0
2436

Сватбен подарък

Когато получеше пенсията, Вергинка вземаше чантата на колелца и отиваше до по-далечния магазин. Той все пак си беше, макар и не много голям, но истински супермаркет, за разлика от кварталното магазинче, където тя обикновено пазаруваше. В края на краищата и тя имаше право на една по-дълга разходка. В това не би имало нищо необикновено и не би трябвало изобщо да бъде описвано, ако Вергинка не наближаваше 90 години.

Животът ѝ не беше лек, хич не беше лек, но ето на, изкара дотук. Беше си все още жилава, на крак, вършеше си сама къщната работа. И дъщерята, и синът я канеха да заживее при тях, но тя отказваше. Тук, в къщичката, където беше изкарала целия си живот, ѝ беше най-хубаво, най-добре. Дворчето не беше голямо, но си имаше две-три плодни дръвчета, имаше си асма, която наесен се отблагодаряваше с две щайги грозде, имаше и десетина корена домати, и още краставици, пипер, тиквички, лук. И друго не ѝ трябваше.

Вергинка стигна до супермаркета и тръгна между стелажите. Не се разпускаше, беше си написала на едно листче списък на покупките, които трябваше да направи, и строго се придържаше към него, но иначе обичаше да гледа. В супермаркета беше прохладно, не беше онази жега навън и това също ѝ беше приятно.

Когато след половин час плати на касата и беше готова да се прибира, вече на изхода на магазина я спряха две момичета. Бяха любезни и красиви. Помогнаха ѝ да свали количката по стълбите и я попитаха дали има стари дрехи за даване. Те работели към някаква организация, която събирала запазени дрехи за хора в нужда. Вергинка веднага сподели, че има колкото искаш такива дрехи, и нейни, и на мъжа ѝ, който беше починал много, много отдавна, дрехи, които изобщо не ѝ трябваха и нямаше какво да ги прави, само място заемаха, така че с удоволствие би им дала някои от тях. Момичетата се зарадваха и казаха, че щом е тъй, направо ще я придружат до къщи. През цялото време те дърпаха количката, бяха весели, по целия път не млъкнаха, но проявиха достатъчно интерес и към нея, към живота ѝ и Вергинка, която беше свикнала със самотията си и за да не млъкне съвсем и да забрави да говори, често произнасяше мислите си на глас, сега се почувства много добре, че има с кого да сподели своите грижи и радости.

Стигнаха до къщичката ѝ и Вергинка покани, разбира се, момичетата вътре, хем да ги почерпи нещо, хем да разгледа и да отдели дрехите, които мислеше да им даде. Почерпи момичетата с бисквити и лимонада и отиде в другата стая, където в гардероба дрехите бяха грижливо сгънати и наръсени с нафталин. Мислеше бързо да приключи, но когато сега започна да ги разгръща, се появиха спомените и ѝ отне време, докато отдели някои свои рокли, един костюм на мъжа си и разни детски дрешки на внучетата като малки. Върна се пак при момичетата, показа им заделеното и те се зарадваха. Вече бяха изяли бисквитите и бяха изпили лимонадата. Поблагодариха ѝ от сърце, разцелуваха я, тя ги изпрати по живо, по здраво, те взеха дрехите и си тръгнаха.

Вергинка сложи на масата да хапне нещо, беше си взела маслинки, тя много обичаше маслинки, хапна и сетне раздигна масата. После изведнъж се сети, че не е прибрала при старите бележки новата касова бележка и бръкна в чантата с колелцата да си вземе портмонето. Но портмонето ѝ го нямаше. Нямаше го и кокаленото ѝ гребенче от слонова кост, единственият скъп подарък, който ѝ беше направил мъжът ѝ навремето, когато се венчаха. Наистина, един от зъбите на гребенчето беше отчупен, това стана много отдавна, отчупи се, когато косата ѝ още беше гъста. Сега можеше и съвсем без гребенче да мине, стигаше само да приглади изтънялата си коса и готово, но тя използваше гребенчето, обичаше го.

Отне ѝ доста време да осъзнае, че портмонето ѝ беше взето от двете момичета. С цялата пенсия вътре. Вергинка не се притесни чак толкова за парите, синът ѝ печелеше, той нямаше да я остави, но не можеше да разбере защо на момичетата им беше притрябвало и гребенчето ѝ.

Старо бабешко гребенче с един отчупен зъб. Защо им беше? Ей това не можеше да разбере.

Но през нощта, в тъмното, се сети и ѝ олекна.

Парите вече ги беше прежалила.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияСветло и тъмно
Следваща статияПешеходни размисли