0
3726

„Сатирикът е като контрольора!“

Интервю с Ганчо Ганчев, създател на първия независим вестник в България (16.11.1989 г.), сценарист на култовото телевизионно предаване „Клуб НЛО“ и „баща“ на Любов Френска и Пиар Даскалов

Ганчо, правим това интервю преди изборите, но то ще излезе след изборите. Затова сега ще въведа в употреба термина „реминисцентна прогностика“. Та, използвайки инструментариума на този термин, те питам: какво (ще) се случи на изборите?

Всъщност цялата история на човечеството, включително на българското, е показала, че обикновено се случва онова, за което са готови повечето от хората. Затова и обикновено в историята се случват лоши неща. Понякога, разбира се, се случват и добри неща, за които хората не са готови – например Априлското въстание, Десети ноември и др. – които водят до национални трагедии. На основата на тази реминисценция мога да направя прогнозата, че българите ще сме винаги готови за нови избори.

Ще те попитам и по друг начин, отново с ръка на спусъка на новоизкованата от мен „реминисцентна прогностика“: ако изборите бяха конни състезания и ти, подобно на колегата си Чарлс Буковски, се замъкнеше на хиподрума, за да залагаш, как „прецЕняш“ положението постфактум в ключ „future“ – забогатя ли, или в джоба ти, с извинение, духа вятърът?

На всички избори, включително и на тези, винаги участвам в залозите. Обикновено залагам на по-слабия кон, надявайки се не да победи, а поне да спъне най-силния. Мисля, че аз, а и повечето ми сънародници, сме едновременно мечтатели, които хем се надяват да им се случи нещо хубаво, хем са реалисти и знаят, че нищо няма да се промени – и поради горните причини си наливат като колегата Буковски едно питие. Затова преди тези избори, а и след тях, аз ще си налея още едно.

Може би няма да е зле да прибегнем и до помощта на Любов Френска, твоята вярна и твърде опитна помощничка в „транжирането“ на прехода. Какво шепне днес нейният кадифено-дрезгав глас?

Любов Френска днес е на средна възраст и по-рядко шепне еротично, а по-често прави кифлички и туршии. Но докато ги прави и слуша новините, тя с изненада установява, че макар и писани преди 20 години, нейните стихотворения не са остарели…

Ето едно от далечната 1998 г.: 

ДАВАЙ ГАЗ!

Ти чу ли днес във „По света и у нас“? –
Русия ще ни дава газ!
Рьем Вяхирьев там падписал указ:
Русия ще ни дава газ!

Любими, давай газ и ти!
Кат`Вяхирев недей се суети!
Не чакай като шеф на „Булгаргаз“ –
бъди булгар и смело давай газ!

Ще се взривя след миг като фугас! –
Любими, давай!
Давай газ!

Тази година дори „пандемата“, както казват нашите сънародници в Испания, не ти попречи да издадеш нова книга със заглавие „Лъскай!“, скрит зад образа на „всеутвърждаващия поет“ Пиар Даскалов. Какво е посланието на новата книга? И още нещо – кои са допирните точки между Любов Френска и Пиар Даскалов, твоите два верни, ако мога така да се изразя, „сатирични налъма“?

Някои си имат алтер его, а аз цели две. Наричат стършеловия поет Пиар Даскалов „мъжа на Любов Френска“. Наистина и двамата се възторгват посвоему от събитията на деня, дори заглавията на книгите им си приличат: на Любов Френска – „Вдигай!“, на Пиар Даскалов – „Лъскай!“. Някои злостни езици подмятат, че Пиар Даскалов прави пиар на властта – което не е вярно. Всъщност името на всеутвърждаващия поет идва от съкращението П. Р. Даскалов – нещо средно между П. Р. Славейков и Ст. Ц. Даскалов – оттам идва объркването. Ето едно от неговите стихотворения, вдъхновено от избора на главен прокурор:

КОННИК

Чаткат, святкат в бяг копита –
кой е конникът, се пита?
Кой престъпниците гони?
Ах, летете, ескадрони!

Води ви начело Конник –
не е Конник, а Законник!
Свил десницата корава,
справедливост той раздава!

Всички лоши ще прекърши,
ще прогони вдън горите!
А когато с тях привърши –
ще подгони и добрите!

Вярвам, ще ми позволиш, използвайки повода на интервюто, да ти честитя, като на син, тазгодишната Априловска награда на баща ти Марко Ганчев, един истински мъдрец, на когото соцкритиката поради безсилието си бе лепнала „во веки веков“ етикета „сатирик“. И да те попитам – кои са уроците, на които те научи баща ти, като ще те помоля изрично да отбележиш изречените и неизречените?

Най-краткият и най-мъдрият му урок беше, когато веднага след падането на Тодор Живков му казах възторжено: Тате, ще издавам вестник – истински свободен вестник! (Първият брой на Ганчовия „Независимост“ излезе на 16 ноември 1989 г. – Д.Е.) Баща ми помисли малко, поклати глава и каза кратко: Глупости…

Тази негова мъдра оценка ме придружаваше във всичките ми бъдещи дела. Каквото и да захващах, се сещах за нея и си казвах да не се вземам насериозно. Дори и хумористичните си творби не вземам насериозно.

На въпроса какво съм наследил от баща ми ще ти отговоря отново със стих. Той е закачлив послепис към едно негово стихотворение, в което героят Тане, правейки разни метани, винаги се оправя в живота:

СИНОВЕН ПОСЛЕПИС

Пуста и да остане
съдбата, че завеща ми
да бъда не син на Тане,
ами син на баща ми!

Беше от най-заклетите сценаристи на „Клуб НЛО“, дори веднъж ме заведе на ваша сбирка. Още помня страховитата, необяснима енергия, с която беше пълна стаята от присъствието на Велко Кънев и Чочо Попйорданов. Може ли да разкажеш нещо от онези епични времена, когато „човешкото“ беше повече от „лъскавото“, и макар и изпълнители в развлекателен телевизионен жанр, тези актьори сега ни се струват титани в сравнение с персонажите на днешната тв оскъдица?

Велко, Чочо, Мамалев – наистина актьори титани. И сега има много като тях, включително в днешните комедийни шоута и сериали. Онова, което липсва на последните обаче, е искреността, любовта, нежността, намигването – все неща, присъщи на истинското изкуство. Кой знае защо днешните ни телевизионни автори подценяват хумора като изкуство – което трябва не само да осмива, а да бъде нежно към героите, искрено да вълнува зрителя, дори да го разплаче…

А понеже искаш история, ето една с Велко Кънев от мемоарната ми хипарска книга „Моите Аполонии“, която някои ще сметнат за нелицеприятна, но е истинска:

ПИЯНСТВОТО НА ЕДИН АРТИСТ

Беше към 5 ч. следобед и аз си пиех кафето на „Кемъла“, днес „Матис“ – заведението, което е срещу амфитеатъра на „Аполония“. Имах известно време за убиване до пиесата, на която щях да ходя в 18 ч. и в която участваше Велко Кънев. По онова време – края на 90-те, бях един от сценаристите на НЛО и работехме заедно. Изведнъж – о, ужас! – покрай „Кемъла“ мина самият Велко, лека му пръст, толкова пийнал, че едвам, ама едвам стъпваше по калдъръма и не можеше да познае никого! Да, артистите – и най-великите, доста си пийват, знам го от опит – за вдъхновение, срещу стреса и прочие – ама непосредствено преди представлението?! Велко сигурно ще го провали! – ужасих се аз.

Седнах в залата със свито сърце. Публиката заръкопляска, а аз не исках да си представям как този голям актьор излиза на сцената и става за резил. Завесата се отвори и от страничния джоб изтърча, не – влетя на сцената Велко Кънев – с разперени ръце, със закачливата си физиономия, изправен като върлина и… напълно трезвен! Ролята, която направи тази вечер, бе грандиозна.  

Велики артисти, поклон!

През януари догодина навършваш 60 години. Може да обобщим – половината ти живот мина под знака на прехода. Какво ти взе и какво ти даде този наш май подвластен единствено на перото на сатириците преход?

Всъщност целият ми живот досега мина под знака на строителството – половината на развито социалистическо общество, а другата половина на демокрация. Някои хвалят повече старото, а други новото строителство. И двата строежа обаче си стоят незавършени, а аз съм постоянно сред варов разтвор и строителни отпадъци. Работата на сатирика през цялото това време е като на строителния контрол – констатира нарушенията, но глоби наложени няма. В крайна сметка уволняват винаги контрольора.

Ганчо Ганчев е роден на 5 януари 1962 г. Създател на първия свободен вестник след 10 ноември – „Независимост“. Работил като журналист в редица вестници – „Демокрация”, „Подкрепа”, „Столица”. Сценарист на телевизионното предаване „Клуб НЛО”. Автор на стотици стихове, епиграми, вицове, частушки, текстове за хумористични песни и фейлетони, събрани заедно с веселите му хипарски мемоари в книгата „Ганчо Ганчев&Любов Френска – Избрано“. Най-новата му книга е „Лъскай!”, публикувана под псевдонима Пиар Даскалов.

Син на писателя Марко Ганчев.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияКиномания 2021
Следваща статияПитър Брук, Шекспир и свободата