0
1858

Рязането на ореха

Орехът беше почти на век. Всички бяха свикнали с него така, както се свиква с природата наоколо – и дядото, и бабата, и синът, и снахата, и внучката. Но, разбира се, най-много с него беше свикнал прадядото, който живееше в стаичката в пристройката и единствен знаеше ореха още като малко орехче. Което беше близко до ума, даже и без да се обявява изрично. Защото единствено неговата възраст беше съизмерима с възрастта на ореха – орехът беше на деветдесет и три години и прадядото беше на деветдесет и три. Та нали неговият татко го беше посадил в годината на раждането му. Но това сега май нямаше значение. Нямаше как да го знаят. А по всяка вероятност прадядото го беше забравил.

Когато излезеше буря, клонищата на ореха фучаха и трополяха като коне по керемидите на къщата. Дядото на другия ден обикаляше, гледаше тревожно покрива. И в крайна сметка реши да го отреже. Дълго време пъдеше тази мисъл, но тя се загнезди в главата му. Продума на бабата, тя помисли и се съгласи, макар и с охкане. И без това хвърляше сянка върху половината двор и под него не растеше нищо.

Дядото ясно разбираше, че това няма да е лесна задача. Трябваше да се извика цяла бригада. Но той обиколи селото, говореше с този и онзи и накрая оповести – утре ще идват да го режат.

– Че тя Калина ще си идва утре – сопна се бабата.
– Решено е – каза дядото. – Какво ще пречи Калина?

Бабата се начумери и млъкна. Знаеше какво предстои, цял ден търчане. А се беше приготвила да си срещне спокойно внучката, да седнат двете и да я остави да ѝ разказва за всички онези тайни, които една внучка разказва само на баба си. Нямаше ли и тя право на своята радост. Без това с нейното следване в чужбина я виждаше от дъжд на вятър.

Калина се изтърси рано-рано. Беше пътувала с първия рейс долу до шосето и после беше повървяла пеш. Хвърли раничката на пейката, метна се към баба си, преплете ръце зад гърба ѝ и дълго стоя така. Целуна дядо си. Отби се да види и прадядо си в пристройката, поседя на стола до главата му, хвана ръката му и се удиви колко прозрачна е станала кожата му, почти можеше да се закълне, че вижда как бавно тече кръвта във вените му.

Бабата направи мекици, извади бурканче конфитюр от малини, хапнаха на масата под навеса, бабата гледаше Калина и ѝ се радваше, как бързо говори, каква е млада, хубава, стройна и гъвкава. В този момент отпред на пътя спря един пикап. Дядото скочи. Бяха резачите. Отвориха портата и вкараха колата вътре. Бяха четирима, един възрастен и дебел, с два реда златни синджири на врата и с пет пръстена, двама здравеняци с бръснати глави и едно младо момче. Главатарят отиде до ореха, обиколи го, разгледа го.

– Ще ти струва шестотин – каза на дядото. – Ако дървесината остане за нас. Храната и пиеньето отделно.
Дядото махна с ръка. Скъпо беше, но вече се беше захванал.
– Давайте. Да ми се маха от главата.
Главатарят свирна с уста.
– Хайдете. Почваме.
Отиде и се настани на масата под навеса. И цял ден не мръдна оттам.
Но хората му си знаеха работата.

Младото момче се съблече до кръста, взе един бензинов трион, задяна го на рамо и за нула време се качи до върха на ореха. Запали триона и започна майсторски да сваля големите клони. Другите долу ги издърпваха встрани и махаха сръчно с трионите по-малките клони с листака. Работата вървеше.

Към обяд стволът се оголи. Стърчеше като кула в небето, двайсет и кусур метра нагоре. Момчето лъсна от пот, но не личеше да се е уморило. Върза се с една въжена примка, плавно като маймуна се спускаше по ствола надолу, натискаше с триона, трионът виеше, отгоре летяха дебели четириметрови трупи и тежко се удряха в земята.

В един главатарят свирна и спряха работата. Седнаха на масата, Калина и баба ѝ сервираха кебапчетата, дядото извади от мазата бирите. Момчето преглъщаше лакомо и следеше с черните си като въглен очи Калина. Май дори не се усещаше, че постоянно гледа в нея.

Точно в два отново станаха да работят.

В пет бяха готови. Остана да стърчи само дънерът, на метър височина. Но това щеше да е работа за утре. Щеше да падне много работа, докато се изрови коренището.

– Шест кубика дървесина. Утре ше дойдем с камиона да я товарим – каза главатарят. – И да ровим корените.
– На момчето надникът трябва да е най-голям – засмя се дядото. – Най-много работа свърши.
– Ще, ще – засмя се и главатарят. – Добро момче е. Това нищо не е, ти да го видиш с момичетата каква хала е.

Дядото се разплати и резачите си тръгнаха. Къщата изглеждаше сега странно оголена откъм пътя от тази страна, от която я беше скривал орехът. Калина влезе в пристройката да занесе закуската на прадядо си, малко попара с мляко. Влезе и после веднага излезе. Седна на масата под навеса и остана да седи така, с паничката в ръката.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияЛитературата за деца като терапия
Следваща статияНай-мрачно е в човешкото съзнание