0
1969

Сакралният език на любовта

Интервю на Владислав Христов с Керана Ангелова

„Дървото с наровете” е книга, с която Керана Ангелова се оглежда в поезията си. Въпреки че именитата бургаска писателка е свързана с морето, в стихотворенията ѝ има много въздух и земя. С годините тя си е създала свой собствен „Керанин език”, за него и за това лесно ли е да се прави ретроспекция на един творчески път в поезията, говорим с Керана Ангелова.

Две години след романа ти „Мястото Янтара” се появява на бял свят твоя книга с поезия. Какъв път измина между тези две книги? Имаше ли конкретно събитие, което те върна към поезията?   

Не мисля, че към поезията ме върна конкретно събитие. Просто емоционалната ни памет успява да съхрани спомените за безграничното в нас, което ни е преизпълвало в детството и се превръща в извор на вдъхновение и през годините. Така капка по капка, стихотворение по стихотворение се опитваш да напълниш всеобщия спомен на живота си с най-ярките мигове от преживяното. Дървото с наровете сама по себе си е събитийна книга в този смисъл: като лична изповед и разказ за събитието живот.

„Дървото с наровете” събира текстове от няколко твои по-стари поетични книги. Какво беше усещането да се връщаш назад във времето чрез собствените си стихотворения? Плашат ли те, или по-скоро ти носят радост подобни ретроспекции? 

За да отговоря на този въпрос, наистина трябва да се върна много назад. Във времепространството на нашия живот детството е изцяло пространство, в което липсва усещането за време. Просто си малък, но си безграничен и вечен. Чувството, че сякаш си безсмъртен, може би в някакъв смисъл предпазва душевното ти здраве от всички злини на света, с които за пръв път започваш да се срещаш. В една от есеистичните си книги имам миниатюра, която е уместно да цитирам:

Тогава всеки Божи ден ме изпълваше нещо могъщо, тревожно и неудържимо щастливо, под ребрата ми като сладостна топка трептеше едно почти непоносимо вълнение. То ме издуваше, повдигаше ме на педя от земята. Сега знам, било е любов. Любовта изобщо, любов на свръхсилите ми. Вероятно детството е времето, когато все още сме абсолютно синхронична, хармонична, безмерна – макар и несъзнавана – част от Бога.“ В този смисъл да се върна назад във времето не ме плаши, напротив – дава ми утеха. Вероятно поради тази причина, вече като възрастен човек и уж шеговито, но по детски предизвикателно възкликнах с един фрагмент: А времето е временно! Нá пък!“

Дебютираш в поезията преди десетилетия с книгата „Лято”, каква беше Керана тогава и каква е сега в най-новите си творби, включени в „Дървото с наровете”?

От дебютната си стихосбирка в първия момент останах разочарована. Уж смятах, че съм направила добър подбор, а и издателството във Варна, в което главен редактор бе Панко Анчев, се славеше със сериозно и безкомпромисно отношение към дебютните книги – преди това там бяха издали Борис Христов, Иван Кулеков и други от този порядък, та когато ми дойде времето, летвата бе висока! – но щом  видях първата си стихосбирка, стори ми се, че в нея има само едно-две добри стихотворения. Едва след като последваха положителни отзиви – първият бе от Божидар Кунчев – малко се успокоих.

Сега съм много по-сигурна в онова, което публикувам, без да губя критическия си поглед върху нещата, които пиша. С времето разбрах, че писателят трябва да има нормално работно самочувствие. Не говоря за крайни мегаломански публични присъствия, каквито понякога наблюдаваме, а за верен поглед отгоре и отстрани, за да се избегне и другата, не по-малко вредна крайност – комплексът за малоценност на писател, който живее и пише в провинцията например. 

Разкажи ми повече за онези млади времена, за поетическите събирания, за срещите ти с Христо Фотев, какво от онзи Бургас ти липсва най-много днес?

Преди да се установя да живея в  Бургас, живеехме в Царево. Все още не бях издала първата си стихосбирка, дори и не помислях. Пишех си своите стихотворения, но не смеех да ги изпратя в Родна реч“. В бургаския вестник всяка сряда излизаше литературната страница Фар“. Там четях най-новото от Христо Фотев, Недялко Йорданов, Славчо Чернишев, Стойчо Гоцев, Илия Буржев, все поети от друго, наложило се в поезията поколение. Един ден в пристъп на решителност стиснах очи пред страховете си и изпратих десетина стихотворения на редакционната поща. 

Е, представи ме с добри думи самият Христо Фотев! Държах невярваща вестника, а когато се опомних, обиколих цяло Царево в тръс и галоп – с алюрите на момичешката си радост. 

След години, когато заживях в  Бургас, с всички тези поети и с младите от моето поколение станахме близки приятели за цял живот. Особено близък ми бе Фотев, по стечение на много обстоятелства. А Стоянка Грудова ми бе като сестра. За срещите, за четенията, за общуването ни в онези години, за Христо Фотев, за Петя Дубарова, за Николай Искъров, за Тома Бинчев, за Янаки Петров, за Иван Апостолов, за Димитрина Баева, за Йордан Захариев, за Стоянка и за всички останали може би ще напиша споменна книга. И да, от онзи Бургас ми липсват те.

Морето и Странджа са не само топоси, но и неизменна част от твоя светоглед, понякога не присъстват пряко в творбите ти, но винаги се усещат. Как успяваш да ги съхраниш близо до теб през годините, как ти действа отделянето от тях?

Винаги съм смятала родното си място за специално: да си имаш планина, река и море наведнъж е особено вдъхновяващо. А и природата е велик учител. Но рожденото място е съдбовно важно за мен и поради друга причина. Ако се бях родила другаде, щях да имам други отношения със света: други щяха да са хората в началото на пътя ми, учителите, уроците, училищни и житейски… Това със сигурност би ме изградило като различен човек. Мисля си например, че ако мой учител по български език и литература нямаше да е Никола Иванов, а друг човек, на друго място, може би нямаше да насочи така сърцато интереса и вълнението ми от книгите към по-дълбоката видимост в езика, към богатството и иносказателността на изразните средства, към образите и към живата сила на думите в прозата, а също и към поезията и нейния различен език.

Притежаваш специфичен начин на изразяване, изпълнен с много образност. Трудно ли се „изобретява” една литературна идентичност?

Когато си чел, чел, чел и си започнал да натрупваш читателски опит, и той постепенно ти е отворил сетива за добрата литература – нещо повече, когато за теб започнат да стават разпознаваеми писателските почерци, стилове, цветовете и диханията на думите им, техните пулсации и литературни кардиограми, един ден си даваш сметка, че би искал да можеш да пишеш като тях, но различно. В тебе един глас повтаря настойчиво: Като тях, но само като себе си! И така се опитваш да го правиш: като тях с високо вдигната летва, но като себе си. А това означава ни повече, ни по-малко да пишеш самата себе си, да се разказваш честно и смело, да си във всичко, независимо от темата, епохата и героите. И да го правиш със знанието, че в началото беше Словото и за всеки истински писател или поет думите са оттам. И че от Словото слизат думи само за тебе, че те може би сами те намират, стига да им служиш доблестно. Да, в известен смисъл ние сме служители на думите.

Често в текстовете ти мит и реалност се преплитат, има ли все още нужда от митове съвременният урбанизиран човек?

Без приказките, без митовете, без гения на фолклора си съвременният урбанизиран човек постепенно ще започне да обезсилва художественото си въображение, а без въображение градината на творческото начало ще обрасне в плевели и бурени. Едно човечество без художествено въображение не ми е по сърце, даже ми дожалява за такива бъдещи хора.

В стихотворението си „Слънчево затъмнение” казваш: 

„Бог е вдигнал току пред очите си
едно нащърбено опушено стъкло
и също е вторачил поглед
в нас”. 

Какво вижда Бог? Разочарован ли е от своето творение – Човека?

Щом още ни търпи, значи все пак вярва в Творението си и очаква от нас нещо. Какво ли, какво ли?

В края на интервюто ми се иска да те върна към една любима вече на няколко поколения твоя книга „Елада Пиньо и времето”. Имаш ли свое обяснение за успеха, който постигна тази творба? Какво точно успя да отключи в читателите?

Това е първият ми роман и догодина ще навърши двайсет години живот, така да се каже. Не, не съм очаквала да стане любима книга на толкова хора. Продължавам да получавам сърдечни писма, почти непрекъснато. Елада Пиньо и времето“ има няколко издания в България, преведена е и се разпространява в САЩ, Швейцария, Германия, Австрия и Лихтенщайн. В Малко театро“ от Будапеща голямата актриса Габриела Хаджикостова и космополитният музикант Николай Иванов-ОМ вече петнайсет години представят моноспектакъла по моя роман, при това не само в Унгария и България, но и в Европа. Играли са в Лондон, Виена, Берлин, Хамбург, Варшава, Торун, Битоля, до дни ще са на сцена в Париж. Габи всеки път ми се обажда да ми каже, че макар и да играе на български и със субтитри на другия език, навсякъде след представлението зрителите чужденци се интересуват откъде могат да си закупят текста. За мен обяснението романът ми да има любовта на читателите и на зрителите е, че самият той е написан на сакралния език на любовта. Не мога да обясня как точно става, но и до днес помня чувството, което ме владееше, докато го пишех – цялата се люлеех, външно и вътрешно, от любов и милост към героите си.