Лъжи се, скъпи мой, лъжи се все така необуздано, все така страстно се лъжи, защото лъжата ти дава много повече от истината, прави живота ти далече по-интересен, по-смислен, несравнимо по-богат, лъжи се, мили мой, докато можеш да си вярваш. Ти си толкова скаран с действителността, като че си роден на друга планета и случайно си захвърлен тук.
Ти нищо не разбираш, нито можеш да разбираш, пък и не ти е нужно да разбираш, затова живей си в измисления свят, измисляй си радостите, измисляй си мъките, измисляй си приятелите, измисляй си враговете, измисляй се сам.
И никога не съжалявай за непознатата ти действителност. Нито ти е нужно в секундите на откровение да се опитваш да си я представяш, тя само може да обремени фантазията си с лошия вкус на подобието или да увисне върху нея като трудно поносим баласт.
Фантазията е твоята кръв, и твоят пулс, и твоята топлина.
Не е ли чудесно, че в тихите часове на твоята самотност ти отведнъж заселваш пространството около себе си с хора по-живи от живите хора и природа по-жива от живата природа. Чудни лица, ярки характери, удивителни постъпки, всеки със собствената си свобода и независимост от самия тебе. Макар че последният от тях, някакъв жалък шут, ти се изсмива в лицето и ти казва:
– Някога Дон Кихот беше смешен! Днес е и жалък!
Лъжи се, мили мой, лъжи себе си и всички докрай и когато дойде смъртта, опитай се и нея да излъжеш, за да си измислиш живот и за след това.
Суетата
Ти пак се търсиш в очите на другите, сякаш те са огледалата, които трябва да засвидетелстват твоя живот. Ти живееш в безспирно оглеждане – умишлено и инстинктивно. Ти искаш да се насладиш на ефекта, който мислиш, че предизвикваш с появяването си, с жестовете си, с гласа си, думи, действия. Ти си петимен да доловиш светлината на одобрението, неона на очарованието или смайването. Ти си петимен да бъдеш желан център на внимание, да чувстваш как другите са се обърнали към теб, как те приемат с възхищение или завист, а ти шестваш пред техните очи като герой, който те не са и не могат да бъдат.
О, този сладък миг на съзнанието за собствената ти уникалност, за собственото ти опиянение от собственото ти очарование, от собствените ти физически или интелектуални гимнастики! Този миг, когато ти вярваш, че си повече от Цезар и Наполеон, от Шекспир и Гьоте, по-личен от всичко и всички, когато тялото ти се отделя от земята и ти кръжиш на собствения си Олимп, плуваш в негата на възхищението от себе си.
Или пък другият, главен момент – конфузията, неудобството, безпокойствието, че може би другите не са те приели или няма да те приемат, че може би си изтърсил някаква невероятна глупост, или просто си проявил нетърпимост, нетактичност и виждаш техните усмивки, които те отравят. Другият момент, когато мисълта, че се излагаш или си се изложил, те кара да се червиш, словоизлиянието ти секва и Наполеон прилича на ученик, комуто току-що са писали двойка. Наполеон, за когото всякаква обществена неприятна реакция е по-болезнена от най-острата физическа болка. А когато другите не те забележат, не спират очи върху теб, просто като че те няма – това е причина за жестоко страдание.
Суетата така те е обезобразила, че в някои моменти не се знае дали всичко, което правиш и мислиш, не е само неин плод. Бедата е, че не винаги я чувстваш, че все по-често не можеш да я разпознаеш и накрая все излиза, че тя е била формата, в която си отлял и последната си проява.
И при най-драстичната си искреност, и при най-болезненото си самоотричане и трогателна откровеност – всичко е придружено с онази неизбежна въпросителна за оценката, за ефекта, който си произвел. И съответно ти изпитваш триумф или поражение.
Така често вниманието на другите е всичко за теб.
Ти не само купуваш дрехи от суетност, не само заучаваш маниери от суетност, не само общуваш от суетност – ти мислиш от суетност, ти си работлив от суетност, ти си честен от суетност, ти се влюбваш от суетност, ти си ти от суетност.
Ти си суетен в своя ден, ти си суетен в своето минало и в своето бъдеще, ти си суетен в своята скромност, както си суетен в своята суетност. О, как добре знаеш тази евтина игра да се самоиронизираш, да се самоосмиваш, което винаги съпровожда суетната ти молба за вниманието и уважението на другите.
Ти не можеш да съществуваш, ако не бъдеш забелязан, или поне да имаш онова достатъчно предимство, което да те отличава от другите. Ти умираш да чувстваш очите им върху себе си, да се радваш на собствената си поза, да съобщаваш неща, с които само ти си удостоен, да подчертаваш близостта ти до всички горе и разстоянието ти от всички долу, и всеки да те уверява, че ти си мил, и чудесен, и единствен, и неповторим. Ти се разтапяш.
Ала през цялото това време, дори на върха на тържеството ти, дори в тръпките на изчервяването ти, съвсем ясно съзнаваш колко си смешен и жалък, разбираш, че и другите те виждат така, но с облекчение научаваш, че и те правят същото – те са малко по-талантливи или по-бездарни продавачи в „Панаира на суетата“. И тогава някъде, в секунди само ти искаш да избягаш, да захвърлиш всичко, за да се затвориш някъде и никога да не излезеш, или да отидеш при хирург магьосник, който да ти оперира суетата… Но ти знаеш, че ако изрежат и нея, едва ли би останало нещо от тебе.
Текстовете се публикуват с любезното съдействие на г-н Любен Марков.
