Една прекършена любов, изстрадана в картини

Защо оставихте да стене самотното море
с крила написа тръгващото ято.
Без вас какво е този бряг и синьото небе,
без вашата любов какво е лято, какво е? 

Михаил Белчев, из „Къде си, лято?“

За Михаил Венедиков, голямата любов на Александра Мечкуевска, разбрахме, че не е кой да е и какъв да е, а момък от сой, от лична македонска фамилия. Само че личните македонски фамилии си имат строги правила и едно от най-важните гласи, че жената трябва да върти къщата, докато мъжът… Мъжът може да бъде какъвто си иска – кеф му харамия, кеф му поет, кеф му учен – било землемер, било лекар, а като че ли най-баш му е кеф да е войвода не само навън, връз баирите и сокаците, ами и вкъщи – да удря по масата, докато пее комитски песни и пие одринско вино и драмска ракия. Александра Мечкуевска обаче не е от онези пристанали, дето ще се шетат безсловесно в кухнята и ще проговарят само за да попитат мъжа си каква вечеря да му сготвят, след като той се прибере подир напрегнатия си комитски ден. Свекърва ѝ, горката, не спирала да се тюхка поради това и да негодува, че вместо да се грижи за домакинството тихо и покорно, вироглавата бургаска снаха все рисувала ли, рисувала ли, рисувала… Прочее, същия дерт имала и свекървата на Елисавета Багряна, и тя люта македонка: бъдещата поетеса се венчала за Иван Шапкарев, сина на Кузман Шапкарев[1], ала младата булка много повече си падала да чете книжки и да пише стихове, вместо да се грижи за мъжа си и за тенджерите. В анкетата „Младостта на Багряна“, безценна работа на Блага Димитрова и Йордан Василев, Лиза разказва как я е преследвала свекърва ѝ, как не ѝ давала да пише, колко осъдително я гледала, ако блеела на масата – унесена да съчинява, а не да търка пода с парцала; как си криела тетрадките със стихове, че да не я види македонската усойница… А бе, мъка, истинска женска мъка по копнеж за творчество и изява!… Само че нито Александра Мечкуевска, нито Елисавета Любомирова Белчева[2] са за такъв живот – Багряна пише в „Кукувица“: „Не видя ли, не разбра ли още? / Неведнъж ти рекох и повторих: / не помагат билки и магии, / кой каквото иска да говори – / няма нивга аз гнездо да свия, / рожби румени да ти отгледам, / в къщи край огнището да шетам“. От своя страна художничката с цялото си житие-битие потвърждава думите на Багряна от финала на друго стихотворение, „Вик“: „Че мойта младост, огнено пламтяща, / и моята душа на чучулига, / и моето сърце животрептящо – / като вихрушка над света ме вдигат“. Вихрушка, без съмнение, като онази, изкривила дървесните стъбла в друг неин (отново) морски пейзаж – сравнително малък по размери, но достатъчно експресивен и разголващ душевните ѝ вълнения. Пейзаж, който за сетен път разказва за напрежения и силни страсти. За бури и натиск, за съдбовност и душевни вълнения. И напълно различен от оня на Марио Жеков, рисуван при морето край Кавала – идиличен и носталгичен, мек и кротък. Развръзката е печална, много печална: колкото да е обичала Александра Михаил, колкото и да е обичал Михаил Александра, бракът между двамата е нямало как да изтрае при тези обстоятелства – двамата се развеждат въпреки привързаността си един към друг. На раздяла Михаил Венедиков получава от Александра Мечкуевска картина с надпис: „Със сълзите на една много голяма разбита любов“. По-късно той се жени за Стефания, дъщерята на италианския инженер, строителя на мостове, Джузепе Мусо[3]. Александра Мечкуевска не се омъжва повече, изпълнявайки сякаш пророчеството на Багряна: „А кога умра, сама, в чужбина, / кукувица-бродница ще стана“. Бродницата обаче не си поплюва, хич даже – превръща се в некоронованата кралица на Созопол!…

Наричат я поради това българската Жорж Санд: била независима като нея, не се давала никому и си живеела самодостатъчно. Сравнението обаче според мен не е особено изрядно: Жорж Санд (с истинско име Амандина Аврора Люсил Дюпен), далечна потомка на извънбрачна връзка на саксонския курфюрст, литовски княз и полски крал Август ІІ Силни – жената, обличала се като мъж, е била, така да се каже, „серийно моногамна“: захваща връзка, продължава я сравнително кратко (най-дълго е с Фредерик Шопен) с еротични мощ и напор, след което се прехвърля на следващия избран мъж и така до смъртта си. Жорж Санд, тоест, никога не е оставала без мъж до себе си, мъжете са ѝ като „слънцето и въздуха за всяко живо същество“. При Александра Мечкуевска такава зависимост няма: след края на брака си с Михаил Венедиков, нека пак да подчертаем, тя не се омъжва, а Созопол я помни като свободолюбива, оправна и серт жена.

Всъщност, ако търсим на коя световна художничка прилича, то артистичната ѝ женска същност по-скоро би била някаква амалгама от голямата живописка от полски произход Тамара де Лемпицка, наричана „кралицата на (стила) ар деко“, и на също толкова голямата живописка от Мексико Фрида Кало, любимата на Диего Ривера, припозната като сюрреалистка от Андре Бретон (което тя, между другото, с гняв отрича). На първата напомня с лудото си бохемство, което избуява в нашата древна черноморска Аполония по неподражаем начин, както и по предизвикателната си самостоятелност, характерна също така и за Де Лемпицка – „баронесата с четката“, както някои снизходително я наричали. Полякинята с еврейски произход никога не е позволявала на мъжете да я командорят, по-скоро обратното – командори ги тя[4]. Устоява дори на фамозния Габриеле д’Анунцио, когато отива да го рисува във вилата му „Каняко“, разположена на езерото Гарда в Северна Италия, Ломбардия. Картината ѝ  „Автопортрет в зелено бугати“ (1929) олицетворява за мен годините на джаза и на „изгубеното поколение“ (дори повече от романите на Ърнест Хемингуей и Скот Фицджералд) – устремена някъде напред, незнайно накъде, с празен поглед, вманиачен в техническите джиджавки. И за още нещо винаги ме е подсещала тази картина – за трагичната смърт на Айседора Дънкан, която губи живота си през 1927 г. в Ница повече от нелепо: шалът ѝ се заплита в спиците на колелото на автомобила на неин приятел и тя се задушава преди той да разбере, че приятелката му е в опасност. Картината на Лемпицка изобразява едновременно обреченост и независимост: една независима обреченост, която знае собствената си разруха, но е решила въпреки това да не ѝ обръща внимание, приемайки я без ропот и с върховно достойнство; една обречена независимост, която знае, че възприемането на света и живеенето в света като свобода е само отлагане на неизбежното, което пък от своя страна не е нищо повече и не може да бъде нищо повече освен една безкрайна самота и смърт в уединение, без близки, без приятели… Александра Мечкуевска е същата като Тамара: с многобройна компания, но иначе дръпната и проклета – не ще никого, цени си както свободата, така и самотата. И не случайно е хем малко учудена, хем леко снизходителна към Яна Язова заради зависимостта ѝ от Александър Балабанов, от когото младата поетеса не може да се освободи дори когато е наясно, че е задължително да го стори. И негласно я укорява за това, че зарязва любовта си с талантливия, прекрасен и атлетичен Марио Жеков заради ниския, дебел и лаком професор, който се отнася с Яна като към частна собственост…

––––

[1] Кузман Шапкарев е голям радетел на българите в Македония, един от най-почитаните там интелектуални представители, забележителен етнограф и лексикограф, автор на важното изследване за македонския диалект „Градиво за български речник“.
[2] Псевдонимът Багряна са измислили съвместно Владимир Василев – главен редактор на списанието „Златорог“, където младата поетеса е поканена да публикува, Сирак Скитник – художествен наблюдател на „Златорог“, и поетът Николай Лилиев, редовен сътрудник на списанието (прочее, и той с псевдоним), за да я различават читателите и критиците от Мара Белчева, любимата на Пенчо Славейков, също автор на „Златорог“. Става това ключово за българската литература преименуване през лето 1922-ро.
[3] Джузепе Мусо (1864–1951) е италианец, пътен инженер, който идва в България през 1890 г., за да работи по специалността си. Негово дело са редица мостове, известни по онова време като „мостовете на Мусо“: мостът над р. Искър край Лакатник (1897–98), мостът над р. Арда, проекти по жп линията Горна Оряховица – Лясковец, тунел на водопровода от Рила към София… За впечатляващата си строителна дейност инж. Мусо е удостоен със специална аудиенция от цар Фердинанд I през 1916 г., обаче по силата на българското законодателство държавата му отказва пенсия въпреки инженерните му заслуги. Стефания и Михаил поемат грижите за него. През 1949 г. се прибира в Италия – в комунистическа България е въведена купонната система и животът му станал още по-труден. 
[4] Фамилията Лемпицка Тамара взема от съпруга си Тадеуш, син на племенницата на големия полски поет-романтик Циприан Камил Норвид. Моминското ѝ име е Тамара Росалия Гурвич-Гурска, майка ѝ е полякинята Малвина Деклер, прочута светска дама, баща ѝ – евреина Борис Мойсеевич Гурвич-Гурски, преуспяващ адвокат. Но преди всичко и най-вече е внучка на баба си Клементина – авантюристка и комарджийка, която често я вземала като тийнейджърка от пансиона ѝ в Лозана, когато ѝ доскучавало от училището, за да я отведе на пътешествие в Италия и Франция. Баба ѝ предпочитала Ривиерата: била страстна комарджийка и в казината на френския бряг Клементина постоянно хвърляла зарове, залагала на рулетка или събирала кент флош роял на покер. В същото време Тамара обикаляла музеите и галериите: баба ѝ я оставяла под надзора на разпоредителите, за да може спокойно да се отдава на страстта си. Същата страстна натура като нея е и Тамара, вероятна тази е причината набързо да се омъжи за шляхтича Тадеуш Лемпицки през 1916 г. Невръстна, само на деветнадесет. След Октомврийския преврат съпругът ѝ е заклещен в Петроград, но с помощта на шведския посланик – голям поклонник на младата жена, тя успява да го измъкне. Двамата се установяват в Париж, но нещата не потръгват – горд полски аристократ, Тадеуш не е свикнал да работи, чака на Тамара. Тъкмо тогава тя започва да рисува и постепенно се сдобива с известност. С известност и с пари. Съпружеската любов обаче не върви и тя се разделя с мъжа си през 1927 г.