Една прекършена любов, изстрадана в картини

Защо оставихте да стене самотното море
с крила написа тръгващото ято.
Без вас какво е този бряг и синьото небе,
без вашата любов какво е лято, какво е? 

Михаил Белчев, из „Къде си, лято?“

Александра Мечкуевска, установихме, е независима като Тамара де Лемпицка, „баронесата на четката“. И затова е малко снизходителна към Яна Язова, която – безволна – следва проф. Александър Балабанов, нейния откривател и гуру, като паленце. „Дамата с кученцето“ или – по-точно – „Професорът с паленцето“. Александра изобщо не разбира тази липса на самостоятелност – да, жената трябва да има силни страсти, но не и да им става робиня. Макар че, от друга страна, художничката, на която също прилича тъкмо по страст и отдаденост на изкуството, мексиканката Фрида Кало, и тя е била залепнала до степен на изличаване до един мъж, който сякаш не я заслужава – Диего Ривера, също художник. Дори си изографисва автопортрет, на който ликът му я е белязал като клеймо на челото, „Диего и аз“ (1949). На друг е с народната носия на щата Тихуана, отново с Диего Ривера на челото (1940–1943) – двамата вече са се развели, Фрида повече не издържала безкрайните му изневери[1]. На трети портрет са двамата – тя мъничка, крехка, всеотдайна, с дясната ръка се е хванала за ръката му, с лявата придържа разкошния си червено-оранжев шал. На картината не се представя като художник, четките и палитрата е отстъпила на Диего, той ги владее, той е майсторът. Това е дарствен портрет, надписът най-горе гласи: „Ето ни, аз, Фрида Кало, с моя най-скъп съпруг Диего Ривера. Нарисувах тази картина в прекрасния град Сан Франциско, Калифорния, за нашия спътник г-н Алберт Бендер[2] през месец април 1931“. Това, че рисува Фрида Кало, изглежда, не го смята за важно, по-важното е, че е с Диего, любовта на живота ѝ, нейния Диего (макар и никога да не е бил само неин). Със сигурност в сърцето на Александра Мечкуевска по подобен начин е бил запечатан портретът на Михаил Венедиков – както този на Ривера на челото на Кало. Което обаче не ѝ пречи (както и на Фрида, между другото) да бъде независима и непокорна. Любовта си е любов, но за свободата бих дал и любовта, както пише Шандор Петьофи. И двете свободни артистки са верни жени на неверни мъже по свой си начин: имали са връзки, но нито една такава, която да замъгли образа на най-любимия. Не са сами, никога не са сами, но са самотни: затова в картините и на едната, и на другата – особено в най-съкровените, тази вечна обич и тази печална самота всеки път са излизали наяве. Техните прекършени любови, изстрадани в картини…

При Александра Мечкуевска в картината „На брега“ (1959) сякаш най-силно. Пред очите ни се изправят пуст бряг и самотно дърво на фона на море и небе. Морето е мастилено синьо, небето е по-светло, също виолетово. Дървото с якия си разклонен дънер прилича на маслина; издига се върху ярко жълт пясък, тук-там изпъстрен с редички туфички тревица. Много е самотно това дърво, много е уединено – това е може би най-самотното дърво в българското изкуство. Но тя, самотата, е запазената марка на художничката Александра Мечкуевска. Всъщност, ако проследим цялото ѝ творчество, ще открием (с малки изключения), че по някакъв неин си своеобразен, но постоянен начин самотата непрестанно се прокрадва в картините ѝ[3]. Да приложим като „илюстрация“ „Воденица“ от 1933 г. – картина, нарисувана с едри, плътни мазки и със свободата на голям майстор. Виждаме около постройката зеленина – буйна, разцъфнала, изобилна, а тя, воденицата, побрала се в един овраг, едва се подава от височинката зад нея. На фона на дърветата е направо миниатюрна (както Фрида на портрета с Диего). Вярно, коминът ѝ стърчи над нея призивно, но се усеща, че това неговото е повече принудено присъствие, отколкото жест на гордост и достойнство. Воденичката се е навела, прихлупила, прегърбила; на прозорчето на средната сграда има решетки. Предпазлива е, тоест и внимателна; предпочита да не я забелязват. Самотница, аутистка. Също такава е и вятърната мелница, но като че ли най-много тази самота проличава в един планински пейзаж от 1932-ра, наречен „Изглед“ – изключително сходен по настроение с картината „На брега“: три дървета с бели стволове (приличат на брези) са се изправили пред панорама, в която планините са сини, а небето светло. Дърветата са всяко само за себе си, макар да изглежда, че онова вляво (гледано фронтално) сякаш си има потомство – едно по-тъничко и по-близо до него дръвченце. Само че не е така, объркали сме се: тънкото дръвче прораства от нанадолнището, пред което са се издигнали двете други дървета – следователно и то е само за себе си и само по себе си. Ето ги отново самотността, отделеността, уединеността: в картините на Александра Мечкуевска тези мотиви не просто са постоянни, те преобладават, мощно преобладават – предпочитани са и са обичани. Със същата обич вероятно е създадено и платното „На брега“: всичко там говори за изоставеност, за зарязаност, за напуснатост. Това мастилено море е някак бездиханно, да не говорим за брега, който е така безнадеждно безплоден и ялов, че чак ти се плаче. Бледо виолетовото небе също си е самодостатъчно; в тая картина на Александра Мечкуевска действащите лица не се съприкосновяват, действащите лица се отдръпват едно от друго. Разбягват се и се разпиляват. Единственото, което обединява различните елементи в картината, е четката на художничката. Елементи толкова разпилени, че всичките са самотни. Или иначе: елементи толкова самотни, че всичките са разпилени. Точно както са се разпилели и те двамата с първата ѝ и най-голяма любов Михаил Венедиков. Това платно всъщност е спомен, любовен спомен. И израз според мен на абсолютната екзистенциална самота на природата, на човека, на вселената, на всичко във видимия, че и в невидимия свят: нищо няма общо с друго, всички сме атом и единица. Няма множества, няма колективи. То и двойки няма, следователно и любов няма: морето е самота, една космически безбрежна и нескончаема самота.

Сред която самота художничката Александра Мечкуевска се чувства най-добре…  

––––

[1] Най-болезненият адюлтер на Диего Ривера е със сестра ѝ – той я е засегнал най-дълбоко. Като отговор/отмъщение, Фрида започнала авантюра с Троцки, на когото двамата с Диего били намерили къща в Мексико сити, където да се крие от убийците, пратени от Сталин. Не го спасяват, Рамон Меркадер успява да го порази с алпийски пикел…
[2] Алберт Бендер (1866–1941) е известен меценат, установил се в Сан Франциско, след като емигрира от Ирландия. Страстен почитател на изкуството, той придобивал различни произведения и ги давал на местните музеи. Харесвало му да дарява. Един от първите американски почитатели е на таланта на Диего Ривера, благодарение и на това художникът решава да пристигне в Съединените щати и да изпълни няколко поръчки. Сред тях и скандалната в Рокфелер център…
[3] Изключение донякъде прави „Подготовка за риболов“ (както и другите ѝ производения с изобразени рибари), но не докрай, не докрай… Да вземем споменатата „Подготовка за риболов“ например: късна е, от 1964-та, с нея Александра Мечкуевска сякаш се пробвала в друг жанр, производствения. Успяла е, но и тук въпреки сюжета откриваме изображение на самота и уединение: двете отделени мъжки фигури вдясно на платното (гледано фронтално), напълно отстранени от сравнително пренаселената гълчава на палубата, оправят своите мрежи в упорито безмълвие – механично безстрастни и вледеняващо отчуждени…