Откъс от новата книга на Фондация „Комунитас“
„Самота, извисена над делниците“ включва избрани и нови фрагменти на Иван Теофилов.
„Битието на писателя е от просто по-просто: тиха стая и отворен лаптоп в затаена самота, извисена над делниците.“
По такъв прост и красив начин се отваря вратата на тази книга и Иван Теофилов ни кани в светлата самота на стаята си. Стаята е тиха, за да чуем добре всички разбудени гласове. Каква акустика има тук! Като в Епидавъра, онзи гигантски амфитеатър, описан великолепно в книгата, в който откънтява всяка изречена дума и звук. И продължава да вибрира. Това е магическата акустика на паметта, смесваща делнично и възвишено. Тук миналото не е минало, а непрекъснато се случва пред очите ни. Малцина са тези, които с дума, внезапно сравнение или фраза могат да възстановят глъчка, вълнение и цяла епоха. И прочетеното да се превърне в преживяно за читателя. Земна и извисяваща книга едновременно!
Георги Господинов
Иван Теофилов е роден в Пловдив през 1931 г. Автор е на стихосбирките „Небето и всички звезди“ (1963), „Амфитеатър“ (1968, 2001), „Град върху градове“ (1976, 2001), „Богатството от време. Избрани стихотворения“ (1981), „Да“ (1994), „Геометрия на духа. Избрани стихотворения“ (1996) и други. Съставител е на „Антология на българския символизъм“ (1996). Автор е на множество пиеси за възрастни и за деца. В негов превод излизат книги на Иван Бунин, Инокентий Аненски, Игор Северянин, Андрей Бели. Негови драматургични и поетически произведения са превеждани на английски, френски, испански, полски, сърбохърватски и други езици. Носител е на националните награди за поезия на името на Яворов и на Иван Николов, наградата „Христо Г. Данов“ за художествена литература и др. Почетен гражданин на град Пловдив. През 2023 г. излезе книгата „За радостта и езика“ с разговори в писма на Иван Теофилов с Георги Господинов, издание на Фондация „Комунитас“.
„Самота, извисена над делниците“, Иван Теофилов, редактор Тони Николов, художествено оформление Надежда Олег Ляхова, Фондация „Комунитас“, 2025 г.
Животът ми мина в очакване да се случи нещо нормално в тази страна, но всичко се върши чудовищно безпардонно и сякаш напук, като че ли злото е най-важно и едва ли не превърнато в идол.
Бях станал неволно пряк свидетел в бягството на Георги Марков. Но преди това ще си позволя едно по-подробно, но важно за случая предисловие.
В началото на 60-те години често се появяваше една невероятна рускиня с неруското име Камелия. Невероятна, защото всичко руско в нея беше изчезнало. Завършила (по нейни сведения) Пловдивския университет, говореше български с едва доловим акцент. Всяка нейна поява в сивото ни соцежедневие беше стряскаща демонстрация на модни облекла с полъх на маркови парфюми. Посещаваше редовно Клуба на журналистите и Руския клуб. Беше се сприятелила с много софийски интелектуалци. Знаехме също, че се е омъжила за италианец, че живее в Болоня и преподава в Славянския факултет на Венецианския университет. Понякога ексцентричните ѝ изповеди озадачаваха: ту била осиновена от бурятски будист, ту се рееше из разклоненията на дворянското си потекло… Но все по-честите ни срещи размиваха разказите ѝ, бяхме свикнали с ефектното ѝ присъствие…
През пролетта на 1969 г. беше дошла с определена цел – да закупи книги със старобългарски текстове и учебници по старобългарска литература. Свързах я с професор Петър Динеков и той, впечатлен от нейната предприемчивост, ѝ подарил необходимите книги. Беше ми благодарна и при едно нейно гостуване в дома на композитора Георги Генков узнала, че през есента театърът ни ще гостува на Единбургския фестивал, предложи на връщане с Генков да ѝ гостуваме в Болоня.
С помощта на Министерството на културата издействахме разрешение от МВР за петдневно пребиваване в Италия. От Лондон със самолет до Париж и ето ни в края на септември с експреса Париж – Истанбул на венецианската гара. На безлюдния следобеден перон ни очакваше все така сюрпризиращата ни Камелия. Този път в строг, мъжки фасон костюм. Когато стоварихме куфарите си пред нея, първото, което ме впечатли, беше една кръгла цветна значка с главата на Ленин на ревера ѝ. Помислих, че може би е номер за струпаните по прозорците на експреса любопитстващи артисти и придружаващите ни „служебни лица“, тоест „не волнуйтесь – они в надежных руках“. Но работата се оказа по-дебела. В Болоня съпругът ѝ, млад, надъхан комунист, въпреки умората от пътуването, ни държа до полунощ, притиснати в менгемето на марксическата му реторика.
На утринта Генков премина предпазливо край притихналата спалня на домакините и се добра до телефона в коридора. Чувах, че се уговаря за среща. Носеше писмо на Георги Марков от приятелката му Яна Пипкова. Бъдещият дисидент беше отседнал при отдавна емигриралия си брат в Болоня, съдържател на филателиен магазин в подлеза на едно кръстовище в центъра на града…
И към 4 часа следобед Камелия ни поведе с колата си към пиаца „Маджоре“ за уговорената среща. Край нас течеше мрачно патинираният средновековен пейзаж на Болоня. Ето го и прочутия площад с окафявялата архитектурна грамада на базиликата „Сан Петронио“ и тротоара с тежката колонада на една от околовръстните сгради, приютила препълнените маси на градското кафене „Солария“. В края на разшумяното множество шареше в очакване слабото, скулесто лице на Георги Марков.
Нашето появяване го развълнува. Изправен, стискаше сърдечно ръцете ни, приканвайки да се настаним край резервираната от него маса. Заинтересува се за Камелия и когато тя, с присъщата си ексцентричност, му се представи, отвърна с деликатна закачливост:
– А аз съм Джери…
Халбите с болонска бира изпълниха масата. Вдигнахме наздравици и компанията се оживи.
Георги Марков беше нетърпелив да научи как е преминало участието ни на Единбургския фестивал, още повече че преводач на пиесата ни беше Петър Увалиев, който в момента живо го интересуваше. Информира ни, че е в постоянна връзка с него. Увалиев почти му уредил работите в Лондон и прехвърлянето му на Острова било въпрос на дни. Похвали ни се, че от „Бридж филмс“ му поръчали да направи сценарий върху Чеховата пиеса „Три сестри“. Не съм чувал за осъществяването на такъв сценарий – изглежда в Лондон нещата му са се наредили другояче, но тогава той разпалено разказваше за някакви отдавнашни свои идеи, които щели да променят представите ни за Чеховата драматургия.
После изведнъж се отплесна на политически теми. Наскоро се видях с композитора Георги Генков. Опитах се да го заговоря, да науча какво си спомня от срещата ни с Георги Марков. И мигновено изрече: „Много говореше срещу комунистите“. Наистина много. Втрисало го вече от „тези тъпанари, които безпардонно обожествяват угоените си туловища и щастливото нещастие на мизерния си режим“, а в недодяланите си души нагло се присмиват на зяпащия ги народ, понеже са навикнали да гледат овчедушното му поведение и са сигурни в масовото му мълчание. И тази ежедневна „идиотска гледка“ го съсипвала. И все повече насърчавала отчуждението му. И защо му е на човек да живее в обстановката на непрекъснат абсурд, да се движи като муха без глава – да не знае как да обуздае паникьосаната си душа от непредвидими нападки и заплахи, да избира винаги по-евтиния вариант на живот и да носи задължителни наочници в една изсушена действителност, с постоянен дефицит на въображение. Или да смята за велико постижение, че е член на това или онова, да играе непрекъснато ролята на праведник и като връх на всичко, да се прави на шут в компанията на големеещи се малоумници… господари… простаци…
Разтреперан, ядът го изкарваше извън себе си. Не, вече не го свъртало в София. Не можел повече да бъде сеирджия на собствените си провали. Докаран е до лудост, а лудостта, колкото и да си сдържан, трудно може да се скрие.
Лицето му активно се променяше от мигновени гримаси. Но гласът му бе овладян и придаваше увереност на думите му.
Честно казано, не предполагах такъв обрат в поведението на Георги Марков. В представите ми той беше един от най-проспериращите и коментирани в литературните ни среди писатели. Мълвите го свързваха с приемите на силните на деня. Не бях близък с него. Дълго време се разминавахме по софийските улици като непознати. Но веднъж съвсем случайно се засякохме в дома на кинорежисьора Захари Жандов – бях се сприятелил с дъщеря му Елена и си бъбрехме на едно отдалечено канапе. Георги Марков беше в центъра на шумна кинаджийска компания, която в облак от цигарен дим обсъждаше разни проблеми, примесени с весели случки от снимачните площадки. Кинаджиите неуморно бушуваха. Марков изведнъж се откъсна от компанията си, свойски се разположи на един свободен фотьойл срещу нас и ми заговори като на познат: „Здравей, Иване, гледах пиесата ти „Поетът и планината“, и изреди множество силни, демонстративни думи на инакомислещ човек.
Беше започнало да се смрачава и пиаца „Маджоре“ незабелязано се изпълни с народ. Вероятно синдикалисти. Пръснати на групички, шумяха и жестикулираха.
Георги Марков се загледа във все по-препълващия се площад и усмихнато подхвърли „ей ги завалиите“, информирайки ни, че Болоня е най-левичарският град в Италия. Камелия, която до този момент сдържано, но с видима неприязън следеше монолога на Джери, изведнъж язвително изрече:
– Не бойте се, господинчо, и вие ще дойдете при тях. Това е Западът, за който сте се размечтали.
Изнервено се изправи и наставнически се обърна към нас:
– Чакам ви в 6 часа за вечеря. Чао!
Нарами опърничаво чантата си и с разхвърчана рокля се понесе между масите.
– Къде я намерихте тази накокошинена комсомолка? – възкликна Джери, проследявайки с усмивка разфучаната Камелия. И стройно се изправи:
– Хайде да ви водя на едно място. Да имате поне един по-истински спомен от Болоня.
И през някакви замотани улички стигнахме до една дълга и мрачна едноетажна постройка с дъгообразна желязна врата. Марков преиграващо напъна с рамо и открехна развеселен вратата. Пред нас се откри стръмно, почти двайсетина метра слизащо под земята, глухо осветено каменно стълбище. Заслизахме с отекващи стъпки, озовавайки се в просторна многовековна изба, превърната в енотека и озвучена с дискретна ренесансова музика. Лявата ѝ страна беше запълнена от челата на могъщи бъчви в обширни трикатни редици, а дясната – разграфена в старинни сепарета. В дъното на всяко сепаре беше изобразен разгърнат свитък с изписан с цветни готически букви сонет от Петрарка. Бокалите с резливо болонско вино ни освежиха и ни обзеха софийски настроения. За часове забравихме унинието – Джери своето и ние нашето. Но в един умълчан интервал, както се случва в разговорите на подобни места, той отново се натъжи. У него пак натежа преследващото го решение за бягството. И изведнъж цялата загадка на състоянието му се възправи остро и чувствително срещу нас. Беше се простил наистина с досегашния си живот – останало му беше само презрението към преживяното.
Минаваше полунощ и неспокойно се заоглеждахме.
– Тръгваме – каза Джери и се изправи, – е, мадамата ще ви прости, гости сте ѝ, така де…
На улицата хванахме такси и пътьом Марков предложи на следващия ден да ни заведе на някакъв далечен пазар, където веднъж в месеца пристигали сицилиански селяни. Пазарът добивал някаква особена… сурова пищност.
– Много са колоритни и готини, ще ви бъде интересно. Ще дойдел да ни вземе към 10 часа. Обещаваме му.
Пред входа на Камелия се разделяме дълго, буйно развеселени. Но открехвайки вратата на приютилия ни апартамент, в сумрака на коридора с разпусната коса изникна призрачно Камелия и на мига избълва серия от словесни нападки със строго заявения ултиматум: „Никакви връзки повече с този негодник“. И наставнически ни информира:
– Утре в 6 часа бъдете готови, тръгваме за Флоренция.
И ето ни на път за Флоренция.
Кротувахме с Жоро като глухонеми на задната седалка на колата, понесли в себе си вината за обещаната среща с Георги Марков. Камелия мълчаливо въртеше волана, обаждайки се на дълги промеждутъци с лаконични информации за преминаващите места. Колата катереше някакви скалисти възвишения, нижеха се селца от стародавни каменни къщи с бъркотия от хора, нататък особена порода кози никнеха из шубраците като в романа „Чочарка“ на Алберто Моравия.
Улиците на Флоренция ни посрещнаха с навалици от туристи, додето погледът ти стига. Камелия, потулена в тълпата, с повишен глас не спираше да ни командва и напътства. И единствената ни утеха бяха оживено изобразените персонажи от фреските, които ни гледаха окуражаващо с ведрите очи на четиринайсетото столетие.
