0
1069

Самотата зад розовите очила

„Рокетмен“

След Фреди Меркюри дойде ред и на Елтън Джон да се увековечи с биографичен филм. Двете музикални звезди споделят доста общи битийни елементи: отхвърляне от родителите, саможивост, уникален талант, шеметно изкачване на върха на славата, ексцентричност, проблеми с дрогата и алкохола, гняв и самота, хомосексуалност… Но като изключим публичната тайна, че режисьорът на „Рокетмен“ Декстър Флечър е заменил Брайън Сингър на снимачната площадка на „Бохемска рапсодия” (въпреки че това не фигурира в надписите на филма), между двата музикални проекта няма нищо общо от художествена гледна точка. Дори в известен смисъл „Рокетмен“ е „рецепта“ за това как „Бохемска рапсодия“ можеше да се превърне в нещо повече от маркетингова стратегия за продажба на албуми, заснет концерт и цензурирано семейно развлечение, разчитащо единствено на носталгията по прекрасната музика на Queen и на талантливото превъплъщение на едно актьорско откритие. Или иначе казано – да се превърне в кино.

Безспорен коз за „Рокетмен“ е започването на фабулата от средата на житейската историята. Така получаваме своеобразна „автобиография“, пречупена не просто през субективната гледна точка на главния герой, но украсена от фантазията му и подсилена от спомените на самотното хлапе, което все още живее у него. Срещаме се с Реджиналд Кенет Дуайт, известен в света на шоубизнеса като Елтън Джон, в момент на криза, когато той най-сетне приема, че е зависим и си позволява слабостта да поиска помощ… Сваляйки един по един елементите от своето пищно сценично облекло, Елтън „разголва“ душата си в поредица от ретроспекции. През погледа на уязвимия възрастен, скрит зад своята броня от ексцентричност и гениалност, се връщаме в детството на Реджи, при корените на музикалната му дарба, и го съпровождаме по пътя на възхода и падението, изпълнен със слава и огорчение, и неизменно съпътстван от простичката нужда да бъде обичан, която години наред остава болезнено неудовлетворена, въпреки хитовете, признанието и милионите (в пари и почитатели). Правейки ни преки свидетели на горчивата си равносметка, персонажът от филма на Декстър Флечър ни дава възможност да присъстваме едновременно на биографична история, възторжен мюзикъл и психологическа драма, умело преплетени в много добра драматургична структура, която ще достави удоволствие дори и на зрителите, неизкушени от музиката и личността на Елтън Джон.

„Рокетмен“

Както вече е ставало дума, интересни кинобиографии се правят много трудно. Винаги е необходим някакъв „трик“, който да отключи въображението, без да изневерява на фактологията и достоверността. В случая с „Рокетмен“ това е субективното пречупване на събитията, което дава възможност за наративен подход, освободен от изискванията за структурна последователност и обективна истина. Самият Елтън Джон е сред продуцентите на проекта и следователно е одобрил информацията, която предстои да бъде изнесена, а от друга страна, едва ли би заложил на негативна реклама (не че изобщо се нуждае от реклама). В такъв смисъл филмът звучи откровено автентично и напомня на тайно надничане в личен дневник. И можем да простим на персонажа всяко потенциално отклонение от реалността, защото в крайна сметка той не си спестява нищо в суровата проницателност на самооценката.

В същото време кинотворбата на Декстър Флечър е пищен спектакъл, съвсем в духа на прототипа си и сценичното му шоу. Благодарение на музиката, страстта на Елтън Джон към екстравагантни костюми и аксесоари (ах, тези очила!) и зрелищния му подход към публиката (вероятно роден в желанието да преодолее вродената си стеснителност), целият „Рокетмен“ е като live концерт. А благодарение на умелото дозиране на музика и сюжет филмът не може да се оплаче от липса на динамика (съдържателна, емоционална, визуална) и не остава в принудителен плен нито на действителността, нито на изкуството.

Спектакловото му ДНК стига дори по-далеч, като благодарение на горчивия самоанализ, шоуменския цинизъм и трезвата оценка „отвън навътре“, която постоянно е в конфликт с илюзиите на твореца, често долавяме носталгичния аромат на „Ах, този джаз“. Психологическото задълбаване не е сред приоритетите нито на биографичния, нито на музикалния жанр, затова разказът от първо лице (като в група за взаимопомощ) на човек достигнал „на попрището жизнено средата“, привнася допълнителни сюжетни и дори философски пластове във филм като „Рокетмен“. Като при това не накърнява статута му на зрелищна изповед на една жива легенда в попмузиката.

„Рокетмен“

Без да достига невероятните „октави“ на Рами Малек от „Бохемска рапсодия“, британският актьор Тарън Еджъртън (набрал популярност с ролята на агент Егси от двете части на шпионската екшън-комедия Kingsman), се справя много добре с предизвикателството на трансформиращия се пред очите ни Елтън „Реджи“ Джон (или обратното). Хлапашкото му излъчване пасва чудесно както на екстравагантния господар на шоуто, така и на уязвимия мъж, търсещ одобрение и подкрепа. И ви увлича да съпреживеете терзанията, стаени зад творческия му гений, независимо дали познавате предварително биографията на музиканта, или я чувате за първи път.

 

Екатерина Лимончева e завършила „Кинознание и кинодраматургия“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. От 1996 до 2009 г. работи като зам. главен и главен редактор на филмово списание „Екран“. Участвала е като филмов критик в предаването „5хРихтер“ на TV7 и е преподавала „Практическо редактиране на текст“ в НАТФИЗ. Преводач е на няколко книги от поредицата „Амаркорд“, както и на „Теоретичен и критически речник на киното“ на изд. „Колибри“. Докторската й дисертацията е на тема „Постмодерният филм – естетическа характеристика и типология на разновидностите“.
Предишна статияКнига за Влюбения и Възлюбения
Следваща статияФалшификатите