Начало Идеи Гледна точка „САЩ и ЕС се правят на слепи за Северна Македония“
Гледна точка

„САЩ и ЕС се правят на слепи за Северна Македония“

3242

Интервю с Никола Кицевски, журналист, кореспондент на БТА в Белград през 1990–1992 г., свидетел на разпадането на Югославия в първите войни, подпалени от Сърбия и Слободан Милошевич – войните в Словения и Хърватия. Поводът е излязлата от печат книга „В Македония под игото. Поменик на мъчениците“ от Димитър Кицевски.

В Македония българщината е под чуждо иго от турско до днес (първа част)  

Кольо, на двамата с теб ни предстои да свършим една много сериозна работа. Да представим един човек, който е написал една книга. Работата е сериозна, защото този човек е баща ти. Аз познавах баща ти. Ние с теб сме съученици от Английската, после и в казармата в Мусачево бяхме заедно. Познаваме се добре. Покрай теб неколкократно съм виждал баща ти, и у вас, и когато ти е идвал на свиждане в казармата. Беше изпечен и сух като каиш мъж, с много вътрешна сила в себе си.

Сега разбирам, че той е написал книга, нещо като автобиография, нещо като мемоар, където е преплел собствената си съдба със съдбините на родното си село Мокриево, Струмишко. Прочетох тази книга. Веднага ще кажа – много красив език, много сочна и богата информация за поборниците за свободата на този край. Една малка македонска „Видрица“.

Нека първо да представим на читателите баща ти. Кой е Димитър Кицевски?

Бих го описал с две думи. На младите поколения едва ли говорят нещо, но през ония близо пет комунистически десетилетия те бяха определение за съдбата на стотици хора. Тези думи винаги бяха най-отгоре на биографиите им: „югославски политемигрант“.

А иначе попът е записал баща ми като Димитър Николов Кицев, роден от баща и майка българи през 1926 г. в струмишкото село Мокриево, тогава наполовина турско. Семейството устоява на натиска на сръбските власти между двете световни войни да притури към фамилното си име сръбското окончание „-ич“. Баща ми обаче не успява да го опази от наставката „-ски“. Тя му е натрапена вече в България във времената, когато Българската комунистическа партия се мъчи насилствено да произведе някаква „македонска народност“ в Пиринския край, включително като „помакедончва“ и фамилните имена. И ето следния парадокс – моята фамилия е „македонска“ – Кицевски, а на братовчедите ми в Струмишко си е Кицеви.

Осемнадесетгодишен, баща ми вече участва в нелегална дейност, събира оръжие, излиза партизанин, става член на македонския младежки комунистически съюз и на югославската компартия – вярвайки, че само това е пътят, по който Македония ще се освободи и ще се обедини с България.

„Хитлер ще загуби войната. Македония може да остане свободна и обединена с България само в една голяма Балканска федерация, която Москва планира да създаде. Но пътят минава през участие в съпротивата под ръководството на югославската компартия“ – такава пропагандна заблуда е посята в главите на хиляди млади македонски българи от огромната конспиративна мрежа на Сталиновите служби, за да ги отдели от идеите на Ванчо Михайловото ВМРО и да ги прати в партизанските отряди на Йосип Броз Тито и на наместника му за Македония Светозар Вукманович-Темпо.

След края на войната баща ми е ученик – с няколко години по-възрастен от останалите – и по-скоро партиен активист, агитатор и организатор в Струмишката гимназия „Яне Сандански“ и областта. През 1948 г. го приемат – по изключение, без диплома за средно образование, във Военноморската академия в Сплит. Междувременно става разривът между Сталин и Тито – известната Резолюция на Коминформбюро. Това е и крахът на неговите илюзии, че ще има обещаната Балканска федерация и че българска Македония може да бъде свободна в Титова Югославия.

Димитър Кицевски, курсант във Военноморската академия в Сплит

Заподозрян е, заедно с няколко други млади офицери, в антититова конспирация. Без присъда лежи в гарнизонния затвор. Освобождават го след месеци и го уволняват от училището. Връща се да си доучи последния, тогава осми клас в Струмишката гимназия, но и оттам бързо го изключват – както и от всички училища във Федеративна народна република Югославия, като „македонски националист“ – което тогава, на езика на Титовата държава, означава българин.

Вечерта, когато му готвят нов арест, през май 1950 г. баща ми се прехвърля нелегално в България. Така успява да избегне съдбата на Струмишката петорка. Онези петима младежи, разстреляни през 1951 г. от югославската тайна служба УДБА заради тяхното българско самосъзнание, са негови съученици от гимназията.

След редица премеждия и изпитания завършва журналистика в Софийския университет и работи като редактор, специалист по балканските въпроси, първоначално във в. „Отечествен фронт“, след това в БТА, а сетне до края на живота си – в агенция „София прес“. Той успя да организира издаването на поредица книги на български класици на гръцки език – от „Под игото“ на Иван Вазов до „Легенда за Сибин“ на Емилиян Станев.

До сетния си ден обаче баща ми си остана „политемигрант“ – човек, чието сърце е останало в най-непристъпната за него част на света –  родното му място.

Ако умножим съдбата на село Мокриево, където се развива главното действие на „В Македония под игото“ по 500 или по 1000, примерната бройка на селата с подобна съдба, откъснати от историческата тъкан на целокупния български диоцез, засвидетелстван от Екзархията, както правилно отбеляза ти в предварителния ни разговор, ще получим достатъчно пълна и достоверна картина за тежките исторически превратности, сполетели българското население в македонската земя. Какви са големите достойнства на книгата, освен чисто литературните, според теб – като човек със същия корен?

„В Македония под игото. Поменик на мъчениците“ е книга, която се чете като роман и в същото време е автентичната биография на едно македонско село от края на ХIХ век до Втората световна война. Често забравяме, че до Балканската война българското население там не е освободено, то остава в пределите на Османската империя. А след Първата световна война попада под нова, много по-жестока асимилаторска власт – сръбската. Всяко от селата там, всеки от градовете може да припознае в тази книга част от собственото си драматично минало. В този смисъл това е концентрираната история на цялата оная част от Македония, останала под игото. От турско до 1944 г. – за следващите години баща ми беше планирал втора част на своята книга, но смъртта го изпревари.

Не трябваше ли българската държава през изтеклите 30 години да подбере подобни четива, да ги преведе на основните европейски езици и да ги разпрати по високите европейски етажи, за да бъде някак по-подготвен европейският елит за същината на препирните между България и Северна Македония? Изобщо като стар вестникар и специалист по тази тематика, включително и по наследство, какви според теб са верните ходове на държавата ни към настоящия момент?

Гоце Делчев беше казал в едно от писмата си: „Какво да правим, като сме си българи“. За съжаление, една от вродените ни черти като народ е да се оплакваме за неща, за които сами сме си виновни и никой външен не ни е крив. Сега хленчим, че позицията ни не е разбрана в Европа и по света. Но какво направихме ние, за да я разберат? Имаме външно министерство и дипломатически представители по цял свят, имаме  специални ведомства за българите в чужбина, по едно време дори министър на българите в чужбина имаше, Бог да го прости Божидар Димитров. Имаше и има какви ли не още институции, около които се прехранват стотици хора, чиято задача на теория би трябвало да е да работят за българската кауза. Резултатът е нулев. Северна Македония няма евродепутати в Брюксел, но там се чува нейната „правда“. Защо? Защото има работеща държавна пропаганда. Ако пропаганда е мръсна дума, да го кажем по европейски – къде е нашата комуникационна програма, кой отговаря за нея, кои са изпълнителите, мероприятията, сроковете, задачите? Министър-председателят и външната министърка, директорите на обществените ни медии дължат отговори на тези въпроси. Само с оптимизъм не става.     

Сега едно от големите разделения е дали България да вдигне ветото за преговорите със Северна Македония за приемането ѝ в Европейския съюз. САЩ ни натискат, Германия ни натиска, Франция също – не е ли по-важно да запазим добрите отношения с големите, да направим компромис, а споровете да уреждаме после, когато паднат границите между нас? 

Дали, кога и как Северна Македония да бъде приета в Европейския съюз е въпрос от изключително, от историческо значение. За България е от стратегически интерес Северна Македония да стане член на ЕС.

Но когато в Скопие са готови за това. А те не са, и го демонстрират всеки изминат ден. Последен пример: при 120 000 българи по гражданство и паспорт, което върви с официално подписано волеизявление, че си българин, да обявиш при преброяването по-малко от 3 400 души, какво е това, освен фалшификация, натиск и потъпкване на човешки права?

Излезе информация, че двама ръководители на средно ниво от техните тайни служби се опитвали да саботират преговорите ни със Северна Македония, като били влезли във връзка с техни колеги от нашите служби по поръчка на Москва.

Дали е така не мога да кажа, по принцип не вярвам много в шпионските конспирации, но друго е очевидно – ръководители на много по-високи нива в Скопие саботират открито този процес. 

Точно затова ако сега правителството ни отстъпи, ще бъде фатална грешка – колкото за България, толкова и за самия Европейски съюз. Защото сега управляващият елит на Северна Македония, и власт, и опозиция, е пробит отвсякъде, той е в полуфеодална зависимост от Сърбия, респективно от Русия.

Това не го ли разбират водещите западни политици?

Не, политиците на големите западни държави упорито не признават грешките си, по-изгодно им е да се самозаблуждават и да клеймят онези, които им сочат истината. Дали едва на 25 февруари 2022 г. германците и французите разбраха какво цели Путин? Защо мижаха, когато той сриваше Чечения, когато подпали Грузия, когато завзе Крим и съсипа Сирия?

Едва сега войната в Украйна ги накара, и то все още половинчато, да признаят нещо, което отлично знаеха и преди – какво всъщност представлява Путинова Русия. Каква е опасността за света от възкръсналия руски империализъм. За съжаление, това признание идва по кървавия начин.

Да се надяваме, че САЩ и ЕС може би са склонни вече да признаят публично едно друго нещо, което отдавна е ясно на всички – чий съюзник в действителност е Сърбия.

Но за Северна Македония те продължават да се правят на слепи, не искат да видят истината. А тя е: с този управляващ югоелит, който е селекциониран по неговия антибългарски ген и инсталиран десетилетия наред от Белград и неговите служби, Скопие е патерица на Сърбия – ръката на Кремъл на Балканите. Иска ли Брюксел сам да си вкара в гащите таралеж, на който ще се надене балонът на европейското единство?

Следва продължение: Защо приемането на Северна Македония в Европейския съюз ще се окаже бомба със закъснител

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ „Комуна“, учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в „Марица“, „Новинар“, „Експрес“, „Отечествен фронт“, „Сега“ и „Монитор“. Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации – интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: „Четиво за нощен влак“ (1987) – Награда в конкурса за дебютна книга „Южна пролет“; „Конско евангелие“ (1992), „Ловец на хора“ (1994) – Годишната награда за белетристика на ИК „Христо Ботев“, преведена в Норвегия през 1997; „Клането на петела“ (1997), „Ези-тура“ (2000) – Националната награда за българска художествена литература „Хр. Г. Данов“ и Годишната литературна награда на СБП; „Господи, помилуй“ (2004) – Голямата награда за нова българска проза „Хеликон“; „Градче на име Мендосино“ (2009); „7 коледни разказа“ (2009); „Българчето от Аляска. Софийски разкази“ (2011); очерци за писатели: „Хора на перото“ (2009); християнски есета: „Народ от исихасти“ (2010), „Българчето от Аляска“ (2012). През 2008 г. австрийското издателство „Дойтике“ издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие „Цирк България“. През август 2010 г. лондонското издателство „Портобело“ публикува на английски сборника му с избрани разкази „Цирк България“. Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: „Малката домашна църква“ (2014) и „По закона на писателя“ (2015).

Свързани статии

Още от автора