Камю беше отчаян и влюбен в красивото по света. А преди всичко бе моралист на отчаянието. Не вярваше ни в рая, ни в пъкъла. Не желаеше нещо да го утешава, търсеше етика без утеха и награда.

Кой бе Албер Камю? Още на другия ден след внезапната смърт на най-младия Нобелов лауреат [1] тонът на статиите за него се промени. Враговете, каквито той имаше предостатъчно, не съумяха никак да забравят за какво ставаше дума. Някому можеше и да хрумне, че ако я нямаше Нобеловата премия, той би живял и досега. Защото тогава не би купил къща в Южна Франция, департамента Воклюз, не би прекарал там с жена си и децата коледната ваканция, а по-късно не би се качил в колата на издателя Мишел Галимар, който кара на връщане от Лазурния бряг към Париж. Привлекателната бездна позволява подобна верига от предположения, но тя не разкрива дори мъничко от тайната на абсурда или онова стечение от случайност и съдба, което Албер Камю цял живот се опитваше да проумее. Ако шосето не бе мокро, ако шофьорът не караше със скорост над сто и тридесет километра в час (почти сто четиридесет и пет), ако ръката на волана не бе трепнала… Безкраен брой от причини се сливат в секундата, когато автомобилът буквално се пръска от удара в дървото. Смъртта на Камю последвала моментално. Сбирането на разкъсаното тяло от парчетата раздробен метал отнело два часа.

В продължение на 46 години живот синът на земеделските и промишлени работници от Алжир или т.нар. „бедни европейци“ доби международна слава и пари, спечели ги без усилие и без да се кланя някому, дори се гордееше и преценяваше, че успехът е отвън. Ако оказа толкова голямо влияние на младежта, то е може би защото в думите му проблясва нещо, което младежите намират в усмивката на своя киногерой Джеймс Дийн: отчуждаване в най-висша степен, усещане за превъзходство над онези, които се изпотрепват за неща, незаслужаващи усилия. Такава меланхолно-болезнена усмивка притежаваше впрочем и Камю. Беше отчаян и влюбен в красивото по света. А преди всичко бе моралист на отчаянието и търсеше как от него да извлече полза.

Камю не вярваше ни в рая, ни в пъкъла, в награденото добро дело и наказаното зло. Неговото творчество възникна от съзнанието за огромността на злото, изпълващо всемира. Ненапразно близък му бе Достоевски с неговата дързост да поставя фундаментални въпроси. Достоевски обаче бе християнин или полухристиянин. Като избра за своя отправна точка в етиката сляпото, абсурдно зло на всемира, Камю не беше дори, както понякога казват, стоик. Стоиците поне можеха да се утешават, че съществува закон на Природата, на който човекът е длъжен да се подчинява. Камю не желаеше нещо да го утешава, търсеше етика без утеха и награда. На абсурдното зло, на Природата и Историята противопоставяше човека и изискваше той да се бунтува, обричайки себе си. В името на какво? Само в името на това, че е човек, което означава самотно съществуване, чийто глас нищо не потвърждава, но е единствената същина, притежаваща съзнание. Няма нищо общо между Камю и онези съвременни нихилисти, които като заявяват, че всичко е абсурд, намират убежище в пасивността и един възможно най-облекчен живот. Камю обявява човешкото братство и героичната справедливост за връх, защото всъщност на нищо не разчита.

Очертанията на тази философия присъстват още в първия роман Чужденецът [2] и публицистиката му от периода на Съпротивата. Изцяло философията му е изложена в романа Чумата [3] – алегорична картина на тоталитарната зараза, и есето Митът за Сизиф [4]. С присъда на боговете Сизиф бил обречен да започва винаги отново напразния си труд като нямал и миг почивка. Камю така си представя човешката участ и предопределение.

Безспорно писател като атеиста Албер Камю е възможен само в страна, преситена с юдеохристиянска традиция, защото творчеството му е сякаш съвременен коментар към Книгата на Йов. Това е янсенистки [5] темперамент, т.е. склонен да не забравя могъществото на злото, от което ни спасява така или иначе смислената Любов, в противоположност на темпераментите с пелагианска[6] нагласа, схващащи твърде оптимистично свободната човешка воля. Тъй като на Камю е присъща голяма свенливост, не се дооценява дългът, който обвързва религиозните писатели. Когато веднъж в разговор с него споделих това мнение, той каза: „Ами! Първата ми литературна работа в университета на Алжир беше дисертация за св. Августин“. А свети Августин е, както знаем, заклет противник на всички, които мислят, че свободната воля на човека води към спасение. Малката повест на Камю Падането [7] може да се интерпретира като издевателство над себе си, дори като стремеж да се отстрани и сетния камък, на който би могъл да стъпи кракът – рухва вярата, че човек не се заблуждава относно мнимата си праведност. Ключ към Падането се оказва небето над Амстердам. Облаците по това небе са сравнени с гълъби, кръжащи без почивка над хорските глави. Не намират обаче ни една глава, достойна да ги привлече. Т.е. човек не успява да бъде честен без Любов, но Любовта не го вдъхновява.

Въпреки заключението, което някой би могъл да направи, строгият моралист се стреми към хората и намира щастие само в общуването. Облича на младини футболния екип, актьор и режисьор е в студентски театър, възнамерява да овладее учителската професия, обаче го привлича друг колективен занаят – журналистиката. Това увлечение по колектива му струва много болки, защото постоянно трябва да къса с групи, в които не постига вярност към безкомпромисната етика. Роден през 1913-та, в края на войната Камю е на 32 години и оглавява всекидневник с многозначително заглавие Борба [„Combat“][8]. От това положение, осигуряващо му огромни доходи, той се дистанцира на принципна основа и се оттегля окончателно от журналистиката. Няколко години по-късно избухва конфликт, който го избавя от почти всички дотогавашни приятели. Въпреки блестящата си външност литературните среди в Париж са нетолерантни и смачкват хора, изплъзнали се от общоприетите правила. През 1951 г. Камю публикува книгата Разбунтуваният човек [9], насочена против политическото убийство като цяло, а в частност – срещу руските концентрационни лагери. За единствено допустими приема политическите убийства, извършени от руските нихилисти, когато отнелият живот убиец заплаща със своя. Водещ на преследването с жалки текстове срещу Камю става неговият приятел Жан-Пол Сартр, обосновал необходимостта от мълчание за руските концентрационни лагери с помощта на особена теология, поставяща историята на мястото на Бога. Кампанията срещу Камю продължава дълго и средствата не се подбират. По това време Камю отказва сътрудничество с ЮНЕСКО заради протест срещу приемането на франкистка Испания в организацията. Неуморно прекъсва свои пътища. Дълго трябва да чака изобличаването на смешните разсъждения на Сартр, а по отношение на Камю парижките среди използват нов, изключително болезнен за него аргумент. Той отказа да подпише едно възвание по въпроса за Алжир. Нека си дадем сметка, Камю се намира в извънредно сложна ситуация, в каквато е бил и полякът в Лвов, приятелски разположен към украинците и отчаян от разрастването на полско-украинската неприязън. Камю отрече жестокостите, вършени еднакво от французи и араби, заяви също, че безогледното позициониране само от едната страна на престъпниците води към по-нататъшни жестокости. Алжирската война [10] го засягаше непосредствено. В работническия квартал на град Алжир живееше старата му майка, там беше детството му, бяха и многото му приятели всред алжирските писатели. Освен това беше убеден, че двете общности в Алжир трябва да намерят общ език. Разчиташе на натиска от страна на парижката левица, но ги избягваше заради безплодното им многословие. Това изискваше гражданска дързост и всъщност затова тези кръгове го обвиняваха в страхливост. Дори сега, след смъртта му, стана известно, че многократно се е застъпвал за осъдени мохамедани, настоявайки името му да не се споменава и че неведнъж успявал да предотврати изпълнение на смъртна присъда.

Колкото и много да го нараняваше задълбочаващата се самота, стараеше се да не го показва. Нобеловата награда през 1957 година, за която каза, че би трябвало друг да я получи [11], предизвика връх в отрицателната кампания против него в парижката преса. Никога не отвръщаше. Своята потребност от публична дейност задоволяваше в театъра. Автор е на четири пиеси: Недоразумението, Калигула, Обсадно положение и Справедливите, а също и на адаптации по Достоевски, Фокнър и испанските драматурзи [12] (отчасти произходът му е испански по майчина линия), твърде бързо премина и към режисурата. Последните си години всъщност посвети на театъра.

Освен че избягваше публичността, странеше от изяви и в пресата. Враговете го обвиняваха във високомерие и надменност. А беше съвсем беззащитен, за да се разкрие, и като героите в любимите му испански драми се опитваше да бъде „лекар на своята чест“ [13].

Но за развръзка в неговия литературен стил тук няма място, нито време. Никога всъщност не успях да погледна на Камю като писател, човекът го засенчваше. Добър, отзивчив, той принадлежеше към редките в Париж литератори, на които винаги можеш да разчиташ при реални затруднения. Тук му изразявам благодарност за вниманието, за сърдечността в трудни за мен мигове и за дареното приятелство.

Целият му живот бе стремеж към абсолюта, а този абсолют се нарича Справедливост. Трябва да припомня думите на Симон Вейл [14], чиито писания излязоха в значителна степен благодарение намесата на Камю в редактираната от него колекция [15]. Между тези писатели съществува по-голямо сходство, отколкото ни показва повърхностния анализ. Думите на Симон Вейл, които бих отправил към Камю, са следните: „Обществената сила не минава без лъжа. Затова всичко, което е най-висше в човешкия живот, всеки напън на мисълта, всяко усилие на любовта подминава порядъка. Мисълта може еднакво добре и с еднаква справедливост да бъде заклеймена от една страна като революционна, а от друга – като контрареволюционна. Защото непрекъснато издига йерархията на ценността „не от мира сего“, тя е враг на управляващите обществени сили“ [16].

Горният кратък обстоятелствен текст бе написан за БиБиСи два дни след смъртта на Камю. Нямам идея за никакво основополагащо изследване [17]. Би било излишно, непривлекателно, пък и не сме длъжни да дублираме работа, която други могат да свършат по-добре. Във Франция ще се множат университетските тези и медитации от всякакъв вид относно неговото творчество. Ето само две от свидетелствата:

1. Струпах край себе си парижките литературни седмичници за 1960 г. и вперих очи. Същата почит. Винаги ли така се освобождава навитата с лични антипатии пружина на възхищението, когато човекът не е вече заплаха? А статиите са разпалени, похвални, цитират приятелство, разговори, взаимен експеримент и сами се издават, а до неотдавна обсаждаха Камю и никой в пресата дори не изхълца, че в това има нещо непристойно.

Камю правеше грешки и най-тъжната услуга би било сега да го обявяваме за светец. Освен това беше прекалено надарен от боговете. При Балзак провинциални младежи искаха да покорят Париж, готови да жертват всичко, за да постигнат целта си, докато приятелството с Камю, жените, славата сами натрапчиво се жертваха. Сиракът, скитащ из работническите улици на Алжир, възпитан от майка си (баща му загива като редник пехотинец в Първата световна война) – имаше вроден дар (средиземноморски?) за хармония. Физическа привлекателност също. Когато го срещнах за първи път, той се засмя заради моята физиономия: „Какво, чудите се като мнозина, че съм бял?“ Наистина бял, но с лице на мавър – майката беше от Испания, а там имаше расово разнообразие. Не твърдя, че моята представа за маниерите му от парижките среди е правилната. Но не съумях да се предпазя от определено тълкуване на конфликта му със Сартр [18]. За мен това си беше конфликт между грозноват буржоа, съзнаващ своята грозота (не само тази, която показва огледалото), и красив човек от народа, възприеман от младежта като философ незаслужено. Ако нещо не простиха на Камю парижките интелектуалци, толкова принципни, че не докосваха нищо по-долу от писмата на младия Маркс, това бе телесния екстаз, откъсването от системата, която избледнява под слънцето на африканските плажове. Припомням си сега с каква симпатия се отнесе Камю към един млад румънски писател емигрант [19], как му помагаше да издаде антиполитичната си повест: в нея мравешки организираното колхозно общество бе противопоставено на „Ленивеца“, който прокламираше правото на човек нищо, ама нищо да-не-прави.

Ненавистта бе страст, а парижката „среда“ не си падаше много по страстите, тъй като я ръководеха подхвърляните майсторски дреболии. Нечие име се унищожаваше по начин сладък и меден, чрез похвали и пак похвали. Рецензиите не пестяха комплиментите си към Камю, но само за да възбудят изтънченото презрение: празнодумец, академик, заблуден моралист. Нима Сартр не се произнесе? Като не ти харесва Историята, щото била мръсна, те виждам само на едно място – на островите Галапагос, гласеше присъдата [20]. Пред подобни гадости Камю беше беззащитен, неговата скептична мярка, отгледана в безгрижните банди из баровете край плажовете на Алжир, му позволяваше само да вдигне рамене (а това най-много дразнеше). Тронът на Яхве според него беше пуст и той се погрижи да остане такъв, щеше да е жалка хитрина, ако Историята се бе настанила там да бие чело отпред. Наказаха го, защото пренебрегна тяхното божество. Мандарините на Симон дьо Бовоар, жената на Сартр [21], бе ужасяваща операция за всеки, който знаеше колко в този роман са действителните подробности от интимния живот на Камю. Цял Париж се присмиваше заядливо, когато на сцената се появяваше красивата велика актриса [22] – същата, любовницата на Перон-Камю от Мандарините, заради нея той би изоставил и докарал до безумие всяка друга жена. Доколкото Симон дьо Бовоар е разбирала от сложните чувства на Камю по време на приятелството му със Сартр, тя ги включи в романа, но ги препарира като изроди и разврати, за да угоди на околните чрез слухове за неговата спалня, приписва му и измяна към политическите норми в Сен Жермен де Пре. Камю вдигаше рамене и казваше: „Канавка“. Но страдаше. Защото независимо от нивото на изпълнителя и изпълнението на присъдата, намираше във всичко това немалко проблеми. Иска или не, човек избира и порицава не своето намерение, а начина, по който действието му се вписва в реалността – учеха екзистенциалистите от ранга на Сартр, вече съгласни, благодарение на няколко диалектически трикове, с Ленин чрез въвеждането на понятието обективнавина. Или – или: и който иска или не иска, се обявява (пак чрез отказ) или за Русия, или за Америка. Камю отхвърля този избор, но като публикува Разбунтуваният човек и осъди полицейския терор, навреди на Русия („welthistorische Nation“[23]) или стана обективно виновен и неговите противници, както в Мандарините, така и в безброй статии, буквално се постараха да докажат, че позицията му на моралист е лъжлива, защото на практика е равносилна на „олигавената“ роля на американски агент (например Скрясин в Мандарините бяга от Русия и дори предава родината си). Онова, което попречи на френската левица, а в по-обикновените дела след няколко години трябваше да я измести е де Гол. Това напомняше авантюрата в кибуците на Израел, където се оскърбявали с дела и думи, а скоро се и разделили с бодлива тел на две части по много основателна причина – какво би било, ако… Какво би станало, ако всички съществуващи планини се съберат в една планина, всички съществуващи дървета – в едно дърво и т.н., щом някой поиска, какво би станало, ако избухне световна война, тогава ще трябва ли да помагаме на руснаците или не. Малцина от жителите на кибуците, безразлични към този спор, били насила вкарани зад телта, защото трето, лично място за тях нямало.

2. Наскоро след смъртта на Камю, почти едновременно с него умря и анархиста Сабатер [24]. Испански емигрант във Франция, някога боец в анархистична бригада, работникът Сабатер, образованият самоук (за дъщеря си купуваше качествени книги и плочи с най-хубава музика) живееше само за своята идея и свещения дълг към двамата си паднали братя, за които трябваше да отмъсти. В Испания той бе легендарна личност, за главата му имаше определена цена. Сабатер загина през януари на текущата година, при преминаване на Пиринеите, в престрелка с полицията. Този „бандит“, вероятно един от най-чистите и благородни човешки същества, реализира пътя на идеала на Камю за позволен терор (отнемаш живот, но в замяна даваш своя). И е трудно да не съзреш в гордостта на Камю нещо доста испанско като гордостта на Сабатер. Дори близките приятели на Камю се препираха неведнъж за истинските причини за неговата сдържаност в романите му за Алжир. Синът на „бедните европейци“ тълкуваше тамошните напрежения по-различно от парижани. Но това е едно. Не е изключено гордостта да му е забранявала да се сравнява с тези, които провеждаха кампании срещу него и да купува съвестите им – защото всяко порицание към френската колониална политика в интелектуалните кръгове се възприемаше добре и беше достатъчно Камю да подпише някой манифест, за да го обградят с ласки. Камю странеше от наградите, избягваше опортюнизма. Затова пък харесваше да работи скрито, по-скоро вкусвайки само оскърбителните слухове, които се разпространяваха за него.

Няма по-голяма гордост от тази, човек доброволно да застане срещу вражето острие и да го хване с ръка. Публикувайки Падането Камю отправи предизвикателство със своята погибел. Тъй като Падането е изповед на адвоката Жан-Батист Кламанс или Мекотелов („сlam“ на английски е морско мекотело в черупка, докато „сlemence“ на френски е милосърдие, откъдето е ироничната игра на значения в заглавието, което у нас правеше Виткаци). У читателя веднага възниква усещането, че само да измърмoри „аха“ и изповедта на Мекотелов ще се превърне в монолог на Камю. Не приписа това на Камю дори след смъртта му и Колет Одри [25], ловко вплела между изразите на студено внушение, че Кламанс е негов автопортрет. Но според мен Падането (и съм сигурен, че не греша) е обикновен теологичен трактат за Любовта, по-скоро за отсъстващата Любов. Търсейки справедливост, Кламанс получава само това, че преобръща евангелската заповед за милосърдие: „Не съдете, за да не бъдете съдени“ [26], заместила „Съдете, за да не ви съдят“. Един от американските рецензенти на Падането си задаваше въпроса: докъде може да стигне нехристиянин, така отклонил се от лаическата етика. Камю се присмива на силата – включително и на тези, които ще открият в нежната фигура на Кламанс портрет на автора само за да не признаят, че той също е вярно подобие.

За какви недоразумения става причина Падането може да се съди от примера с неговата рецепция в Полша. Ярослав Ивашкевич написа като отговор Извисяване [27]. Това е един от най-плътните разкази на Ивашкевич и е много важен, защото в него проличава антизападната стръв на поляците или никаквия отговор – единия за Сас, другия за Лас [28]. На теологичния трактат Ивашкевич противопоставя сметка от серията „слонът в Полша“: вие там в Париж, глезени и щастливи, самозадушавате се до смърт, изпадате в отчаяние, че не сте спасили скочилите в Сена самоубийци, а ние к`во, на двайсет без малко години? „В тая кал до уши сме се изплескали като свине“ [29]. Тук Ивашкевич е рупор на полското становище, изважда на показ пред хората от Запад този процес, обвинява ги в бумащина, изкуственост на драмите им, които са нищо в сравнение с истинското нещастие на потисканата и съкрушена страна, потънала в кошмари. Тъй като тази злост е във всеки от нас, не може да не се солидаризираме с Ромек, който изважда своята страшна изповед в една крайваршавска кръчма. „Как можех да спася моето момиче? Никой не можеше да спасява. Никой никого още не е спасил. Човек и сам не може да се спаси“ [30]. При Камю давещата се девойка е не по-малко действителна. Символизира всички удавници, където и да са – в Алжир, Конго или Полша. И на фарисейски доволния от себе си Кламанс става ясно, че никакви Ромековци, нито араби е спасявал.

Върху главата на Кламанс не се спуска гълъбица, той само потъва в припомнянето на своя провал. На главата на Ромек, престъпник и убиец, би могла да кацне гълъбица. И колко по-симпатичен е от Кламанс със своята реторика! Изпълнен със съжаление заради греха, с чувството, че е мръсник – какво да представлява, когато скáлата на ценности при него не е като у Кламанс претопена или обърната с краката нагоре. Но, внимание, тук веднага се промъква полското self-pity [31]: как другояче бихме могли да постъпим, като от 1939 г. неуморно ядохме толкова пердах? Оплескани до ушите се самооплакваме, но какво повече можехме да направим?

Достоевски (в Дневник на писателя, 1873) казва така: „Тъй лека-полека ще стигнем до заключението, че изобщо няма престъпления, а просто „средата е виновна“ за всичко. А стъпим ли на тая дъска, ще излезе, че престъплението е дори дълг, един вид благороден протест… Обявявайки човека за… зависим от всеки недъг на общественото устройство, учението за средата довежда човека до пълното му обезличаване, до пълното му освобождаване от всякакъв личен нравствен дълг, от всякаква самостоятелност, докарва го до най-долното робство, което би могло да съществува“ [32]. Да отбележим, че за нищо друго не мечтае Кламанс-Мекотелов. Проклетата тежест на отговорността в индивидуалистичния Запад! Докато ако беше поляк и можеше да прехвърли вината върху обстоятелствата, сигурно би се почувствал пречистен.

Но защото преди всичко съм „западен човек“, за да не отговарям по чувство за Извисяване, макар за здравия разум това да е единствен взрив на обида към унижените и оскърбените. Също никога не съм харесвал стила на Камю, сгъстен като за моите изисквания, елегантен, висок и малко грапав. В него май се срещнаха дефектите на опасно талантливия по природа писател и дефектите на съвременния френски дух. Макар и трудно, но функционално те не успяваха вече да се впишат в стадното чувство, а извън литературата – Симон Вейл и философията на томистите.

Като съдържание Извисяване не е никакво кръстосване на шпаги с Падането. И не вярвам Камю да е отклонил издаването на този „разказ“ при Галимар [33]. Не се връзва някак с неговата лоялност при общуването му с хората.

3. Гостувам често в апартамента на шестия етаж при портите към Люксембургската градина. На табелката има надпис: С. Вейл. Апартаментът е на нейната майка. Там неведнъж е идвал и Албер Камю, издател на писмата на починалата през 1943 г. писателка. Издател неслучайно. Творчеството на Камю, както и творчеството на Симон Вейл, е в основата си теологично и се потвърждава изцяло в тезата на Лешек Колаковски за теологичната структура на философията (знаменитото му есе [34] в сп. „Твурчошч“, октомври 1959). Deus absconditus, скритият Бог пребивава според Симон Вейл извън достъпните за нас категории на съществуване и не-съществуване, атеизмът на ранната й младост не е разделен от вярата с никоя преграда, напротив, платформата е pari, институцията: „ако изобщо случайността или демонът управляваха световете, не би имало причина да се оплакваме, че така се живее“ [35] – т.е. в послушност към Бога, където ако Той е илюзия, не съществува абсолютно никакво добро и грехът е безразличен. Камю също поставя pari, то би трябвало да обвинява случайността или демона и структурно неговата основа не се различава много – на двете се пада да разгледат манихейската традиция до дъно.

Получих разрешение да публикувам (само на полски) две писма на Камю до госпожа Вейл относно нейната дъщеря. И тъй, ето писмото от 11 февруари 1951: „Сега съзнавам още по-добре, че Симон Вейл е единственият голям ум на нашето време и пожелавам всички, които го научат, да проявят в такъв случай скромност и да не се опитват да присвояват това страховито свидетелство. Колкото до мен, ще съм напълно щастлив, ако кажат, че според мярката на моя град и скромните средства, с които разполагам, съм спомогнал за опознаването и разпространяването на творчество, чийто обхват на въздействие все още не е съвсем оценен.

Повярвайте ми, казвам го не за да ви направя впечатление, изразявам само малка част от моята благодарност към онази, която не познавах и никога няма да престана да оплаквам“.

Писмо от 1 юни 1953: „Благодаря, скъпа приятелко, за този хубав екземпляр от Тетрадки. Вашият спомен за мен много ме развълнува. Пътувах до Сен-Етиен, за да участвам в митинг на свободните профсъюзи от Лоара. През цялото време говорихме за Симон Вейл. Нямате представа, сигурен съм, колко дълбоки са следите, които е оставила тя там. Това ме разчувства и зарадва“.

Вечерта, когато Камю получаваше Нобеловата награда, когато го притискаха журналистите и стряскаха фотографите, той побегна и предизвика хайка. Скри се в апартамента над портите към Люксембургската градина и като всички там отбивали се, седна край онази маса, чиито мастилени пламъци произлизат от перото на Симон Вейл. Тази маса, струва ми се, му даваше сили против надигналата се слава – маса на личност, която толкова малко се стремеше към гласност, че почти цялото си творчество остави в ръкописи.

Още нeщо ми е позволено да публикувам: „Защото бе привързан към своята майка и така нежно говореше за нея, че веднъж го попитах – раказва госпожа Вейл, – какво ли мисли тя за неговите книги“. Видимо развеселен Камю ме изгледа и каза: „Madame, моята майка не умее да чете“.

Чеслав Милош (1911-2004) е един от най-изтъкнатите полски писатели на ХХ в. Дебютира като поет в сп. “Alma Mater Vilnensis” (1930). През Втората световна война участва в нелегалния културен живот. От 1945 до 1950 г. е на различни дипломатически постове, през 1951 г. получава политическо убежище и заживява в Париж, от 1960 г. е в САЩ, а в края на ХХ век се завръща в Полша. Бил е професор по литература в Бъркли, Калифорния. Носител е на Нобелова награда за литература (1980), на наградата НИКЕ (1998), на международна награда за литература “Нойщат”, на много почетни докторати. Прочути са книгите му “Поробеният разум” (1953), автобиографичният роман “Долината на Исса” (1955), “Трактат за поезията” (1957), “Превземането на властта” (1957), “Земята Улро” (1977), сборникът “Крайпътното куче” (1997), стихосбирката “To” (2000) и др. Публикуваният текст е от: Czesław MIŁOSZ, Pozegnanie Alberta Camusa (1960) /w:/ Kultura, 1960, nr 3 // Życie na wyspach – wybòr i opracowanie Joanna Gromek, s. 214-228.

Превод от полски: Богдан Глишев