– Коя си, откъде си и на кои родители?
Девицата отговори:
– Христова рабиня съм и клонка на християнски родители, затова прекланям коленете си пред Отеца и Господа Иисуса Христа, проклинам идолите и докрай ги ненавиждам!
Кесарят рече:
– Намирам те много груба и груби са отговорите ти. Но внимавай, поклони се на нашите богове, за да ти простят хулите, защото са много милостиви, и да пощадят младостта ти! Послушай ме, принеси жертва на нашите богове! А пък аз ще те направя годеница на царския син заради твоята красота и ти ще се насладиш на всички блага, роби и робини!
Светата отвърна:
– Аз съм сгодена за Сина на Царя на Царете, Комуто благоговейно служат небесните сили и Който е Творец на всичко. А от плътски годеник аз се гнуся и мразя идолите. Подобни на тях да бъдат ония, които ги правят и всички които им се надяват!
Мъчителят се разгневи, заповяда да хвърлят мъченицата на земята и безпощадно да я бият по гърба. Като стана това, много кръв обливаше земята, а хората се обливаха със сълзи, гледайки как увяхва толкова красота на нейното лице, и викаха към мъчителя:
– Престани, съдия! Пощади девицата!
А той още повече се гневеше, прибавяше рани върху раните и не смекчи грубия си нрав…
Това е фрагмент от житието на света Кириакия-Неделя, съставено от свети патриарх Евтимий Търновски.
И в разказа за нейния подвиг, също като в житията на много други свидетелки Христови от годините на най-страшните гонения срещу християните в Римската империя, се срещаме с озверяването пред лицето на девството и пред непоколебимата решимост да го запазиш, да го съхраниш.
Защо така страшно е влудявала, вбесявала и дори изтръгвала от свяст и човешки образ тази воля за отказ от с–год–яване и съпружество? Защо такава адска злоба срещу желанието да останеш девствен?
Разбира се, света Кириакия-Неделя ще изповяда пред своите мъчители, че пази себе си за своя Годеник, за Господа Иисуса Христа, че е Негова невеста. Поради което отговорът на въпроса изглежда като че ли не особено труден: името Христово и фанатично преданата вяра в това име и в този „нов бог“ са най-логичния и заедно с това исторически засвидетелстван източник на нечуваното преди освирепяване, на невижданите дотогава в Рим ожесточение и хищничество от страна на властта дори към едва влезли в зрелостта момичета, към девици.
Да, няма съмнение, че омразата към чуждата като произход и нелепа като звучене вяра в някой си Иисус Христос, застрашаваща държавното единство, гарантирано и поддържано посредством пряката връзка между imperium и religio, е била най-прекия път, отвел мнозина римски кесари и управници чак до дъното на безмилостното издевателство и над невинни девици дори. Със сигурност самото християнско вероизповедание на тези девици е било разглеждано като достатъчна причина за репресиите и безогледните жестокости, на които са били подлагани.
Но когато чета и препрочитам разказите за мъченическите страдания и смърт на тези девойки-християнки, отново и отново оставам с впечатлението, че в изцъклената и обезумяла злост към тях има и нещо друго, някакъв примес, който дообяснява особеното и болезнено извергско настървяване срещу телата и душите им. Говоря за това, че съдниците на тези девойки-мъченици сякаш превъртат и стават нечовеци тогава точно, когато чуват от устите на тези своенравни момичета, че са твърдо решени не само да останат верни на вярата си в Христа, но и да останат девици заради брака си с Него.
Това е тъкмо признанието, което извежда в състояние на безтегловна низост инквизиторите. Така си мисля.
Защото в убождането, идещо от възжеланото девство на християнските момичета и млади жени, е имало нещо страшно болезнено за пазителите на римския политически ред.
Колегията на весталките, както се знае, е била в Рим в продължение на почти цялата му история онази, в която девството е било институционализирано като свещено и заедно с това (и поради това) като политически ключова и символно натоварена практика. Весталките са били пазителките на общия огън, както и на водата-първоизточник, тоест на изворите за целия Град, които винаги е трябвало да се пазят чиста и ненапити. Девствени.
И какво излиза. Че дръзките девойки-християнки посягат най-открито със своя избор на живот против светостта и изключителността на едно жреческо житие, на онова жречество, на което е отредено по традиция и закон да бъде единствената колегията на единиците весталки – на онези четири, до шест (по-късно) жени, които ще се обрекат на трийсетгодишно служение в безбрачие, отдадено на божественото и на социума.
С избора си християнските девици профанизират отказа от брак и съпружество, превръщайки го, в очите на пазителите на закона, държавността и нравите, в свободен избор, в свободния избор на една жена.
Защото изборът на весталките не е свободен, а е направен от техните бащи. Които по традиция и според произхода, статута и апетитите си преценяват дали да отдадат невръстните си дъщери под наем на обществото и на обществения култ.
Така волята за девство на света Кириаки-Неделя се превръща в посегателство срещу политическия ред в империята. Но, както стана недвусмислено ясно от казаното, не само срещу политическия, но и срещу социално-политическия ред. Не само против ставите и колената на взаимовръзката imperium-religio, но и срещу отредената от политическия ред социална роля на жените в римското общество.
И затова, мисля си, жестокото, извергско блъскане и дращене по плътта на девици като света Кириаки-Неделя е било предизвикано не само от християнската им вяра до непоколебимост, не най-вече защото са изповядвали одиозния култ, разклащащ устоите на държавната религия.
Но заради избора, свободния избор да не изпълняваш вменената ти от историческото време социална роля на жена, която трябва да изпълняваш без възражения.
Това ги е влудявало, гневило и вбесявало най-много при срещата им с девици като Кириаки-Неделя. От това ги е тресло до епилепсия. Така си мисля.
________________
* Сходствата между този текст и дебатите в българското общество във връзка с Истанбулската конвенция са случайни. Б. а.
