0
6879

Сбогуване с Терориста

Софийски истории (7)

Една история може да се заплита или разплита по най-различни начини, но странното е, ако развръзката дойде по телефона. Тъкмо бях стигнал „Халите“, когато телефонът ми изпиука. Както знаете, комуникацията, съчетана със социална дистанция, е сложно нещо. Търсиш най-напред удобно място, далече от ближните си, тревожно подръпваш маската, тъй като очилата ти междувременно са се запотили, и едва тогава можеш да прочетеш полученото съобщение. В моя случай – от стар приятел във Франция, пишещ от време на време във „Фигаро Истоар“, помагал съм му в някои случаи. Дава ми знак, че е добре  – чрез прочутото STVBEV, налично под всяко от писмата на Плиний Млади („ако си здрав, добре е, аз съм здрав“). Какво повече да иска човек в наши дни! Виждам, че е прикачил линк към статията си за атентата в Марсилия, за която му бях правил някога справки из българските архиви, заедно със спомена на някой си Антоан Монданел.

Щом видях съобщението, внезапно усетих, че имам готова „софийска история“. Какво друго си струва да разкажеш във време на глобален страх, съчетан с терор, ако не историята на една „сянка“? На човек с много имена, повечето от които псевдоними, и за когото са чували всички, докато за самия него се знае малко или почти нищо. Ако изстрелът на Гаврило Принцип в Сараево задейства кървавата спирала на Първата световна война, то атентатът в Марсилия играе същата роля по отношение на следващия световен конфликт. Става дума за показното убийство в Марсилия на сръбския крал Александър Караджорджевич и на френския външен министър Луи Барту, извършено на 9 октомври 1934 г. от „човека сянка“, известен като Владо Черноземски (нито едно от двете имена не му е дадено по рождение!).  

Атентатът в Марсилия разтърсва цял свят, за него са изписани тонове мастило. С днешна дата е видно, че той проваля „югославско-френското военно сближаване“, което би трябвало да противостои на оста „Рим-Берлин“, замисляща да пренареди Европа в нов диктаторски ред. Особено болезнена за Франция е загубата на външния министър Луи Барту, бивш премиер, блестящ интелектуалец, известен с антинацистките си настроения. Писателят Жюл Ромен в прочутата си мемоарна поредица за предвоенна Европа настоява, че ако Барту е бил жив, той щял яростно да се възпротиви на Мюнхенското съглашение от 1939 г., с което всичко започва. И „може би“ Втората световна война нямаше да се състои. Историята обаче не се пише с „може би“.

Затова, докато вървях с бързи крачки по „Мария Луиза“, се сетих за едни от най-прочутите кадри през ХХ в. (допреди убийството на Джон Кенеди). Днес те, добре реставрирани, са обществено достояние благодарение на френския Национален институт на архивите. Изгледайте тези две минути на видеото в „You tube“, достъпно от всеки смартфон, и ще видите как за първи път от появата на киното е заснет атентат, обърнал хода на историята.

А репортажът започва почти идилично, като морска разходка. Вторник, 9 октомври 1934 г., една лодка напуска югославския крайцер „Дубровник“, за да акостира около 16 ч. на марсилския бряг. В кадър виждаме един от операторите на кинохрониката, ясно различаваме и изпънатата фигура на югославския крал в пищна военна униформа и церемониална шапка. Лицето му е изсечено, от него лъха студенина. Само допреди месеци френската преса пише, че в кралство Югославия има диктатура, тъмниците са препълнени с политически затворници, а пък самият крал е силно повлиян от никнещите авторитарни режими в Европа. Ала нещата се променят. Сега Френската република и кралство Югославия демонстративно си подават ръце – заради страха от Хитлер и Мусолини. И неслучайно срещата става именно в Марсилия, а не направо в Париж. Идеята е за „медиен мизансцен“. Поканени са стотици репортери и кинохрониките, а двама членове на френското правителство – външният министър Луи Барту и министърът на флота Франсоа Пиетри – лично посрещат на френския бряг височайшата особа.

Имало ли е знаци за сериозна заплаха? Оказва се, че е имало. Четем за тях по страниците на вестниците „Пари Миди“ и „Пари Соар“ (достъпни в дигиталния проект „Gallica“), но са били пренебрегнати в името на глобалния  ефект. Уморен от пътуването по море, югославският крал пренебрегва предупреждението на камердинера си да си сложи под дрехите поне тънката желязна ризница, която би го предпазила от изстрели. След три часа двамата министри и кралят е трябвало да се качат в специалния влак, с който да стигнат в Париж. Междувременно репортери и оператори се възползват от визитата в Марсилия. Покрай кортежа в центъра на града са разположени около 1500 полицаи и цивилни агенти, но те не се виждат на кадрите. Програмата в тези три часа предвиждала югославския крал да се „покаже“ на обикновените французи, да положи цветя пред паметника на загиналите във войната и да изпие чаша чай в кметството на града.

На кадрите виждаме как кортежът изминава не повече от двеста и петдесет метра по улица „Ла Канабиер“, когато нещо се случва. Една „сянка“ прекосява кордона. По-късно очевидци възстановяват спомена за мъж, който с огромен букет в ръка викал на френски и сръбски: „да живее кралят!“. Кратко объркване, чуват се изстрели, някакъв конник (полковник Пиоле) влиза в кадър и нанася по неясен силует удар със сабя. По-късно (от снимките във вестниците), виждаме, че това става възможно, тъй като шофьорът на колата буквално задържа с две ръце атентатора, но след като онзи вече е изстрелял куршумите си.

Трийсет-четиридесет полицаи се тълпят от двете страни на автомобила. Не се различава почти нищо. Пълен хаос. След което в среден план виждаме мъртвия крал (прострелян с пет куршума). Нечия ръка за миг докосва челото му и панически се отдръпва. Други две ръце се опитват да установят има ли пулс. Безуспешно. Явно камерата е заснела агонията. След което за три-четири секунди лентата улавя как полицаи влачат тялото на атентатора, мъж в черен костюм. Само за миг при забавен каданс се мярка широкото му лице и безжизнено тяло. В суматохата не виждаме какво се случва с простреляния френски външен министър Барту. Навремето тези кадри предизвикват огромен отзвук. Излъчват ги в кинопрегледите по цял свят.

Сутрешната преса съобщава, че простреляният външен министър и съсеченият атентатор са откарани в болницата. Сърцето на Луи Барту не издържа и той скоро издъхва. Същото се случва и с „човека в сянка“, който според полицейския протокол умира в болницата към 20 ч., без да дойде в съзнание.

Отново от пресата узнаваме, че у него е бил открит чешки паспорт на името на Петер Келемен, два револвера – „Маузер“ и „Валтер“ – и една бомба. Два дни по-късно съобщават, че на дясната му ръка има татуировка, по която може да бъде идентифициран. Татуировка на ВМРО.

От телефона си влизам в дигиталния проект „Galllica“ и установявам, че още на 11 октомври в. „Фигаро“ излиза с огромно разследване на цяла четвърта страница. Проследен е пътят на Келемен (отначало наричан Калемен) от Париж до Марсилия. Става ясно, че е бил в хотел „Режина фамилия“, близо до „Големите булеварди“. Портиерът свидетелства, че на 30 септември там са отседнали три лица. Единият от тях (записал се като Родолф Сук), свободно говорел португалски и италиански, персоналът провел с него разговор на тези езици. Другият (Бенеш) говорел само своя „славянски език“. В края на престоя им в хотела ги посетил някакъв мъж. Въпросният „Келемен“. „Сянката“, която всички се стремят да идентифицират.

В репортажа на „Фигаро“ детайлно се описва „хърватската връзка“ в атентата – „усташите“ на Анте Павелич. И най-важното: за първи път се упоменава съкращението ВМРО с кратко пояснение какво означава то и кой е Иван Михайлов. Журналистите остро поставят въпроса кой е виновен за атентата. Защо охраната е толкова слабо организирана? Защо не са отчетени препоръките на протокола? Защо в колата не е имало опитен полицейски инспектор, каквато е обичайната практика?

И още, и още… Следват оставки по върховете, първата е тази на началника на Националната сигурност. В същото време Франция е заета с погребението на Барту, както и с това на приятеля му Реймон Поанкаре, който два дни по-късно си отива ненадейно. По цял свят вървят траурни церемонии. Откривам съобщение, че даже Мусолини присъства на някакъв „реквием“ в памет на жертвите на атентата.

В понеделник, 15 октомври, френската преса вече е наясно, че „атентаторът е българският убиец Георгиев, наричан Владо Шофьора“. Източникът е от Белград. Стават ясни и някои подробности: извършителят е бил личен шофьор на Иван Михайлов, „човек за специални поръчки“. В разследването на „Фигаро“ се казва буквално: „някой си Владо Георгиев, наричан Черноземски, български поданик, роден в село Каменица (днес квартал на Велинград, б.а.), в българска Македония, в планините Родопи“.

Прочитам тези редове, облегнат на една колона, почти в средата на бул. „Мария Луиза“. Вдигайки глава, забелязвам, че отсреща е хотелът, в който е пребивавал на младини Гоце Делчев. Сложна част от „общата ни история“, за която също няма паметен знак. Ами Владо Черноземски? Как ли ще „споделим“ или „разделим“ някой ден този „разказ“ със северномакедонските си съседи?

Свивам рамене, защото това не е моя работа. И тъй като захладнява, с бързи крачки продължавам нататък. По стъпките на „човека в сянка“, които ме отвеждат право към „Лъвов мост“. Навремето са наричали терористите на ВМРО тъкмо по този начин – „сенките“. Заради начина, по който са дебнели жертвите си. „Облаци“ са самите комитаджии. 

Преследването на една „сянка“ е възможно, само ако имаш „явка“ с историята. А аз имам някаква диря. Открих я случайно в някогашните архиви на Дирекцията на полицията, където се пазят пет тома с дознания, справки, прихваната кореспонденция и споделени сведения с югославската и френската полиция. Да, и това го е имало. Как мислите, че толкова скоро в сръбските, френските, а и в българските вестници излизат снимки и отпечатъци от десния палец на терориста? Но за това по-нататък.

Сега се връщам към следата, налична в досието, която препратих преди време и на моя френски приятел. Става дума за част от дознание, писано собственоръчно от втората съпруга на атентатора – Траяна Будинова, която би трябвало да е най-наясно кой е човекът, криещ се зад многото си псевдоними и многото си лице. През 1923 г. Черноземски (Георгиев, Иванов, Димитров, а всъщност Керин) се развежда с първата си съпруга Донка Нейкова, от която има дъщеря Латинка. И две години по-късно се събира с въпросната Траянка, която разказва следното:

На 22 ноември 1925 г. се омъжих за Владимир Георгиев Черноземски. Той беше вдовец (?) и аз вдовица. Работеше като часовникар (!). По-рано е бил шофьор, затова беше известен като Владо Шофьора. Шофьор е бил до 1922 г. Къщата, в която живеем под наем, е паянтова. Има една стая, спалня и коридорче, което съм приспособила за кухня. След убийството на Димо Хаджидимов моят мъж беше задържан заедно с Мирчо Кикиридиков през 1924 г. в ареста на V полицейски участък. Те бяха неразделни приятели. Владо на едната плешка имаше белег около 2,5 см в диаметър. Също такъв белег имаше и на единия крак на коляното. Бащата и роднините му не познавам. Често съм го запитвала за миналото му, но той винаги ми отговаряше: „Какво те интересува? Аз много съм страдал като дете“. И пак замълчаваше. Беше много затворен и никога не говореше за себе си.

Не е много, но все пак е нещо. Мълчалив, не говори за себе си, много е страдал като дете. Белезите по тялото явно са от стари рани. Потаен дори у дома си. По спомените на дейци на ВМРО имал собствен, напълно налудничав план – да се взриви през 1929 г. на някое пленарно заседание в залата на Обществото на Народите в Женева, избивайки заедно със себе си световния политически елит. Искал така светът да научи за поробена Македония. Едвам го разубедили. Иван Михайлов много добре съзнава, че това би бил краят на ВМРО.

И още от разказа на съпругата, препращащ към Марсилския атентат:

На 15 юли 1932 г. сутринта Владо ми каза, че ще замине и ще се бави един месец. Не каза къде заминава. Взе ръчна чанта, в която постави една горна риза, фланелка, долни гащи и излезе. Беше около 7 ч. Оттогава нищо не зная за него. Преди два месеца срещнах жената на Петко Петков-Чудото, която ми каза, че научила от някой си Йосиф, че Владо бил убит.

Първите месеци на заминаването му получавах чрез редица момчета от организацията по 1000 лв. Фотографията на лицето, което ми показвате, отпечатана в югославския в. „Политика“, донякъде прилича на моя мъж. (14 октомври 1934 г.)

От показанията ѝ узнаваме и адреса на къщата – улица „Козлодуй“ 75. Не бях го търсил навремето. Затова сега реших да проверя останало ли е нещо от дома на „сянката“.

Пресичам с бързи крачки „Лъвов мост“, привечер тук няма много хора, и бързо се ориентирам по картата. Пада се от дясната страна. Стигам до ъгъла на „Козлодуй“, обръщам се и виждам някаква светеща табела, която би трябвало да отговаря на този номер – днес механа. Тук ли е бил домът на Владо Черноземски? Улицата е пуста. Сигурно както някога. Надниквам в двора. Това е номерът. До вратата са струпани насечени дърва, стъпалата водят към първия етаж, където явно са били описаните няколко стаи. Сетне къщата е надстроена. Дали персоналът и посетителите са наясно, че съжителстват със „сянката“ на един от най-големите атентатори в ХХ век?

Оглеждам мястото. Питам се защо ли точно тук е избрал да живее под наем, в поредното си инкогнито, и то с жена, която почти нищо не знае или не иска да знае за него? Разположението на дома е доста удобно за конспиративни цели. Къщата е на ъгъл. По „Мария Луиза“ човек за пет минути е на Централна гара, откъдето бързо би могъл да напусне София. Както е станало в утринта на 16 юли 1932 г., когато терористът с много имена е поел оттук към… Марсилия.

От друга страна, домът е почти на гърба на някогашната Дирекция на полицията, намираща се на „Лъвов мост“. Не  е ли странно това? Или е добро прикритие? Кому ще хрумне да търси екзекутора на Ванче Михайлов точно на това място. По днешната улица „Цветан Минков“ се излиза странично на сградата на „Лъвов мост“, а оттам – по „Сливница“.

Опитах се да си представя как е живял този „човек в сянка“, чийто пръст навярно не е слизал от спусъка в джоба. Как сутрин е отивал на работа? Описват го като човек със здраво, много набито телосложение, с ръце като чукове. Ръце на часовникар? Или магазинчето на „Мария Луиза“ е било поредното прикритие? Цялата някогашна „Драз махала“ е била пълна с явки на ВМРО.

И все пак оттук той тръгва на екзекуторските си акции. На 13 септември 1929 г. Черноземски ликвидира Димо Хаджидимов, вожда на прокоминтерновското крило в македонското движение. Застрелва го хладнокръвно на улицата, някъде около „Руски паметник“. Бяга, залавят го, затварят го в килия в участъка. Някой му помага да избяга оттам, ръцете на ВМРО са дълги. Софийският окръжен съд го осъжда на смърт. Скоро „сянката“ спокойно се прибира у дома, при жена си, която никога не задава въпроси. Дали го търсят изобщо?

Ала още по-брутална е друга негова акция, година по-късно. Убива Наум Томалевски, потомък на прочута македонска фамилия, в чийто дом по време на Илинденско-Преображенското въстание е обявена Крушовската република. Наум Томалевски е основател на Македонския научен институт, член на задграничното представителство на ВМРО. Брат на известния есеист Георги Томалевски. Проблемът му е, че не е „михайловист“, а е „протогеровист“. И Ванче Михайлов му издава смъртна присъда. Томалевски е обичан в македонските среди, предупреждават го да се скрие. Той взима мерки. Месеци наред не излиза от дома си в Лозенец (на улица „Руен“, днес „Цанко Церковски“ 23). Полицията уж държи мястото под око. В съседния дом живее някакъв високопоставен полицай. Тъкмо там се нанасят като наематели Владо Черноземски и Андрей Манов, двойката екзекутори. И търпеливо чакат. Един ден научават, че на Томалевски му се е родил син. Вече са наясно, че е настъпил уречения час. Всеки македонец, баща на мъжко чедо, трябва да посади дърво, за да е то живо и здраво. Наум Томалевски излиза на 2 декември 1930 г. призори на двора. Оглежда се. Изкопава дупка и засажда дръвчето. Чува се изстрел. Той пада покосен на земята. Полицията залавя Владо Черноземски, другият убиец Манов умира от раните си… Този път Владо Шофьора получава доживотна присъда, но през 1932 г. бързо го амнистират. Някаква невидима ръка движи нещата зад кадър, готвят го за друго дело. Междувременно той отново се връща при жена си на улица „Козлодуй“.

При вестта, че атентаторът в Марсилия е човек на ВМРО всички в България изтръпват. И цар Борис, и тогавашният премиер, звенарят Кимон Георгиев знаят какво може да коства това на страната. Има опасения, че Югославия би могла да окупира България и то със съгласието на Великите сили.

За щастие, всичко се разминава, но властите оказват пълно съдействие по случая. Извършени са много арести. По онова време ВМРО е наистина извън закона, срещу тайната организация се изправя армията. Чашата на търпението е преляла. Иван Михайлов се спасява с бягство в Истанбул.

И все пак, как се стига до атентата в Марсилия? Крал Александър е люто ненавиждан от „усташите“ и от ВМРО, но не само от тях. Журналистът Джон Гънтър, правил интервюта с него, го описва като „методичен и жесток човек, способен на гневни избухвания“. Българската преса не може да му прости най-вече масовите „сърбизирания“ след войните. Дори Иван Вазов пише срещу него стихотворението „Ща си ти?“, пресъздаващо действителен случай. През 1913 г. Александър Караджорджевич е посрещнат радушно от градската управа в Скопие. Десетгодишната Веска Зойчева му поднася букет с цветя, но на въпроса „Ща си ти?“ (Каква си?), момичето казва, че е българче. Ядосан, Александър Караджорджевич му зашлевява плесница.

Очевидно ВМРО си сътрудничи с „усташите“ за ликвидирането на югославския крал. Отначало Черноземски е изтеглен от България, за да обучава като инструктор подбрани усташки бойци. Подготвят ги в унгарската пуста, после ги прехвърлят в Швейцария, оттам в Париж. Ала хърватите се разколебават. Тогава Владо Черноземски (Георгиев, Кертин) решава да влезе в историята.

Тук се сещам за другия изпратен ми документ и въпреки студа, сядам в някакво кафене на открито, съвсем на тротоара на „Мария Луиза“. Човекът отвътре ми донася един чай.

Отварям през телефона бележките на Антоан Монданел, които са наистина интересни. Той е генерален инспектор в Дирекцията на съдебната полиция в Париж. Известна „хрътка“, един от създателите на Интерпол, участник в десетки важни разследвания. По време на войната нацистите го изпращат в Аушвиц, оцелява, работи като полицай и след войната.

Зачитам се в текста за разследването на марсилския атентат и изведнъж си давам сметка откъде Фредерик Форсайт е взел образа си на френския инспектор в „Денят на чакала“.

Дали е само съвпадение?

Щом Бертоан, генерален директор на френската Национална сигурност му нарежда да се захване със случая, още вечерта на 9 октомври на Монданел е съобщено, че му се предоставя всичко, което му е необходимо.

Първото нещо, което той иска, са снимките на убиеца атентатор и неговите лични вещи. Започва с идентифицирането на този мъж около четирийсетте, с яко телосложение и безукорен костюм.

Името Келемен е явно фалшиво. Тогава главният инспектор тръгва по пистата на облеклото. Костюмът е закупен от престижния магазин „Ла Бел Жардиниер“ в Париж. Продавач си спомня за господина, дошъл с още две „славянски лица“. Всичките те си закупили облекла със същата марка, което улеснява разследването.

Спуснато е описанието им до полицейските участъци на територията на Франция. Монданел си пренася легло в кабинета, сътрудниците му работят денонощно. Разпитите вървят един след друг. Преглеждат фиш по фиш в хотелите.

Така кръгът се затваря. Още вечерта на 10 октомври имат първите стотина имена. И нещо още по-любопитно: първите заподозрени (оказали се хората на Черноземски) попадат в капана заради даден… голям бакшиш. Комисариатът на полицията във Фонтенбло съобщава, че подозрителен чужденец си купил влаков билет за курорта Евиан. Въпросното лице пило една бира в бюфета на гарата, но вместо да плати полагаемите се 60 сантима, дало ненормално големия бакшиш от 1,75 франка! По онова време хората стягат коланите, съсипията след голямата депресия е голяма. Скоро полицията в Евиан установява местоположението на заподозрените, арестуват ги, следват шумен процес и присъди.

А Владо Черноземски (с истинско име Величко Керин) е погребан на 12 октомври в марсилските гробища. В анонимен гроб (каквото е правилото в подобни случаи), в присъствието на двама детективи и на главен инспектор Монданел. Досущ като в „Денят на чакала“ на Форсайт.

С което сянката му се размива в сумрака на историята, което поражда още легенди. В едни спомени прочетох как Траянка упорито не вярвала в смъртта му. Била убедена, че Владо (Величко) е избягал и че някой ден ще се върне. Затуй привечер оставяла единия прозорец леко открехнат. С надеждата, че някоя нощ той пак ще потропа с техния условен сигнал на прозореца на „Козлодуй“ 75. Така и не се сбогувала с Терориста.

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияСтрашното като вдъхновение
Следваща статияГолата истина