0
3806

Само Чехов ме спасява!

Веднъж видях Пламен Тушков, прегърнал един електрически стълб на булевард „Витоша” – да стои така и да гледа света, който се движеше край него. Какво правиш тук, попитах го. Опитвам се да усетя въртенето на Земята, отвърна ми той.

– Какво е казала едната стена на другата?

– Ти за Скот Фицджералд ли ще ме работиш? Това да кажа – за Селинджър ли?

– Кажи какво е казала?

– „Чакай ме на ъгъла”. Така ли беше? Това обаче е много готино на Селинджър. Ужас!

– Какво ще разкажеш за себе си?

– Егати, как ме потиска сега това черното (касетофончето). Но аз мога и да го тресна един път. Какво за себе си? Имам едно качество, което много ме отличава от другите. И с което, как да кажа, се гордея. Винаги закъснявам за работа. И знаеш ли защо? Не че не тръгвам навреме, ами защото се качвам винаги последен. В автобус, в трамвай. Където и да е. Докато ми дойде редът и той се напълни. И следващият така, и следващият.

– Къде бачкаш сега?

– В железниците. В железниците. Стрелочник. Това ти е предостатъчно, прелюбезни питащи. Повече не ме питай – на коя гара точно, на коя спирка точно.

– Кои са литературните стъпала, които си изкачил?

– Ботев. Байрон. Шекспир. Гогол. Шолохов. Чехов. Там вече спрях. Тримата сега са Гогол, Шолохов и Чехов. Светата троица за мен.

– „Разораната целина”, и тя ли е Шолохов за теб?

– Да, разбира се. Бе, какви са тия глупости. Как да не е, бе. Ти видя ли той какви картинки има в „Разораната целина”! А, ти за Нагулнов там. Глупости. Моцарт си е Моцарт навсякъде, бе Дейо. Геният не е само в „Малка нощна музика”.

– Все пак е разпространено мнението, че в „Разораната целина” Шолохов е използвал таланта си, за да помогне на една гигантска лъжа.

– Дъх на политика не желая да понасям. Моцарт си е Моцарт. При каквито и да е бил, той ще си е Моцарт. Ония са край него, не той край тях. Глупости. Шолохов е гениално копеле. Една метафора виж на Шолохов и край.

– Нали знаеш слуха за онази среща между Шолохов и Сталин, където уж двамата направили пазарлък – Шолохов да си завърши „Тихият Дон”, но пък да напише книга в защита на колективизацията.

– Тук вече ми е много приятен този въпрос, както казват някои интервюирани асове. Аз знам това: като извикал Сталин Шолохов и пита: – Михаил Александрович, другарю Шолохов, защо, вика, Мелехов не стана комунист?

Шолохов, това пастирче, дето пасе конете там в степта. И това пастирче знаеш ли какво казва на оня, който управлява половината свят, половината човечество, полу-Исуса, полудявола. Казва му: – Та нали за това написах „Тихият Дон”, другарю Сталин! – Не, не, защо, вика, Мелехов, вика, не стана комунист? – И той пак: – Та нали, вика, за това написах „Тихият Дон”… Не знам как ти идва, но на мен ми идва предостатъчно. Предостатъчно. За какъв пазарлък говориш?

– Какво ти е мнението за новелата „Огненият човек” от Дончо Цончев, където ти си прототипът на главния герой?

– Оня в нея е оня според Дончо. Аз според Дончо. Ван Гог, когато го виждаш в платното на Гоген, го виждаш как? Виждаш го според Гоген как е. А самият Ван Гог има доста автопортрети. В неговите автопортрети ще го видиш най-хубаво. Това е закон.

– Какво е за теб писането? Откога пишеш?

– Непрекъснато и тайно. Крия се като мома.

– Защо пък тайно?

– На теб ли да обяснявам защо тайно. Парчета от душата ти излизат, изсипва ти се душата някъде, за да не гръмнеш и ти барабар с нея. Затова. Писането е като дишането. Задъхваш се, задъхваш се и за да не се задъхаш съвсем, хващаш молива и отсипваш. Разбираш ли? За да не полудееш.

– Кое те спасява все пак?

– Ако те интересува как оцелявам – чрез Чехов. Такива – музики, радио, политици, вестници – без! Само Чехов. Така се спасявам.

– Защо именно Чехов?

– Той е доктор, бе майка. Той е доктор на човечеството. Казвам ти: той ако не е – сега виждаш какво е КЪРЖАВО времето, в какво време живеем – ако не е той, аз специално отдавна да съм финиширал. Озон. Чист озон. Иначе се задъхваш и край. Като го четеш, се чувстваш като птиченце-голищарче в гнездото си. А през деня, как да ти кажа. Аз понеже съм на гара, гледам там небето, гледам облаците, траверси гледам, дръвчета покрай гарата гледам. Врабчета. Така.

– Как трябва изобщо да живее човек, за да се доближи до Бога?

– Тия въпроси не на мен. Много сложен, много тежък въпрос. Аз не съм такъв капацитет. Просто гледай детето.

– Какво ще кажеш за българските писатели?

– Аз уважавам малко писатели. От тия, дето познавам, де. Янко Станоев, Радичков, бай Йордан, Дончо Цончев.

– Промени ли се с нещо мнението ти за Дончо Цончев след 14 години познанство?

– Не. Дончо е едно тъжно момче. В основата си много чисто. Тъжно, наскърбено момче. От оня живот, в който му се е случило да живее. И си е сложил нещо като ръкавели, за да не се цапа, като пипа. Той е много чувствителен. Ако не го гледаш внимателно, ще ти се стори на моменти жесток, брутален, грубиян.

– Какво мислиш за интервютата?

– Имам много хубава къща на село. До реката така. Калифорния. Цъфнало, горе сняг. Ком. И, Дейо, гледам си снимките, братче. На всичките съм се оплезил. Ей така. Нещо искам да предизвикам това отсреща, което ме гледа. Това черното. Или обектива. Или белия лист.

1993 г.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияПритегателната сила на средния път
Следваща статияЗаконоподобни франкенщайновски инициативи (ЗФИ)