0
3830

„Само номинално съм „дебютант“

Интервю с Неделчо Михайлов, автор на дебютния сборник с разкази и новели „Балкански буквар“

Веднага ще кажа, че първата ти книга „Балкански буквар“ е добра, много зряла. След като си сменил толкова професии и занимания, за които ще стане дума по-нататък, уютно ли се чувстваш сега, на 56 години, във възраст, когато писателите обикновено подготвят избраните си съчинения, в кожата на писател-дебютант?

През целия си живот съм мислил за себе си като за писател. Времето, през което се занимавах с други неща и професии, определям като подготовка за това занимание. И през целия си живот досега съм разбивал клишетата, които макар и верни, си остават клишета… Чувствам се напълно на мястото си, напълно във времето си и напълно готов. Освен това – аз само номинално съм „дебютант“. Не биха могли да звучат зряло разказите и новелите ми, ако влизах изцяло в матрицата на дебютанта.

С днешна дата как ще изясниш протичането на тази „подготовка“? Четенето, срещите с хората или случките бяха водещото? И как така не се изкуши да публикуваш нито веднъж нещо? И друго – готов за какво? За успех или за неуспех? Нали знаеш, българската литературна ситуация е непредвидима, книжният ни пазар – също.

Бих го обяснил със събирането зрънце по зрънце на думи, образи, хора, ситуации, дилеми, трилеми, конфликти, ухания, пейзажи, звуци и цели картини. Имаш нещо в душата си, носиш нещо в сърцето си, забелязал си някакво житейско несъответствие, мъка, несправедливост, реагирал си с удивление на нещо, налучкал си дори сентенция на младини… Но като пишещ човек ти също прекрасно знаеш, че едно е да имаш добрата история, а съвсем друго и различно е да напишеш добрата история. Много рано разбрах, че всъщност второто е истински добрата литература. Освен това през годините в радиото научих още нещо твърде съществено – важно е какво ще кажеш, но също така много важно е и как ще го кажеш. Начинът или както „жанровиците“ го наричат, формата не е за пренебрегване.

Изкушавал съм се да издам книга по-рано, разбира се. Някои от историите в „Балкански буквар“ отлежават почти 30 години. Това, което неизменно ме спираше, беше вътрешният ми критерий за нещата, които съм написал. В момента, в който това, което прочетох, почти, подчертавам, почти се събра в критерия ми, пристъпих към издаване. Мисля, че последните ми няколко реда отговарят и на следващия ти въпрос – дали съм бил готов за успех или неуспех… Това са думи. Успехът е несъществен и пренебрежим фактор за мен, ако вътрешният ми критерий за качество не е задоволен или е почти задоволен. Няма смисъл да се лъжем – никога не бих издал текст, който не ми харесва. Дори и да обещава успех. Аз имам много стабилни и сериозни изисквания към себе си като писач и не отстъпвам от тях на никаква цена.

Понякога имаме късмет критерият ни и оценката на публика и критика да са близки. Мисля, че в моя дебютен сборник е горе-долу така. Не съм съгласен, че българската литературна ситуация и книжният пазар са непредвидими. Напротив! Напълно предвидими са. Но това мое мнение никак не е комплимент за българската литературна среда.

Можеш ли да бъдеш по-конкретен? Какво имаш предвид, като казваш, че българската литературна среда и книжният ни пазар са предвидими и това не е комплимент за тях?

Някъде бях прочел перфектното поне според мен определение за събирателния образ на писателя: „общителен самотник“. Споделям го като мост към това, че писателите и издателите не са хората на моята маса… От хората на изкуството с удоволствие общувам с художници, актьори и най-вече с музиканти. Не ги и познавам добре „пишещите братя“. От пътеката, която извървях обаче – през разговори с издателства, колеги, преводачи, съвсем сериозно мога да заявя, че литературната среда в България, а и не само тук, е реакционна, интровертна, консервативна и декларативно самодостатъчна. Самообявила се за стожер на нещата и единствен критерий, тя трудно допуска дори и мисълта за свежест и промяна. За издателствата не искам дори да говоря. Те не са издателства в истинския смисъл на думата, както и банките ни не са банки в общоприетия световен смисъл. Банките ни са „магазини за пари“ – тоест те продават пари с надценка и това е всичко, което правят. Същото правят и издателствата – те са „магазини за пари“, но просто печатат друга стока… Книжният пазар също е предвидим. Там вилнеят чалгата и плагиатството, дори и на най-високо ниво. Същността в Родината на тези три понятия – литературната среда, издателския бизнес и книжния пазар, е да са лесно предвидими във всеки възможен случай. Изненади не се допускат. Няма да видим шумни успехи и шумни провали. Няма да видим грижи за творците. Посочени са с пръст няколко човека, които са така наречените водачи на литературния цирк и изключения не се допускат. Но за да си в цирка, трябва да си клоун…

Мислиш ли, че е добра стратегия с такава тирада да се опълчваш на целия бранш – тогава, когато чакаш първата ти книга да бъде забелязана и оценена, а ти самият – приет като колега? А и говоренето на едро никога не е било достатъчно правдиво, сам знаеш.

Каква е целта на това интервю? Ако искаш, можем да го почнем отначало и да те лъжа на всеки въпрос. Мисля, че искаш истината. Моята истина. Това, което казвам, може и да не е правдиво, но категорично е емпирично потвърдено. Освен това не мисля, че се „опълчвам“, както казваш ти, на целия бранш и бизнес. Браншът и бизнесът не са ми дали нищо, няма и да ми дадат. Аз знам, че интервюта като твоето ще бъдат изключения. Аз знам, че вероятно никога няма да получа и една награда. Не ми е това и смисълът на писането. А, и още нещо. Аз нямам нужда от стратегии. Ако историите ми са добри – ще бъда забелязан и оценен. Рано или късно. Ако не са – стратегиите могат да помогнат само мимолетно…

Сменил си много професии. Разкажи повече за трудовата си биография.

Шегуваме се с приятели, че на младини само миньори не станахме, защото до Варна просто нямаше мина. Много тежки професии съм работил. Научих много от строителството, там се задържах доста. Това е директен контакт и директна намеса върху природата. Оставяш нещо след себе си – дори и да е грозно, както често се случва. Бил съм сондьор, корабен бояджия, изпитател на дизелови двигатели. После нещата олекнаха, бях избран в екипа на една от първите частни радиостанции – „Канал Ком“. Специализирах се в нощните блокове по подобие на онези, легендарните по „Хоризонт”. След това имах десетилетие и половина като телевизионен водещ и продуцент във варненските телевизии МСАТ и после „Черно море ТВ“. Политическите занимания не ги броя, защото за мен те са били обществен ангажимент, а не професия. Сега си вадя хляба само с писане. Занимавам се и с музика – имаме блус-банда, събираме се, свирим. Издадохме и албум – грамофонна плоча, която се прие добре в жанра.

В деня на буквите да поговорим и за четенето. Кои са писателите, които са формирали литературния ти вкус, български и световни? Коя е книгата, която можеш да препрочиташ постоянно?

Не знам кой ми е повлиял на писането и не искам да знам. Затова ти благодаря, че не ме питаш. Ще ти отговоря като читател. Има няколко книги на шкафчето ми, които са там от най-дълго време. „Майстора и Маргарита“ на Булгаков, „Падането“ на Албер Камю и сборник с разкази на Йовков. Библията не я броим…

Това мога да препрочитам всеки ден. Без съмнение, поне за мен Йордан Йовков е един от най-добрите разказвачи в света! Без съмнение! Харесвам много Димитър Димов и Павел Вежинов. Има едно американско течение писатели, което ми допада стилово. Те поостаряха, но все още са живи: Кормак Маккарти, Томас Пинчън, Дон ДеЛило. Това е в общи линии. Сам знаеш, че изчерпателният отговор на този въпрос клони към безкрайност…

Какво ти даде боксът и какво ти взе? „Къс месо”, „Мексиканецът”, „Петдесет хиляди” – кой от тях поставяш на първо място?

Боксът нищо не ми е взел, само ми е давал. Даде ми силата да се надявам единствено на себе си и идиотизма никога да не се предавам. Той е като шахмата – в него няма зар, не можеш да разчиташ на късмета. Нямаш и партньор или съотборници. Каквото и да правиш – накрая оставаш самотен между въжетата да танцуваш валса на войната. Каквото и да ти крещи тренерът по време на почивките, важното е да дишаш. Тези разкази, за които ме питаш… Най-близо до мен е „Мексиканецът“, но разказите на Джек Лондон и Хемингуей за бокса са за един друг спорт, който отдавна го няма между въжетата. Изкушавал съм се да напиша моя разказ за Боксьора. Когато го направя, ще разбереш и какво ми е взел…

Разкажи за финал някоя история, в която се оглеждаш от глава до пети.

В „Балкански буквар“ има една такава кратка история. Тя е в първата част на сборника – при разказите. Заглавието ѝ е „Спомени, цигари…“ Това е единственият личен момент в цялата книга, с изключение на няколко детайла тук-там. Героят върви из града. Със стотинките в джоба си пие кафе, приютен в кафенето в центъра на дъждовния град. След това се разхожда по главната улица, играе си с неона, който се отразява в мокрия асфалт. Гледа магазините и чертае въздушни бизнес-проекти. Накрая, въодушевен от поредния си „проект“, който, разбира се, ще успее, с последните си пари си купува тузарски портфейл. Това обяснява мен в едно-две измерения…

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияТотеми на съществуването
Следваща статияЛюбомир Денев за премиерата на своята джаз опера