Начало Идеи Светата нощ
Идеи

Светата нощ

Селма Лагерльоф
25.12.2023
2319

Селма Лагерльоф (1858–1940) е сред най-известните скан­динавски писатели, обичана и четена в цял свят. Родена е в Южна Швеция. На три години заболява от детски паралич, след което една година не може да ходи и куца цял живот. Израства далеч от други деца, в малкото семейно имение. От баба си по бащина линия, която се грижи за нея, Селма Лагерльоф чува вълшебни приказки и легенди, както и предания за славното минало на големи имения от про­винция Вермланд, които по-късно неизменно присъстват в нейните произведения.

Първата ѝ публикувана книга е Сага за Йоста Берлинг. Световна известност печели с приказката за деца Чудното пътешествие на Нилс Холгерсон през Швеция. През 1909 г. става първата жена, получила Нобелова награда за литература.

Сред по-известните произведения на Селма Лагерльоф са: Чудесата на антихриста, Императорът на Португа­лия, Сага за Йоста Берлинг, Чудното пътешествие на Нилс Холгерсон през Швеция, Йерусалим, Кочияши, Легенди за Христа.

Светата нощ

Това беше най голямата мъка, която съм изпитвала през живота си. Умря баба. До смъртта си тя живя в своята стая. Седеше на дивана и ни разказваше при­казки. Малко помня баба си. Помня, че имаше красиви като сняг коси, че ходеше много прегърбена и постоянно плетеше нещо – не изпускаше иглите от ръцете си. Помня, разказва някаква приказка, и току се наведе към мене:

– И всичко това е истина, както това, че ние двете с тебе сега се гледаме…

Помня също, че умееше да пее. Само че не пееше често. Запомнила съм за цял живот псалмите, на които ни учеше, а историите, които ни разказваше, си спом­ням вече слабо, с някаква смътна представа за образи и събития. Но една съм запомнила толкова ясно, че мога и сега да я разкажа. Историята за Рождество Христово. Оказа се, че всичко, което помня за баба, е собственото ми прежи­вяване в деня на нейната смърт.

Бях на пет години, а като че вчера е било, така ясно стои в паметта ми утрото, когато диванът в ъгъла изведнъж се оказа празен и аз не можех да си представя как ще живея по-нататък. Помня това отчетливо и никога няма да го забравя.

Помня как ни заведоха да се простим с баба и да целунем ръката ѝ и как се страхувахме да допрем устни до покойницата, и как някой каза, че трябва за последно да ѝ благодарим за всички радости, които ни е дарила.

Помня как всичките тия песни и приказки положихме в дългия черен ковчег с баба и ги изпратихме завинаги. Като че вратата на чудесната вълшебна страна, из която скитахме свободно, се затвори завинаги. И вече никой не можеше да я отвори…

Ние постепенно се научихме да играем на разни игри и да живеем като другите деца. И отстрани изглеждаше като да сме престанали да чувстваме отсъст­вието на баба, да си я спомняме. Но и сега, четирийсет години от тогава, в паметта ми ясно изплува историята за рождението на Христа, която ми разказ­ваше баба. И на мен самата ми се иска да я разкажа и да я включа в сборника Легенди за Христа.

Беше навръх Рождество Христово. Всички освен баба и мен тръгнаха на църква. Само ние двете останахме в къщи: едната беше твърде стара, а другата много мъничка. И ни беше мъчно, че няма да можем да чуем рождественската литур­гия, да се полюбуваме на рождественските свещи в църквата. И баба реши да прогони тъгата ни.

– Веднъж, в една тъмна нощ – започна тя – на един човек му потрябвало да захване огън. Ходел той в тъмното от къща на къща, чукал и се молел: „По­могнете ми, добри хора! Жена ми роди и трябва да запаля огън, за да ги сгрея с детето!”.

Но нали било нощ, всички спели и никой не се отзовавал на молбата му. Човекът вървял все по-надалеч и по-надалеч. Накрая зърнал в далечината огънче. Тръгнал натам и видял, че това е огън, около който се бил разположил овчар със стадото си. Като приближил, нашият човек видял, че в краката на овчаря лежат три голе­ми кучета. Като го усетили, и трите кучета скочили и зинали като да излаят, но от устата им не излязъл никакъв звук. Човекът видял как настръхнала козината на кучетата, как засвяткали зъбите им в тъмното и как се хвърлили върху него. Едното го сграбчило за ръката, другото – за коляното, а третото виснало на шията му. Но странно – не му причинили и най-малка болка, зъбите им като да не се подчинявали и не можели да захапят. След това те се свили настрана.

Тогава човекът тръгнал към огъня, но овцете така плътно се притиснали около него, че било невъзможно да мине. Той пропълзял по гърбовете им, при което нито една не се събудила, нито помръднала.

… Дотук баба разказваше, без да спира, а и аз не я прекъсвах. Но сега не издър­жах и запитах:

– А защо овцете не са помръднали, нали уж са толкова страхливи?

– Почакай малко и ще разбереш – каза баба и продължи. – Когато човекът се добрал до огъня, овчарят вдигнал глава. Това бил мрачен старец, подозрителен и неприветлив по природа. Като видял непознатия, той грабнал тоягата, с която вардел стадото, и я метнал към него. Гегата полетяла към човека, но преди да го удари, изведнъж се отклонила и паднала на земята, без да го докосне. Тогава не­познатият приближил и казал на овчаря: „Помогни ми, приятелю, дай ми огън! Жена ми роди и трябва да ги сгрея с детето!…”. На овчаря му се искало да откаже, но си спомнил, че кучетата не ухапали този човек, нито тоягата му го закачила и му станало страшно – не посмял да откаже. „Вземи колкото искаш!” – му казал. Но огънят догарял – били останали само въглени, а непознатият не носел нито ведро, нито поднос някакъв, с които да пренесе жар. „Взимай колкото искаш!” – повторил овчарят и се зарадвал при мисълта, че онзи не може да вземе от жаравата. Но непознатият се навел, гребнал с длани от жарта, насипал въгленчетата в полите на дрехата си и ги понел сякаш носи не огън, а орехи или ябълки.

Тук прекъсвам баба за трети път:

– Но как, бабо, не са го изгорили въглените?

–  Ще разбереш, ще разбереш! Почакай! – казва баба и продължава своя разказ. – Когато видял всичко това, мрачният и зъл овчар много се зачудил: „Що за нощ е това! Нито кучетата ми хапят, нито овцете се плашат, кривакът ми не убива, а пък огънят не опарва?!”.

Спрял той непознатия и го попитал:

– Що за нощ е тази днес? И поради що всичко се отнася към тебе така милос­тиво?

– Ако ли сам не разбираш, аз не мога да ти обясня! – отговорил непознатият и тръгнал по пътя си да запали огън и да сгрее жена си и младенеца. Овчарят решил да разбере какво означава всичко това и тръгнал след непознатия, като го проследил току до мястото, където онзи свърнал. И видял овчарят, че непо­знатият няма къща, а жена му и новороденото лежали в пещера, където освен голите каменни стени нямало нищо. И макар сърцето му да не било от нежните, му станало жал за детенцето. Свалил от рамото овчарската си торба, извадил от нея бяла, мека овча кожа и я дал на непознатия, за да я подложи на младене­ца. И в същата минута, когато се оказало, че и той, грубият и коравосърдечен човек, е способен да състрадава на хората, отворили се очите му и той видял онова, което по-преди не виждал; и чул онова, което по-рано не можел да чуе. Видял около себе си плътен кръг малки ангели със сребърни криле и в ръцете на всеки – арфа, и чул как силно пеят за това, че в тази нощ се е родил Спасите­лят, Който ще изкупи греховете на света. И тогава разбрал овчарят защо в тази нощ никой не можел да причини зло на непознатия.

Като се огледал, овчарят видял, че ангелите са навсякъде: те седели в пещера­та и се спускали от планината, летели по небето и на големи тълпи минавали по пътя, спирали пред входа на пещерата и разглеждали младенеца.

Навсякъде се разливала радост, песни и нежна музика… всичко това видял в онази нощ овчарят, който преди нищо не забелязвал. И почувствал той голяма радост от това, че се отворили очите му, и паднал на колене да благодари на Бога.

При тия думи баба въздъхна:

– Ако можехме да гледаме, то и ние бихме видели всичко онова, което овчарят е видял. – После сложи ръка на главата ми и каза: – Запомни това. То е също толкова истина, колкото и това, че ние с тебе се виждаме една друга. Цялата работа е не в свещите и лампите, не в луната и слънцето, а в това да имаш очи, които биха умели да видят величието на Господа Бога!…

Превод Данушка Матова

Откъс от книгата на Селма Лагерльоф Легенди за Христа, изд. „Весела Люцканова”, София, 1997 г. Текстът е публикуван в сп. „Християнство и култура“, брой 34/35, 2008 г.

На главната страница: Герит ван Хонтхорст, Поклонението на овчарите, 1622 г.

Селма Лагерльоф
25.12.2023

Свързани статии