Ояр Вациетис (1933–1983) е едно от най-големите имена на съвременната латвийска поезия през втората половина на ХХ век, оказал силно влияние на няколко поколения поети. Завършил „Латвийски език и литература“ в Латвийския държавен университет. Работил в редакциите на списанията Liesma, Bērnība, Draugs и на Киностудиото в Рига. Автор е на редица поетически книги, между които: „Вятърът на далечните странствувания“ (1956), „Дихание“ (1966), „Времето на кукувиците“ (1968), „След стотната жажда“ (1969), „Черни ягоди“ (1971), „Часове с различна дължина“ (1974), „Гама“ (1976), „Антрацит“ (1978), „Концерт за пиано“ (1978), „Избрано“ (1979), Si minors (1982) и др., както и на няколко книги с поезия за деца. Превел е на латвийски език романа на М. Булгаков „Майстора и Маргарита“, както и книгата с избрани стихотворения от Здравко Кисьов (съвместно с Имант Зиедонис) Laiks mīlēt („Време за обич“, Riga, Liesma, 1978).
Неговият български приятел и преводач, поетът Здравко Кисьов, пише: „С Вациетис започна много важен етап в развитието на следвоенната латвийска поезия… Той внася в нея една очовечена реалност, активна гражданска поезия, съзнание за човека като съставна част, но и като суверенно същество, жажда за нравствено извисяване – съчетани ту с топъл, светъл лиризъм и елегичност, ту с полемичен нерв, ту с остроумна парадоксалност или рязък сарказъм, което я очертава като смела по съдържание и изразителна по форма поезия. Тя въздейства преди всичко със заложения в нея основен факт и отношението към него, с широкия спектър от „горещи въпроси“ на времето. Вациетис пръв осъществява в поезията си синтез от високия идеен дух на Янис Райнис и съкровеното, интимно отношение на Александър Чак към света. Той разширява поетичната панорама от стихове за града, започната от Чак, като я обогатява с нови метафори и ракурси. До каквато и тема да се докосне, той се стреми да постигне глобалните истини за човека и за времето си.“[1]
До момента у нас са публикувани две книги на Вациетис: „Избрани стихотворения“ в поредицата „Съветски поети“ на издателство „Народна култура“ през 1966 г., в превод на Константин Павлов, и „Леден витраж“ (изд. „Народна култура“, 1987 г.), избрани стихотворения в подбор на Здравко Кисьов и Георги Белев, включваща преводи на Константин Павлов, Здравко Кисьов и Румен Леонидов. Ояр Вациетис е включен и в две антологии на латвийската поезия у нас – „Сърце на тротоара. Съвременни латвийски поети“ в подбор и превод на Здравко Кисьов (изд. „Сагитариус“, 1998), и „Антология на съвременната латвийска поезия“ в подбор и превод на Аксиния Михайлова (колекция На острова на блажените на Фондация за българска литература, София, 2008).
Настоящото издание разширява и допълва представите ни за този голям латвийски поет, а за младите книгата вероятно ще бъде и първата среща с поезията на Ояр Вациетис. Повечето стихотворения, преведени от Здравко Кисьов и съхранени в личния му архив, се публикуват за пръв път.
Книгата се публикува с подкрепата на платформа Латвийска литература, Министерството на културата на Латвия и латвийската държавна фондация „Културен капитал“.
[1] Из предговора към авторската преводаческа антология на Здравко Кисьов „Сърце на тротоара. Съвременни латвийски поети“ (изд. „Сагитариус“, 1998).
Ояр Вациетис, „Ръцете на Венера“, избрани стихотворения, подбор и превод от латвийски Здравко Кисьов, изд. „Ерго“, 2019 г.
НАСЛЕДСТВО
Камшикът, с който са бичували дядо ми,
лежи под стъкло в музея.
Куршумът, отлят за баща ми,
е заседнал в стъблото на бор, и до днес
от него капе смола.
Не един път този камшик
ще изплющи по нашите спомени,
в куршума все някой ден
трионът ще счупи зъбите си.
Но това не е всичко.
Аз получих в наследство един син небосвод.
Баща ми и дядо постлаха под мойте нозе
земя, която центробежно свисти…
И в сънищата ми идват един подир друг
хоризонт,
хоризонт,
хоризонт…
Аз чувам дядовия замислен глас,
аз виждам бащиния изпитателен поглед,
аз чувствам майчината нежна ръка.
И сякаш те всички ми казват:
– Ти, – казват те – вече започваш
като възрастен човек да сънуваш.
Прекрачил си вече прага,
сега премини хоризонта!
БЛАГОГОВЕНИЕ ПРЕД ЗВЕЗДИТЕ
Във всеки от нас, хората,
има сейф
с ценностите на питекантропа:
унищожавай всичко живо,
удряй здраво, докато падне.
Разкъсвай го.
Яж го.
Присвоявай си всичко,
до което се добереш
с ръце, със зъби и нокти.
Завръщай се вкъщи
опръскан с кръвта
на зверове
и дървета…
Утолявай властта си,
ненаситната власт,
жаждата за насилие.
Какво има в този сейф още?
В него има
страх пред звездите.
Защото тях не можеш да ги стигнеш.
И още нещичко –
благоговение.
Но то е вече на самото дъно на сейфа.
БИОГРАФИЯ
Един от моите приятели
се превърна в градски площад,
друг се разпръсна на сто хиляди тома,
натикани в библиотечните лáвици,
трети е отбелязан с прост дървен кръст,
който кучетата много обичат,
а още един се запиля из моретата
и вълните го блъскат,
както го блъскаше животът на сушата.
Една от моите приятелки
така се съсипа от грижи,
че през нея, като през прозрачно стъкло,
можеш да преброиш децата ѝ.
При друга отиваме с букетче цветя
в началото на първите студове
и дълго там стоим мълчаливо,
докато не умрат и цветята…
А при трета приятелка
е почти невъзможно да се попадне.
Плугът на времето обръща поредния пласт
и неизбежно един подир друг
ние ставаме поредното доказателство
на очевидната истина:
Смъртта съвсем не е преход в небитието,
тя е отчет:
какво си свършил тук, на земята?
Все по-малко стават мойте приятели –
докато сърцето тупти
имам сили да възкреся всеки от тях.
Приготвяйки се за път,
аз стоя върху гърдите на моя приятел –
на площада с негово име в центъра на града.
Аз съм прогизнал и измръзнал до костите,
продължавайки да вървя по земята
самотен
(Бог на помощ,
дявол на помощ! –
мълвя машинално).
На решилият се да върви докрай
към високата цел,
спътник не му е нужен.
* * *
Твърдо орехче
беше той.
Нито един човек поотделно
не успя със зъби да го строши.
Създадоха комисия,
въоръжена
с колективната челюст,
за да могат да го захапят
всичките заедно.
Само че колективната захапка
не се осъществи –
скараха се,
решавайки как да си разделят
богатството,
което е вътре в него.
Твърдото орехче
го погребаха
като открит,
но неразработен клондайк.
С тежък паметник
го притиснаха,
за да не реши някой
тайничко
там да рови.
* * *
Погледни този ден –
боязлив и жълт като пиле,
току-що пробило черупката си!
Погледни тази вода,
която не смее
дори да потрепне!
Погледни това цвете,
което
от собствения си цвят се страхува!
Погледни!
Никога ти не си виждала
толкова близко
себе си.
* * *
Подскажи ми в началото
къде е тук запад.
Аз ще задъня здраво тази посока,
защото не искам
слънцето днес да залязва.
Днес не искам
и часовниковата стрелка да се движи.
Защото пулсът ми бие
така силно и истински,
че времето
съвсем не е в календарите,
в часовниците
и в миговете.
Времето е в кръвта.
* * *
Не се събуждай, почакай!
Студено е още,
клонките зъзнат.
И нейде през бурята
твоите прелетни птици
към дома се домогват.
Усмихни се насън
и на всички ще стане по-леко:
на тия, които край тебе
са издържали стоически зимата,
и на тия, които през бурята
вече не могат
да не пристигнат.
Усмихни се насън –
толкова леко,
че на кокичетата да им бъде
още по-леко,
когато през снега се провират.
Не се събуждай.
Усмихни се насън
и целия свят научѝ
като тебе да се усмихва!
* * *
Спи, моя Рига,
нека нощта със звезден прах
да посипе ресниците ти.
Задушно е…
Не се вижда облаче,
нито дъждец…
С една дреха наметнати,
двама през теб преминават,
през теб, полусънната,
двама вървят,
през съня и неона ти.
Нека излишният трети
тази нощ не заспива,
нали освен метачите и пазачите
някой трябва да бди над съня ти.
Спусни косите си във реката,
нека тя
до зори да ги мие.
Нека да измие
сивотата от тях.
Откъде ще вземе морето
сребристи вълни,
ако не заспиваше ти
на брега му?
Спи, моя Рига,
ще ти разкажа приказка
за метрото.
Нали знаеш колко обичам
да мечтая за това, което го няма.
* * *
Блестят пустеещите релси
и гърбовете на паветата.
Милиони спящи костенурки.
Витрините са тъмни
като вирове.
Над улицата – нощ.
Улицата се отказа от цивилизацията
и спи като дивак.
Градът от камък стана просто камък –
той пак е в полето, пак е скала.
Желязото на бравите
спи в рудника.
Вратата стана дърво.
Свали си боята
и отиде да расте в гората.
Водата от бъчвите
се вдигна до облаците,
а гроздовият сок
отново се превърна в грозд,
за да събира слънце на лозата.
Уранът
от ракетите
изчезна.
Сън.
Почти до хоризонта – сън.
Аз по спящите костенурки вървя.
До дома ми останаха
три милиона
сиви костенурки.
КОНСКИ СЪНИЩА
Ако започнат да наказват за сънища,
лошо ме чака.
Вчера замъкнах кон
на върха на църковната кула
и му посочих с ръка:
– Виж къде е домът ми!
– Нищо особено, –
отвърна ми конят –
вярно, има твърде много паяжини и пътища.
Слушай, ти по-добре ме вържи,
защото понякога аз летя.
Вържи ме –
ще останат по-малко пътища.
Аз малко се пообърках.
– Не, все пак ти погледни,
виж как живея!
– Виждам, –
каза ми конят – но знай,
от конюшнята
не зависи цвета на душата.
Когато стоя неподвижно,
аз съм добиче,
на нивата – аз съм кон.
…Тогава завързах коня
и през цялата нощ го пасях
около планетариума,
чак докато разсъмна.
И през цялата нощ
звездите ме хапеха.
Мина влюбена двойка край нас
и момъкът каза на свойто момиче:
– Днес това е на мода.
Превод от латвийски Здравко Кисьов
