Злото започва да отнема основни идеи, представи и представители на доброто и никой вече не успява да спаси човешката душа от златния телец.
Ти не си първият и последният писател на тоя свят.
Запомни това.
Затова не забравяй старите писатели. Ако можеш. И те като теб са си вадили очите нощем, за да изтръгнат от небитието цели светове. Сега на гребена на вълната си ти, а те са напълно забравени. Болни. Живеят сред праха на книгите. Понякога прехвърлят старите награди и грамоти. И си викат – възможно ли е да съм живял напразно, а моите книги да са само прах и пепел.
Не е възможно.
(Деян Енев, „Старите писатели”)
Тази година издаде нова книга, „На юг от Дунава”, и зад гърба си имаш изкачени вече дванайсет белетристични стъпала. Като те поздравявам за творческото дълголетие, искам да те попитам – с какво дванайсетата ти белетристична творба се различава от предишните ти книги?
Имах дълг да напиша тази книга и се радвам, че успях. Това е вторият ми родов роман. През далечната 1985 г. в издателство „Отечествен фронт” излезе романът ми „Грешни сме, Господи”, за рода на баща ми от Самоков. „На юг от Дунава” е роман за мамините предци от Русе и Берковица в по-миналия и миналия век. Образите на дедите ми внушават очаквания за друг вид бъдеще, което ни е убегнало в историческото развитие на родината… Новото е, че романът не е тъжен, а е светъл и малко ироничен дори.
Изостави ли късите си разкази?
Не, разбира се, защото те не ме изоставят, но подсъзнателно и съзнателно се стремя към корените на доброто и злото и се увлякох да предполагам развитието им.
Каква е равносметката – успя ли да се реализираш като автор в сложното ни време?
Аз продължавам да работя. От години наблюдавам доста хора, които познавах по-рано като други образи, а станаха изкусно преродени и започнах да се обърквам – кой е истинският човек и кой е фалшивият? Благодатна тема за творчество, нали?
Още има хора, които мислят, че от журналист не става писател. Ще мотивираш ли обратното – не само с личния си опит?
С удоволствие. Но да започна с личния опит: 30 години работих в три уважавани всекидневника – „Народна младеж”, „Отечествен фронт” и „Труд”. Учих се от колегите си и от себе си, без да се страхувам, че вестниците разваляли езика ми. По същество журналистът има няколко преимущества: той е бърз, логичен и мисли синтезирано, защото мястото винаги ни е бивало ограничено. Метафорите и алегориите, и всички други луксове, а за съжаление и наблюденията и заключенията, за момента неудобни, оставаха само в дневниците ми, без които не можех да живея пълноценно.
Опитайте се да постигнете за 20 минути 30 смислени реда? Изтощително е, нали? Добрият вестникар е като заредено оръдие, с точни думи. Сега ще си послужа със солидни примери. От белетристите в периода, за който говоря, като журналисти са започнали: Генчо Стоев, Йордан Радичков, Николай Хайтов, а перото на Стефан Продев, който издържа да си „разваля” езика в БТА с години, какво показва? Списъкът ми е съвсем ограничен, защото неговата изчерпателност се губи някъде в двуцифрено число, най-малкото.
Кой е най-големият ти журналистически удар?
Удари нямам. Докато се реализирах и като жена, и като майка, имах хрумвания, които осъществих със съдействието на добри екипи от ръководители, с които имах късмет да работя. В „Отечествен фронт” по времето на Георги Найденов, през 70-те години, организирахме обсъждане на говоримия и книжовния български език. Интересното е, че идеята ни даде атомен физик от нашата БАН – Емил Джаков, академик. Моят принос бе в това, че не затворих в бюрото си писмото с тъжните наблюдения на големия ни учен. Помня препълнената заседателна зала на редакцията и именитите литератори и научните работници, с които единодушно се обединихме около изложенията на Вера Мутафчиева и Николай Хайтов за трагичното състояние на многострадалния ни език. А днес с латинските ни чуждици – какво ли биха казали и как ли биха се чувствали и Йордан Йовков, и Емилиян Станев например? За другото ми хрумване – създаването на „Клуб на приятелите на Народната библиотека”, ми съдейства Костадинка Калайджиева, директорката, която работеше с перспектива, а не само с ежедневието за библиотеката. „Приятелите” търсехме писатели със забравени архиви, за да ги прибираме в библиотеката. (О, времена, о, нрави!)
Разкажи за интересните и значими творци, с които си се срещала.
Като редакторка в отдел „Култура” на споменатите издания имах късмет да опозная уважавани личности. (Заради тяхното сияние трудно дочитам книгите на новите автори сега, когато ми попаднат.) Често гостувах за интервюта на Емилиян Станев. Самият той наподобяваше цял университет за литературно творчество! Като на жена ми допадаха Вера Мутафчиева, Елисавета Багряна, Дора Габе и Блага Димитрова. Те имаха и потенциал, и право да мечтаят за доброто бъдеще на България и никак не избягваха да произнасят името ѝ – не я наричаха „тая страна” или „тая земя”, като че ли са се раждали другаде (извинете, днешни колеги…) и въпреки голямата си международна слава и доказаната си ерудиция, те не си служеха постоянно с многоцветни цитати от чужди автори… Йордан Радичков благослови първата ми книга с разкази в поредицата „Смяна” на издателство „Народна младеж”. От 1967 г. е. Благодарна съм на паметта му, че пое риска да представи нещо, в което тогава дори аз, авторката, не бях сигурна. (В Берковица го тачат редом с патриарха на българската литература Иван Вазов, първия съдия в града след Освобождението, и отслужват църковни помени всяка година в деня на Радичковата кончина.)
Познавах Александър Геров и неговия съсед в кооперацията – Иван Пейчев. На гости в малката Герова кухня често се появяваше и Христо Фотев, сядаше на своя стол до прозореца и двамата дълго, дълго мълчаха, пийваха и пушеха. Сашо имаше навик да ме моли едно и също: „Дай ми ред, за да ти довърша куплет.” Игра забавна, ако сте равни. И ако го нямаше Фотев… Но като дете обичах да пипам с пръст зачервена печка; затова заигравахме от време на време:
Аз: Защо лъже човекът?
Сашо: Навик от памтивека…
Аз: Камъните са най-трайни.
Сашо: Защото нямат тайни!
Аз: А въздуха как да изчистим?
Сашо: Трябва безкрайно да мислим…
Фотев пушеше и мълчеше. Добрите ръце на Тамара ни поднасяха кафе.
Генчо Стоев имаше подадине да дава задълбочени философско-хуманни интервюта. Неговият дух не се укротяваше с казаното, болееше за неосъществените промени след десети ноември и продължаваше да мечтае за друго време и други хора. Ако съм късметлия, ще събера Генчовото злато от интервютата му и ще го публикувам. Веселин Андреев, Добри Жотев, Давид Овадия – това бяха мъже, които не се промениха да обичат родината ни по един и същ начин в различни периоди. Докато разговаряхме в скромните им жилища, забелязвах прости стари кушетки и гардероби от времето на родителите ни, а и тримата се тревожеха за народа си повече, отколкото за себе си. Вера Мутафчиева се притесняваше, че още не я забелязват като авторка на големи книги, а остави и „Летопис на смутното време”, и повестта за Димитър Общи – „Процесът”, и дори романа „Белот на две ръце”, за строителите на АЕЦ „Козлодуй” – струва ми се, друг художествен документ за онзи исторически строеж няма…
Докато съм жива, ще помня вдъхновената, елегантно облечена и нагласена Дора Габе, седнала под портрета си в хола на своя известен апартамент, да рецитира не за друг, а за моя милост, журналистката, по памет, цялата своя последна стихосбирка „Почакай, слънце!”. На преклонна възраст и Елисавета Багряна възхвали най-високите български планини и водопадите и ледниците им, а Дамян Дамянов не успя да забрави злата ръка, която хвърли камък срещу прозореца му заради негово мнение, споделено по някаква медия…
Синовете ти откога са в САЩ?
От есента на 1998 година.
Какъв е животът на самотните родители?
Оцеляваме без истински радости.
Кои са любимите ти български писатели?
Йовков и Алеко. Харесвам една група белетристи, главно от втората половина на миналия век – и от тях се учех, де факто, без теории: Радичков, Хайтов, Ивайло Петров, Генчо Стоев, Павел Вежинов, Васил Попов, да не пропусна Димитър Димов с „Осъдени души” и Антон Дончев с „Време разделно”. Сега чета Чавдар Добрев, Панко Анчев и Симеон Янев, но те не са белетристи.
Успяваш ли да следиш сегашната българска литература?
Клетата. Още не си е намерила тона и каузата, но ще се оправи. Българската култура не може да съществува без даровити писатели.
Каква е твоята диагноза за злото и за доброто в днешна България?
Пропорциите им постоянно се променят, но злото започва да отнема основни идеи, представи и представители на доброто и никой вече не успява да спаси човешката душа от златния телец. Да си спомним времето на нашите баби и прабаби, които ходели на църква, защото вярвали „во истина” в небесната справедливост. Това време няма да се върне. Народът ни почита големи идеи и цели, но някак си по-далеко от всекидневието ни… Намъчили сме се в миналото, а все се чудим как да устроим живота си по-справедливо… Думи, думи – май нищо ново вече не казват! А ние сме все за ново начало, за чудо, за земен рай, по възможност – днес, но безболезнено поднесен.
Познаваше ли Георги Божинов?
Не. И не обичам да се догаждам за образа по слухове.
Какво е мнението ти за „Калуня-каля”?
Книгата говори различно за едно преекспонирано в историята ни време. Четох с интерес интимните ѝ глави, защото са написани естетически, с особен стил за чувствителност и с една благородна мъжка етика.
Какво мислиш за приятелството днес?
Останах си с най-верните, но и аз съм им вярна. Самотните родители сме с празни празници, но добре, че ги има приятелите!
Дарина Герова е родена през 1934 г. в София, в семейство на учители. Завършила е Софийския държавен университет, специалност „Журналистика”. От 60-те до 90-те години на миналия век е работила в ежедневниците „Народна младеж”, „Отечествен фронт” и „Труд”. Реализирала се е предимно в културните им отдели с литературни проучвания, очерци и интервюта, за които е получавала журналистически награди, орден „Кирил и Методий” първа степен и званието „Заслужил деятел на куртурата”. Член е и на Съюза на българските писатели. Първата ѝ книга с разкази – „Обеден дъжд”, излиза с предговор от Йордан Радичков. До днес е издала още 11 белетристични книги с разкази, повести, роман и един художествен пътепис. Повестта ѝ „Ева на третия етаж” е филмирана по авторски сценарий от режисьорката Иваанка Гръбчева. Романът „Грешни сме, Господи!” (1985) е за самоковския род на баща ѝ, а пътеписът „Америко, Америко!” е награден с годишната награда на СБП за 2012 г. По случай 100-годишнината на СБП през май 2014 г. авторката – журналистка и писателка – е удостоена от УС на СБП с почетен диплом за принос в българската литература. Най-новата ѝ книга – „На юг от Дунава”, е роман за бита и съдбините на родните ѝ предци по майчина линия. Има двама синове, трима внуци и една внучка и не се съмнява в бъдещето.