Начало Книги Издателство Комунитас Само поклонници
Издателство Комунитас

Само поклонници

8748
Владимир Градев

Владимир Градев, „Прочити на Данте: Ад, Чистилище, Рай“, 3 тома, изд. Фондация „Комунитас“, 2023 г.

¿Vamos a la peregrinación el domingo?

Карлос Рейгадас, Битка в небето
[1]

І

През дългото време, започващо с рязкото и сурово религиозно обръщане на философа в Прекъсването на пътя (2000) и завършващо щастливо с мистичните блаженства на изкуплението и освобождението в Приближавания (2019), Владимир Градев отново и отново концептуализираше и свидетелстваше за опита на изцяло другото – и съвършено Другия – като незаобиколимо пътуване. Нито апелите към разума, били те трезви, пасионарни или панически, нито позоваването и ползването на своевременния ни статут на странници, неотстъпчиво настояваше той, могат да ни спестят това пътуване. Рано или късно, колкото по-късно, толкова по-зле, странникът бива пресрещан от една или друга вълчица. Всеки странник заслужава вълчицата си, вътрешноприсъща му е. Всяко странстване неизбежно все опира в нея – неговата вълчица, нейната вълчица. Странстването ни, предупреждава Градев с накъсяването на времето в последната си книга, трябва да се преобразува в „друго пътуване“. Трилогията Прочити на Данте (2023) е най-личният му и първоличностен разказ за това пътуване, започнало преди тридесет години във Флоренция.

ІІ

Беше краят на юли или началото на август 89-а, когато се озовах на някакво кръгло площадче или паркче, почти като дворче, но не задно, градинка, обградена от невисоки здания. Имаше пейки, на една от които седнах с благодарността на капналия от ходене и незнаещия още колко трябва да е благодарен за случващото се. Бях на 22 и наскоро бях пристигнал. По пътя се бях разболял от контрастните душове на огнената пещ на купетата и нощните течения, първите дни в рая се чувствах като в джетлег между часовите пояси на блаженството и болестта, екстатично подсилващи се взаимно. „Какво е да си блажен, най-напред? Думата в древните езици (ивр. барух, стргр. μακάριος) има конкретно значение: блажен е този, комуто е дадено да разполага с пълнотата на жизнените сили особено когато те са възвърнати след боледуване, премеждие, изпитание.“ Беше първото ми пътуване извън лагера, на границата ме бяха свалили с група албанци, цветът на кожата и кубинският паспорт определено не помагаха, изпуснах си влака. Но часове по-късно вече бях в рая, макар и болен. Бях във Флоренция.

ІІІ

Когато Прочити на Данте казва, че „книгата не предполага предварително познаване на поемата“, казва самата истина, цялата и проста истина отвъд реториките на културните индустрии на академията и пазара. Говори едновременно мъдрецът и детето. Също толкова вярно и честно е простичко казаното, колкото че някое детско издание на Старогръцки легенди и митове не предполага предварителното познаване на Илиада. Не го предполага, но чудодейно вече го съдържа като обещание за щастие, чиято пълнота е неотделима от имащото тепърва да се случи. За Градев чудото на четенето, което е винаги вече живеене, е имащо тепърва да се случва отново и отново, диша в същностно устното му слово. В Прочити на Данте той разказва за своето безкрайно, вечно завръщащо се четене на Божествена комедия с широко отворените очи на дете, което очаква страховитите ужаси и щастливия край зад всеки ъгъл, зад всяка отгърната страница на препрочитаната за кой ли път любима книжка.

ІV

Трилогията не предполага предварителното познаване на поемата, но това не пречи на колкото Борхесовото, толкова и наивно усещане, че четеш Божествена комедия за първи път. Филолог романист по образование, Градев квалифицира себе си пред лицето на свещената поема като „читател dilettante“, чиито „удоволствия и странствания“ напомнят на незабравимите жестове на някой францискански монах от филм на Пазолини. Събличайки инсигниите на авторитета на факултета, чийто абсолвент е, в името на любовта и споделеното любителство, читателят в Прочити на Данте е същевременно Владимир Градев, авторът на Божествена комедия. И е такъв, на първо място, не като Борхесов персонаж или познавач на средновековната схоластика и специалист по теория на религията, което само по себе си ще е много полезно за всеки литератор, преподаващ Данте в училище или университета, а като поклонник – само поклонник – сред другите си избледнели значения някогашната дума за фен. Когато казвам, че имах чувството, че чета Божествена комедия за първи път, имам предвид преди всичко нещо много конкретно, материално и ощастливяващо, което не бях преживял при нито един от опитите ми да чета поемата ту като преподавател, ту като поет: ландшафта на Италия. На пръв поглед и прочит какво по-очевидно, набиващо скомина с нескончаемите топоними? Но не ги бях преживял преди Прочити на Данте като италианското ми пътуване. Няма нищо по-просто и невидимо в текста и действителността от невъзприетото като преживяно.

V

Невидимото изгубено писмо на най-видното място, търсените очила, които са на носа – при никой прочит на Божествена комедия не бях преживявал поемата като първичното, елементарното преживяване на Италия. То е съществен архитектоничен момент, басо континуо на разказа за пътуването в Прочити на Данте. Ето един разгърнат пример за тази фасета на непрестанния поток на преживяното в прочита на Градев: „За образа на розата Данте навярно се е вдъхновил от голямата розета, наричана porta caeli (лат. – врата небесна), над портала на базиликата „Сан Дзено“ във Верона: кръгла, широка, изрязана в камъка, стелеща във вътрешните пространства на църквата разноцветни потоци светлина. Бях в базиликата в часа, когато танцува огънят на залеза, фигурите изчезват, остават само меките отблясъци за едно второ раждане в центъра, над олтара, там, където се съединяват линиите на нейния кръст. Всичко се разтваря в пъстра прозрачност, целият храм е в светлинен екстаз: цветовете ликуват в своята грациозна събраност, за да ни дарят в този вълшебен миг с благодатта, която слиза с тях върху нас, за да пребъде радостта ни“.

Градев започва „истинското пътуване“ на своя живот с четенето на Рай. Погледнато от това начало, което е целта, разказът за пътуването се разполага между първите няколко стиха от Трета кантика, прочетени от младия мъж на брега на Арно през един лъчезарен ден, и залезния светлинен екстаз в базиликата във Верона. Преди да съм прочел въведението към Прочити на Данте, ориентиращо за екзистенциалната поредност на четене на Божествена комедия, лежаща в основата на трилогията, в друг живот и друго пътуване започнах да чета от трети том. Бях си купил комплекта, но нагласата ми беше за момента да прочета само Рай. Тъкмо бях завършил една литературна анкета, продължила пет месеца, при която попаднах в карпентиеровския сюжет на пътуването към зародиша. В последната глава на анкетата разказах за първите си детски любови и поетическите езици на любовта, произлезли от тях. Озаглавих този епилог „Любовна поезия. Антология“, което е заглавието на ненаписана поетическа книга, която искам да напиша, но не мога. Нещо като симпатическа магия, която да накара книгата да стане най-сетне. И веднага се заех да я правя за пореден път. Тогава научих за излизането от печат на Прочити на Данте и си казах сега или никога.

VІІ

Така започнах да чета Рай на Градев. Въпреки конкретния повод да се захвана с третия том на трилогията, интересът ми към Трета кантика не беше чисто инструментално-магически и производствено конюнктурен. Преди близо двайсет години бях пренаписал отделни пасажи от Рай – за будилника/часовника, за Розата, за точката – на твърди субстанции и в трансгресивно-порнографски ремикс. Питах се как ще се почувствам след толкова години, когато прочета коментарите на Градев към съответните места от Трета кантика, така ексцесно преживяна от мен преди време. Още от Това не е религия (2013) и окончателно от Приближавания имах доверие на Градев, без всъщност да го познавам. Истината е обаче, че като цяло най-малко мога да се оплача от полагащия ми се и осветен от литературно-академичната гилдия рецептивен блок тъкмо от страна на един „теологически факултет“ про домо суа, в който си позволявам да включвам на своя глава мислители като Градев и о. Павлин Събев, моето теологическо цяло. Но по същество – към точката.

VІІІ

„Беатриче, цялата усмивка, е вглъбена в съзерцанието, казва Данте, на точката, която ме победи.“ Франческа също споделя в Пета песен на Ад, че „една точка ни победи“. Тази точка е Любовта. Използването на един и същи образ на еднакъв интервал (от пет песни) от началото и от края на Комедията не е случайно. Поетът иска да ни накара да видим ада – този свят на ужас и зло – и в по-друга светлина. Внушава ни, че връщането към началата на вселената следва да бъде разбрано като изкупление, защото редът на творението е паднал и трябва да бъде изправен. Не може да има изкупление, не може да има пълна победа на Бог (представен тук от точката, виж предишната песен), ако цялото зло в света не бъде преодоляно и унищожено, а адът е съставна част от структурата на всемира и трябва да бъде опразнен от своите обитатели. Това е радикалното и силно послание, което разчитам в това подемане на думите на Франческа за „точката, която ни победи“.

ІХ

Не съм щастлив с любовната си поезия отпреди двайсет години и вярвам на поетическата интуиция, която потвърждава тази липса на щастие. Колкото повече напредвах с третия том на Прочити на Данте, най-обемния от трилогията, толкова по-ясно ми ставаше, че нищо няма да излезе от опита ми да преодолея с помощта на Рай гравитацията. И основанията за това не са теологически – Градев демонстрира отвъд всяко съмнение, именно от богословска перспектива, че Трета кантика не е теолого-схоластическа „не-поезия“ – а се свеждат до непосредствено усещане, затвърдено от прочита на Градев. Победен съм от една точка, разположена на пет песни от началото на Комедията. Ако мерената и римувана реч в превод от вече далечното близко минало оставяше място за илюзии и пародии, трезвата проза на един Валтер-Беняминов интерлинеарен превод на свещения текст – това са в крайна сметка Владимир-Градевите Прочити на Данте – ги разсейва и изчиства без остатък. Но това пречистване не означава необратима присъда, а радикално и силно послание към победените на пет песни от началото на свещената поема, идещо от един поклонник, стигнал по-далече в пътуването и с воля за подемане оттам на думите на Франческа като отекващи на пет песни от края, на прага на Емпирея и Бялата роза.

Х

На етапа от пътуването, на който се намирам, най-полезен и утешителен се оказа за мен прочитът на Градев на Втора кантика, която не беше влизала в полезрението ми като преподавател по западноевропейска литература и пишещ поезия. Тези граници на езиците на четене се оказаха по отношение на Чистилище и граници на достъпните ми светове. Освен това споделях и някакъв смътен анахроничен предразсъдък за чистилището като най-чистата форма на проява на ресентимента, на отровната Schadenfreude, изпълваща съответните блажени и увеличаваща радостта им при гледката на страданията на осъдените в огъня не само и не толкова на ада, както е било по времето на св. Тома, колкото именно на чистилището, както става във времената на генерализираното чистилище на буржоазния свят. (Учението за чистилището е прието като догмат на Католическата църква в годината на смъртта на Тома от Аквино, недвусмислено формулирал предмодерно откровената радост на блажените от гледката на страданията в ада.) Прочитът на Градев на Втора кантика започва с поканата, едновременно убедителна и изящна, да променим визията си – буквално визуалната си представа – за Божествена комедия от романтически-адската (и адски романтическата) на Доре на тази на Ботичели, преориентираща перспективата, от която да погледнем на поемата, към дълбоко не-романтическите, същностно резистентни спрямо Романтизма Чистилище и Рай. И това обръщане е не просто интерпретативен аналог на изпълнението на барокова музика на инструменти от епохата, но субтилно и същевременно настоятелно предложение да видим пътуването от гледна точка на съвършено другото начало, което е целта на пътуването.

ХІ

Владимир-Градевият прочит на Чистилище съдържа втория – ако четем в обърнатата поредност откъм целта – разгърнат пример на ландшафтния континуум на преживяното в разказа за пътуването. Ако първият е залезен и интериорен, пречупващ през вегетативно оформен оберлихт идещия отдругаде и разцъфваш в интериора екстаз на светлината, вторият е сутрешен и екстериорен, на лимеса между гората и морето, където Божествена комедия разполага земния рай, буквалния теологически земен рай, земния рай като топоним. „Класе е старо римско пристанище на Адриатическо море, недалеч от Равена. Боровата гора там и днес дава усещане за дълбок мир, благоуханна нежност и морска свежест. В тази песен на щастието Данте въобразява земния рай като боров лес, в който се е разхождал сутрин между дърветата.“ Там-и-днес е абревиатурата на пътуването като преживян ландшафт, неотчуждима част от това, което Ауербах бе нарекъл поезия на земния свят, очакващ своето интегрално възстановяване в края на пътуването, продължава Градев.

ХІІ

Данте е поет на земния свят, твърди романистът Ерих Ауербах. В небесата вече не се вярва нищо (защото се вижда) и съответно никой не се занимава с теология, а съзерцава и пее, припомня визията на ап. Павел специалистът по средновековна философия и агностик Курт Флаш. Целият свят може да бъде възстановен в своята първоначална форма, уверява теоретикът на религията, лаически теолог и искрен християнин Владимир Градев. Четох хабилитацията на Ауербах – една от онези божествени хабилитации, писани от евреи при залеза на Ваймарската република – докато на твърди субстанции пренаписвах Рай. Десетина години по-късно прочетох двутомника на Флаш с прекрасния прозаически превод и коментара във втория том, като поетическият резултат отново беше заблуда и тъмен лес. Очевидно проблемът беше в мен и очевидно не можех да се откажа. Най-милосърдно се отнесе към обсесията ми трилогията на Градев, амалгамираща в едно интерлинеарната версия и коментара на свещения текст, незабавно отказвайки ме от потретването на нещо явно поначало сгрешено. Справедливо констатирайки грешката и връщайки ме към Втора и Първа кантика, прочитите на Градев милосърдно ми напомниха в края на Ад, че смe само поклонници, че съм само поклонник, победен на пет песни от началото на свещената поема. Не знам дали Църквата смята това още за ерес, но Владимир Градев открито, дръзко и милосърдно го възвестява: всеки и всичко може и трябва да се завърне към началото, да се завърне към своята изконна красота и светлина, която възстановява и възпроизвежда изначалния ред на творението.

***

Помня това от една червена книжка джобен формат на „Йоханес Ферлаг“, озаглавена Дух и огън, антологична подборка от Ориген на Ханс Урс фон Балтазар. Ако го пренесем от есхатологията в историята, това е нещо, което се прави през юбилейни години: опрощават се дългове и се освобождават роби. Владимир Градев направи това за 60-годишнината си.

На главната страница: Сандро Ботичели, Божествена комедия: Рай, XXX песен, ок. 1480–1495 г.

––––––––––––––

[1] Да отидем на поклонението в неделя? (исп.).

Проф. Владимир Сабоурин (Сантяго де Куба, 1967) е завършил българска филология в Софийския университет, специализирал е във Ваймар, Хайделберг и Инсбрук. Пише поезия и литературна критика. Преподава антична литература и история на испанската литература във Велико Търново.

Свързани статии

Още от автора

No posts to display