Книгата, от която публикуваме откъс, съдържа над дузина прози, както сам ги определя Фердинанди. Това са всъщност парчета от огледалото на неговия живот, започнал в столицата на довоенна Унгария. Писател, поет, критик и литератор, той е един от доайените на унгарската емигрантска литература в Западна Европа и Латинска Америка.
„Осемдесетте години, така наречената мека диктатура, бяха най-щастливият период в живота ми. И не само в моя живот: в мъничкото жилище в Буда вечер след вечер се събираха две дузини хора. Писатели, артисти, студенти, политици. Всяка вечер ние спасявахме света. Всичко това приличаше малко на дългата пролет, предшествала революцията.”
Книгата на Дьорд Фердинанди „Самотна гургулица” съдържа парчета от огледалото на неговия живот, чието начало е поставено на Орлово бърдо в Будапеща, столицата на довоенна Унгария. Ученическите му години преминават под тътена на съюзническите бомбардировки и ожесточените престрелки между съветски солдати и германски войници. Следват годините на сталинския комунистически гнет в Унгария, който впоследствие, през 1956 г., след напразния опит на демократично избрания унгарски министър-председател Имре Наги за „гласност и перестройка”, прераства в кърваво потушаване на Унгарската революция от съветските танкове. После идва емиграцията първо във Франция, където Фердинанди е черноработник, сетне в екзотичния свят на кръстеното иронично Пуерто Рико („Богато пристанище”), един от островите на Големите Антили . В залеза на живота си авторът се заселва в прозаичния свят на Флорида, откъдето иронично свидетелства за събитията в „реформираща се” Унгария от 90-те години и новия век.
Дьорд Фердинанди (р. 1935, Будапеща) е унгарски писател, поет, критик и литератор. Член е на Съюза на френските писатели и на Международното унгарско филологическо дружество. Напуска Унгария след кървавото потушаване на революцията от 1956 г., емигрира във Франция, където в Страсбургския университет през 1959 г. придобива докторска титла по история на литературата. Преподава хуманитарни науки в Пуерториканския университет (1964−1976), по-късно сътрудничи на Радио „Свободна Европа” (1976−1985), живее дълги години в САЩ. Публикувал е 56 книги с проза на френски, испански и унгарски език. Носител е на наградите „Атила Йожеф” (1995) и „Шандор Мараи” (1997) в Унгария, наградата „Сент Екзюпери” във Франция, две награди на пуерториканския ПЕН клуб и др. Смятан е за един от доайените на унгарската емигрантска литература в Западна Европа и Латинска Америка.
Дьорд Фердинанди, Самотна гургулица, изд. „Ерго”, 2013 г., превод Мартин Христов,12 лв.
Сбирка от контрапримери
Дами и господа, тук съм, за да Ви говоря за литературата. За една непозната литература, бих казал, ако имаше надежда това да придаде тежест или важност на темата ми. А защо сте тук Вие, не знам – очевидно нито дават „Далас“, нито е разпети петък, – но щом вече сме се събрали, най-разумно би било да останем заедно, и докато навън дъждът вали, поради липса на по-добро да изслушате докрай лекцията ми. Тази литература се числи между най-старите: тя процъфтява в центъра на просветения свят от почти осемстотин години, макар според собствените й признания през тези осем века да е била заобикаляна от мрак и неразбиране. Хората преди всичко не са били информирани дори за съществуването й.
А – също така според собствените й признания – нашата литература винаги се е числяла между най-елитните. Но как е възможно всичко това днес, когато и за най-нищожната дреболия пазим в хранилищата си твърде много данни? Не знам.
Малък език сме! – вайкат се засегнатите. Като че ли този език не го преподават в сто университета на тридесет страни. По численост на говорещите го сме на дванадесето място измежду шестдесет и седем европейски езика. Престижна класация, националният отбор по футбол би могъл да й завиди.
Радетелите на този език, от друга страна, чрез уникалността му обясняват това, че е – нека го кажем! – дотолкова скандално неизвестен. Факт е, че е достатъчно самотен и безродствен сред дузина славянски, германски и латински наречия. Всеизвестно е обаче, че на света има и преводачи. Днес вече – благодарение на тях – с Нобелова награда биват удостоявани и диалекти, които се говорят от едва няколкостотин души.
Е, добре, умуват радетелите на нашата литература, само че у нас не само езикът, ами и начинът на мислене бил различен! Според някои сме се изразявали заплетено, според други сме били обстоятелствени, с една дума – витиевати. Излишно е дори да отговаряме на тези бранители, чиито твърдения са равнозначни на обвинения.
Не, дами и господа. Бедата не е в нашия език и в нашия начин на мислене. Бедата е в реалността, в която сме се родили тук, в центъра на просветения свят. Неразбираеми, следователно безинтересни са тъкмо фактите от реалността.
В тази част на света и в тази литература Вие също бихте се поизпотили с фактите. Ето защо публикувам тази малка встъпителна студия. Пък дано вън дъждът спре, докато ви запозная със следната сбирка от примери и контрапримери.
1
Кой не знае, че по широкия свят номерацията започва с „две” от четната страна, а от нечетната – с „едно”? Въпреки това най-първата къща на ъгъла на страничната улица, за която става дума по-нататък, носи номер четири. Може би защото на това място някога е имало прасковена градина и когато са разделяли парцела, на откъснатата част са дали номер две.
Човек се старае да си обяснява нещата. То се знае, напразно. Защото прасковена или не, под номер две градина никога не е имало. Най-разумно ще е и аз да се осланям само на голите факти.
Къщата под номер четири построил един подполковник след Първата световна война. Не помня името му, зная само, че на панталона му били пришити дълги, кървавочервени лампази и че имал русокоса съпруга, която според баба ми боготворял от любов.
В следващата по ред Втора световна война този военен загина с геройска смърт. Почива край Дон – казваше за него копистът на партитури Ищван Ковач, когото по-нататък ще наричам само Пища Жирафа. А от русата Ада стана леля Ада. Съпружеска пенсия не й се полагаше – когато избухна мирът, подполковниците вече не се брояха за геройски загинали. От геройска смърт впрочем умират само победителите.
Леля Ада държеше пансионери. След загубени войни, следвайки движението на фронта, хората още дълго идват и си отиват по пътищата. От къде и за къде освен засегнатите не знае никой друг.
Във всеки случай при нея, на номер четири, се запознах с Андор Сегьо, моя приятел. Беше кратка връзка, любов за едно лято. Наесен Андор Сегьо отпътува. В Бачка – каза ми. Но после тази провинция я присъединиха към някоя съседна страна, или май от нея създадоха нова държава? Факт е, че поставиха минни полета и телени заграждения, а аз никога повече не видях отново приятеля си.
Самоубил се – разказа ми за него брат ми. Бил преподавател, веднъж, през лятото на 1968-а, когато отвориха границите, ме потърсил. Но тогава аз вече живеех на тропиците и никой не ме извести за посещението му.
В началото на петдесетте години леля Ада получи повиквателна. Тогава селяните вече бяха интернирани, държавата въдворяваше военните вдовици на полска работа. Напусна на камион къщата, където, двадесетгодишна, беше пристигнала с осемцилиндров „Даймлер-Бенц“.
Тук има нужда от пространно обяснение, съзнавам. Но човек не може да слугува на двама господари. Трябва да реши дали ще регистрира фактите, или и ще ги обяснява.
Интернираните след време се завръщаха. Земеделците – с мерцедеси, на визита, горката леля Ада – пеша и окончателно. Един ден се разчу, че стърчи в сив пеньоар до уличната порта на дворно място номер четири. Някой извика линейка, откопчиха пръстите й от оградата. Хората свеждаха очи пред нея.
По-късно в къщата пак живя някакъв майор. Той пък се оказа бояджия. Обиколи цялата улица, позвъни навсякъде. Боядиса антрето и у нас. В онази къща – разправяше майка ми – живеели все такива разни полковници.
А от известно време в нея не живее съвсем никой.
2
Срещу номер четири имаше трафопост и зад него, между постройката и оградата, живееше чичо Йожи, един бездомник. Свил си е гнезденце – казваше Пища Жирафа, и старецът действително си беше направил истинско гнездо от сандъци и кашони. Лятно време се хващаше да коси трева, но зиме изпод вехториите личаха само подкованите му с кабари, груби обуща. Ако понякога се събуждаше, отиваше да върне празните бутилки.
За него се разказваше какво ли не. Че между двете световни войни бил футболист в Дебрецен и че пощаджията, чичо Елек Ласло, му носи лично пенсията в обиталището му. Той самият обаче не казваше никога нищо. Не би и могъл: беше си изгубил паметта. Не знаеше нищо и нищо не помнеше.
И ето че сега на номер 18, в сутерена, живееше госпожа Беньо Божикова, вдовицата на един банкер. Навремето искал да пристрои къщата. Строителните материали – тухли и керемиди – още стояха в градината. Вярно, през войната бяха изгорили гредите за огрев, Елек Ласло пък всеки ден отмъкваше по една керемида.
– Пощенска станция ще вдигам! – все казваше. Вечер чантата му беше по-тежка, отколкото преди да раздаде писмата.
Той казал на вдовицата, че вън е минус двайсет градуса, а чичо Йожи спи в снега. И Божикова пуснала стареца при себе си. Беше едра, пълна жена, краката не я държаха. А Йожи нацепваше дърва, палеше печката, стопляше вода. Напълваше легена, умиваше я. Пазаруваше, готвеше, хранеше я. Междувременно и той се постегна. Облече зимното палто на банкера, дори се избръсна. Отдалеч човек би решил, че той е собственикът на къщата.
Добре се погаждат – разказваше пощальонът. Вдовицата си имаше легло, а Йожи спеше пред желязната печка, на земята. И бедата не би се случила, ако банкершата не се срамуваше заради стареца. Чакаше ли посетител, го отпращаше в снега. Не беше красиво от нейна страна, но в това не можеше да се меси никой.
Когато го изпъждаха, Йожи не се вясваше с дни. При един такъв случай откараха старата жена в болница. Никой не знаеше в коя. Тогава вече трябва да беше много болна. Когато казаха на стареца какво се е случило, метна бохчата на рамото си. Никой не го видя повече из тоя край.
Преди това постла леглото на банкершата и подготви дърва в печката. Обичаше я – разказваше по-късно пощальонът. Любов беше това, моля ви. Любов голяма, до гроб.
По-късно в стаята в сутерена се нанесе д-р Фидел Кьорьоши. Дребничък, напарфюмиран стар човек, който от сутрин до вечер се разхождаше по улицата и поздравяваше приветливо всички. Написа и книга, в която изложи геологичните резултати от дълбоките сондажи в Надкьорьош.
От строителните материали на Беньо Божик Елек Ласло построи някъде в Бичке красива малка виличка.
3
Ъгловата къща я построи един зъболекар. На първия етаж живееше той, а втория от него купи адвокатът доктор Козма. Беше такъв един шегаджия, ту тикваше праскова в устата на децата, ту им даваше целувчица и ги щипваше по бузките.
По времето на нилашистите[1], къде на шега, къде наистина, Режьо Козма стана министър. А след четиридесет и пета го осъдиха на доживотен затвор. На свиждане му ходеше съпругата му, висока мургава жена, която, въпреки че беше адвокатша, работеше на поточна линия.
После един хубав ден Козма отново се появи. Беше се смалил и отслабнал, косата му, дори веждите му бяха опадали. А тя, жена му, го охрани, шиеше му дрехи, плати да му оправят зъбите.
Дойде 1956-а, революцията. И пак насадиха Козма: пратиха го с делегация в Индия, при Неру.
Каква точно мисия е изпълнявал там, не знам. Но никога повече не се върна. Оженил се повторно, живее във Франция, ако може да се вярва.
Съпругата му си остана тук. От време на време още се качва на хълма, разхожда се до края на улицата, гледа старата им къща.
Семейство Козма имаха две дъщери, Ева и Едит. По онова време учех в Париж, там срещнах Едит, в началото на 1957-а, когато французите още почитаха масово революционерите. А мен под крилото си ме беше взел един педераст, така се срещнахме. Беше добродушен човек, зарадва се, когато се оказа, че се познаваме. Вечеряхме тримата, ние двамата говорехме на унгарски, а той, Пиер, само ни пускаше ръка под масата.
Едит живее в Ница. И тя е весело създание, както баща й някога. Председателка е на някакво благотворително дружество, посещава възрастни и болни хора по домовете. Синът й се ожени за унгарка, сватбата му беше в катедралата във Вац. Сватбеното тържество трябва да е било голямо, вестта за него долетя чак до тропиците.
Та така. На улицата имаше една еврейка, и един нилашист. Жълта звезда носеше само „мамчето на Идука”. Тази жена живееше някъде до „Белакерт”. Всички я познаваха, имаше голямо петнисто куче и го разхождаше там, на улицата, и откъдето минеха, хорът на домашните пазители отчаяно ги лаеше.
– Ида! Идука! – подвикваше жената с жълта звезда, ту заплашително, ту приятелски. Не е чудно, че й се лепна прякорът „мамчето на Идука”.
Друго не помня. Може би само кожуха й на райета. От сибирски тигър! – казваше за него копистът на партитури, който зиме и лете носеше все същото черно демисезонно палто и все същата артистична шапка с широка периферия.
Мамчето на Ида се върна още веднъж, след войната. Който е живял тук, винаги се връща. Видях я в автобус номер осем. Дългата й коса беше побеляла, и всички шарки по кожуха й бяха придобили белезникав цвят. Изглеждаше странно така, без каишката и петнистото куче, похабена и самотна.
– Целувам ви ръка! – казах й на слизане, а тя ме погледна и отвърна: „Добър ден”.
Що се отнася до Едитке, понякога ми се струва, че я виждам на балкона. Махва ми, усмихва се. Адвокатът беше обещал, че като порасна, тя ще ми стане годеница.
4
В началото на четиридесетте години в къщата под номер три се нанесе Артур Розинек, едър, червендалест човек. Беше се завърнал в родината от Германия, с него беше слабата му, бледа съпруга. Майка ми ме насърчи да говоря с нея на немски, но да разговарят могат само двама. А госпожа Розинек само мълчеше.
Имаха двама сина, и двамата войници. Научихме го, когато единият загина на фронта, а другият, Хелмут, се завърна вкъщи. Беше блед, слаб мъж, като майка си, но страхотно елегантен. Сякаш са го извадили от кутийка! – казваха жените за него. На ръцете си носеше ръкавици от еленска кожа с дупчици, виждахме го винаги само сутрин, на път за работа. Щайерът му с червени седалки спираше до нас на улицата, и ние се качвахме. Пред забавачницата казваше „also”, и вдигаше ръкавицата от еленска кожа до челото си. Ние също поздравявахме: Bis morgen! – казвах всяка сутрин и аз, след което щайерът с изгърбен гюрук избоботваше нататък. След обсадата чухме, че и той е загинал. А госпожа Розинек се отрови.
След войната се пукна красива слънчева пролет, овошките горе на хълма се отрупаха с цвят. Артур Розинек идваше в нашата градина да се припича на слънце. Лежеше цяло лято в тревата и гледаше небето. Никой не смееше да го тревожи, той също не проговори на никого цяло лято. Беше унгарец, на гроба му написаха, че е роден в Дунахарасти.
Номер три се обитаваше още от едно, как да го нарека, графско семейство, една жена с три деца. И при тях у дома нямаше мъж, в онези времена мъже из улицата не живееха. Госпожа Алмаши обаче беше по войнишки строга, изстрелваше целодневно команди като картечница. Децата се страхуваха от нея, но от нея се страхувах и аз. Никога не стъпих в дома им.
Те идваха у нас да си играем. Помня, че не беше позволено да ги наричам с галени имена. И можеха да пият вода само тайно, да не напълнеят.
След революцията Катинка, голямата сестра, се озова в Австралия, малкият й брат замина за Канада. По-малката сестра остана сама вкъщи. Във всяко семейство има по някой, който продължава да бди над развалините. Грижеше се за майка си, защото войнствената госпожа Алмаши тогава вече често боледуваше. Учеше инженерство, а в свободното си време ходеше да чисти по домовете. Направи и проектантско бюро, но после го затвори. Да чисти обичаше повече.
За Коледа синът се прибираше. Идва си за десет дни, ходи на театър, на концерти. Не разбира защо сестра му не си е купила абонаментен цикъл. В Канада има всичко – обяснява. Но да ходиш на опера не може.
Дъщерята всяка сутрин минава по улицата. Ходи облечена с грейка, на главата си е вързала забрадка, като чистачките. Понякога поздравява, друг път само клати глава и мънка. Нещо не й е наред – казва майка ми. Дали тя не е наред, или обкръжението й, светът? Не знам.
И други си тръгнаха от тук след революцията. Предимно по-младите мъже. На някои срещи на випуска се събират едва по четирима-петима души. Едната половина от класа е измряла, другата телеграфира от Америка.
По-големият син на Пища Жирафа е музикант в Хамбург. Мнозина живеят в Германия. Може би защото по тези места всички знаеха немски.
5
Между двете световни войни тук горе, на бърдото, се родиха много деца. При Добошови – Копан. Той стъпи на мина. Дъщерите на Венцелови ги депортираха. По-малката избяга в Атина, по-голямата – в Калифорния. Дòри Бройер умря в Цюрих, Фрици Яковац е немец. Големият му брат, Йеньо, си отиде след пътен инцидент с мотоциклет. Починаха дъщерите на семейство Пири, двете малки дяволити близначки, няма го вече и Донат, свъсеният ветеринар, чийто деца му гостуваха от Куба.
Това поколение не живя дълго. Само докато избавиха децата си в по-милостиви географски ширини.
Срещу баба ми и дядо ми живееха Ленделеви. Тогава улицата още я нямаше, „срещу” означаваше от другата страна на ливадата.
Бяха високи, слаби хора, като сенки: сдържани и тихи. Не знам откъде бяха дошли, но сякаш вечно молеха за извинение, че и те живеят тук, на хълма.
Чьопи, голямата дъщеря, понякога спираше пред къщата на баба ми и дядо ми, до пътната врата. Върху клечестите й крака висеше дълга фуста, стърчеше там на един крак като щъркел и разговаряше.
Веднъж, помня, каза, че момичетата не бива да свирят с уста, защото Дева Мария ще се разгневи. После дойде майка й и я отведе. Баба ми напразно ги караше да останат, майката все молеше за извинение заради безпокойството, докато накрая наистина взе да додява на хората.
А братчето й, Лаци, ми беше връстник, можехме да си играем заедно. Но те не ме викаха, а Лаци не биваше да идва. Така че само се гледахме един друг, от двете страни на ливадата, хванати за оградата, на пръсти.
Изключението у Ленделови беше Пищи, третото дете. Израсна кръглолико, весело момченце, Чьопи по цял ден го тътреше нагоре-надолу из ливадата. Беше му позволено всичко, да подсвирква, да вика, мършавите, недояждащи си Ленделови боготворяха това късно появило се дете.
Не знам кое училище посещаваха, след войната с години не видях трите Ленделови деца. После изведнъж се разчу, че ги е сполетяла беда, някаква чудовищна злополука. Изпратили двете момчета в провинцията, трябвало да пресушават блато, ако не се лъжа. Лаци управлявал трактора, а брат му паднал под ремаркето. Загинал на място, колелетата го прегазили.
Погребението му беше на „Фаркашрет”, тогава за последно видях Ленделови. Лаци вече се бръснеше – беше порязал лицето си до кръв. Стоеше зад родителите си и се взираше пред себе си с празен поглед, сковано.
Кои живяха още в къщата им след тях, не зная. Но най-последно, след смяната на режима, се намърдваха какви ли не люде. Предявиха претенции към къщата, после, когато вече напълно беше рухнала, закупиха безстопанствената сграда от съвета. От небето им падна това, за което бедният Лендел бе проливал пот цял живот.
Странни хора, возят се на мерцедес и гледат хрътки – още никой не ги е виждал просто тъй, пеша. Кучетата прескачат през оградата. Околните деца вече не си играят вън, на улицата.
Ленделови от време на време се връщат – разказва Елек Ласло. Тихомълком, като сенки. Молят за извинение света, задето са се осмелили да живеят. Задето са решили, че и те са като другите хора.
6
Стрелчо е бледо, клечесто момченце. Рядко можеш да го видиш, седи вътре в стаята, докато останалите деца играят на улицата. Той не играе. Най-много да се прокрадне до бакалията на Арпад. Ако останалите го хванат, го скъсват от бой.
Синовете на Арпад не прощават на никого. От цялото бърдо единствено те имат баща, вярно, бакалинът вече е стар и болен.
Бащата на Стрелчо не беше войник. Него го екзекутираха победителите. Това е неговият грях, заради това го гъделичкат с коприва по петите.
От войната изтекоха години. Стрелчо сложи маскировка. Бавно, но сигурно се претопи в обкръжението си. Никой не знаеше от какво живее, как прекарва дните си. Порасна, беше чудак, невероятно е, че този блед, кльощав младеж е някогашното момченце с насълзени очи.
Бях си дошъл в родината, когато ме заговори. Покани ме в дома си, където никога не бих отишъл сам. Пихме сладникаво българско вино, и с виното по руски обичай – коняк. Стрелчо ми показа стенния часовник, който му подарили българите. Беше шофьор, от него беше станало шофьор, развозваше гостуващите в страната министри.
Знаеше много политически вицове. Колекционираше ги, помнеше ги.
– Началниците – каза – искат да знаят какво мислят за тях хората.
Дали му бяха възложили да разговаря с мен? Помня, внимавах какво казвам, но в себе си се радвах, че Стрелчо е намерил своето място. Беше станал важен човек, никой вече не го шамаросва.
Не беше единственият на улицата, който работеше за новия режим. В съседство живееха функционери, властта им беше построила двуетажна къща. Агентурната къща – така й викахме, хлапетата я избягваха отдалече.
Аз също се сближих с новите съседи едва когато едно очилато девойче, рожба на някой началник, се влюби в мен. Бяхме млади, качвахме се на бърдото да се целуваме. Надзъртах под полата на Евике, но да я опипвам по-жарко тогава още не ми минаваше през ум.
Флиртът остана без продължение. Щяха да обявят момичето за родоотстъпница, ако баща й разбереше с кого се натиска горе, на хълма, а и майка ми не би допуснала в градината ни партийна рожба.
Понякога, откакто живея в родината, я срещам. Библиотекарка е някъде в провинцията, хубава, едра жена с очила. През уикендите пазарува и носи покупките вкъщи на родителите си. Споглеждаме се, позасмиваме се. Не сме забравили Орлово бърдо.
Стрелчо от известно време има две хрътки, дресирани. Обикновено го срещам сутрин, явно е нощна охрана.
– Другарите ми възложиха една задача – шепне ми на ухото.
Строго секретна е, но все пак я издава:
– Всяка нощ диверсанти мърсят с фекалии паметниците.
– И сега ти пазиш гробните места?
Не се смея. Стрелчо е превил гръб, късата му четинеста коса е посивяла. Вярно, аз не съм го пердашил никога. Но аз също не обичам осквернителите на гробове.
7
Старият Риглер имал две крави и един красив бял жребец. Мястото за къщата закупил през 1880-а, явно когато лозята погинали и стопаните разпродавали парцелите. Имал една двуколка, започнал да обработва земята, вече не в първа младост, защото иначе старецът бил цял живот чиновник.
И при Кочишови, в съседство, имало двуколесна талига и магаре за носене на вода. Бях пет-шестгодишен, казва сега бай Кочиш. Питейната вода докарвахме от улица „Синьо топче” във ведра, на гръб.
Хубав старец, със святкащи очи. Добре беше да живееш тъдява – казва. Буда още не беше застроена, беше тихо, пееха птици. Денем градската глъчка не стигаше догоре. Само сутрин, когато влакът влезнеше в тунела.
Съсед ни беше Нандор Готермайер, майстор книговезец. Неговата къща купи професор Бенедек, писателят. Той поръча да издигнат секейската порта на входа.
Майсторът слизаше пеш от хълма. Помня, спира се, разговаря с дядо ми. Говорят си на „господине”: господин събирачо на такса мост, казва книговезецът, а конят на Риглерови, Хвърко, подбутва дядо, хайде да тръгваме вече, давай!
В началото на века и други на улицата имали коне. В конюшнята на Карой Волф Неметпронаи, градоначалника, също стояли вързани два липицански коня.
Дъщерята на Риглерови овдовяла в първата война. А през есента на 1925-а за нея се оженил един белгийски винотърговец. Двамата им сина, Лаци и Пищи, учили в кралската гимназия „Вербьоци”. И двамата спят край Дон. На семейство Риглер – казва бай Кочиш – семката им се затри.
Първоначално в околността живеели куп униформени. Например Йожеф Шогор, снажен, кротък човек, бил моторизиран полицай. На шествия водел парада. Старият Шогор бил дърводелец, имал дребна гърбава женица и осемнайсет деца. Били много свестни хора, тия Шогорови. Старият ходел да коси трева и всеки ден четял вестник. Казвал, че на тавана на шкафа държи гнили ябълки, понеже и на Шилер оттам му идели идеите. Та тъй, да чете може би знаел, но ако погледнем осемнайсетте деца, не можел да размисля твърде много.
Чичо Ковач например от номер шест бил железничар. Дошъл от провинцията, в началото на века парцелите тук още вървели за жълти стотинки. Построил хубава къща, с покрив като пирамида, тук се родили Магда и Ищван, копистът. Но и тук, в периферията на града, леля Ковач си остана истинска селянка. Надживя мъжа си с половин век, но така и не захвърли бонето и престилката, както и черната народна носия с фустите.
Най-голямото дете, Магда, беше шивачка, а по-късно, когато светът се преобърна с главата надолу, стана квартална отговорничка. Беше едро, високо момиче, сама шиеше дрехите си, винаги се обличаше много елегантно. Казват, че годеникът й загинал геройски. Тя самата живя деветдесет години, но никога не се омъжи. Голяма работа беше в ония времена любовта.
Брат й, Пища, ходеше с артистична шапка с широка периферия, с черен калъф за цигулка под мишница. Свиреше в някакъв оркестър, но беше толкова боязлив и дотолкова изпаднал, че никой не му вярваше. Зад гърба му хората го подиграваха, че е само прост копист.
На Пища Жирафа му се родиха двама сина. По-големият, Петер, е музикант в Хамбург. Другият, малкият Ищван, е готвач. Обиколил е всички ресторанти из околността.
Копистът отдавна вече не е между живите. Преди няколко години от инфаркт се помина и жена му. Остана сам малкият готвач, но и той не си намери мястото. Да останеш последен е неблагодарна задача. Все пак изучи двете си дъщери, но след това продаде къщата и се завърна в провинцията, откъдето преди сто години дядо му се преселил в Пеща да си опита късмета.
Заключение
Започнах с това, че тук, у нас, бедата е в реалността. Неразбираеми, следователно безинтересни са тъкмо фактите от реалността. Приятелят ми от тропиците, прочел моята сбирка с примери, се усъмни, че геройската смърт е привилегия на победителите. Губещите – казах му – ги погребват. А историята я пишат победителите. Но приятелят ми не е виждал отблизо победители.
Не е ясно и това – добави, – кой е врагът. Доброто и лошото се размиват. Няма да си кривя душата: тези персонажи раздразниха приятеля ми.
Краят на историята – призна той – е възходящ. Господин Риглер, събирачът на такса мост, или чичо Шогор, дърводелецът, биха могли да са и местни жители. И все пак възходът някак винаги прекъсва. Подбирал съм едностранчиво, в сбирката ми няма добри примери, възходящи житейски съдби.
Дума да не става – призна, – трябва понякога и един или друг живописен образ. Ободряващо изключение. Но тези тук – разбирай: обитателите на улицата – до един са изключение! Поне някое нормално семейство да имаше за фон. Някой човек, който работи, живее. С когото нищо не се случва.
Е, да. Не сбирка с примери е моята, по-скоро с контрапримери. Който живее тук, той е свикнал. Но да предадеш тези знания, изглежда, е невъзможно. За тази цел трябва да се пишат бележки под линия, не истории. Така е, тази реалност е объркваща. Неразбираема и безинтересна за външния наблюдател.
Резултат е от продължителна форма на изтребление – казваше за бърдото д-р Фидел Кьорьоши. Гора да залесиш на него не може, най-много хилави карстови храсталаци. Плитката почва едва издържа някоя новела или сборник с разкази. Истински роман не би пуснал корени тук. Земя се трупа бавно, докато да покрие скалата, откъм долината идват новите зенитни батареи.
В Новия свят вярата я втълпяват. Човечеството там – макар и бавно, със спънки, въпреки всичко напредва, развива се, търпи прогрес. Трудно, неприемливо е да помислиш, че може да се върне и назад. Сигурно заради това Бърдото е некрасиво и отблъскващо за приятеля ми. Една улица, която извежда вън от света, в който някога, по времето на Риглерови, веднъж е пристигнала.
Какво друго да кажа? Елек Ласло е портиер на гробищните порти. Къщата му беше национализирана, ходи с бастун, остарял е. Има стаичка под наем, в която е налепил по стените старите места. Париж, Хамбург, Канада. Картичките, които не е изпратил. Посяда на слънце, чака клиентите.
Защото дъждът междувременно спря. Цигулковото соло на Пища Жирафа все повече затихва. Да се прибираме вкъщи и ние, моля. Благодаря Ви за вниманието.
Превод от унгарски Мартин Христов
