0
5037

Светеца от затворите

Икона на новите мъченици в Румъния

Книгата „Светеца от затворите“ (издателство „360“) е свидетелство за ужасните мъки, които претърпяват политическите затворници в Румъния по време на комунистическия режим.

Нейният автор – отец Моисе, изпитващ дълбоко благоговение към пострадалите от гнета на комунистическия валяк изповедници на Христос, прекосява в годините на прехода страната надлъж и нашир, за да събере документи и свидетелства от все още живите страдалци и да предостави на читателите множество разтърсващи факти за един от най-тъжните периоди в историята на Румъния. Книгата е най-вече свидетелство за живота и страданията на румънския новомъченик Валериу Гафенку, арестуван още през 1941 г., по време на режима на Антонеску, и осъден на 25 години лишаване от свобода. Тогава той е едва двадесетгодишен идеалист с безупречна репутация в обществото. Попадайки в затвора обаче разбира, че изискванията на Божията благодат са несравнимо по-дълбоки от изискванията на морала. Важна роля за формирането на Валериу като изповедник на вярата е присъединяването му към групата на Траян Трифан, Траян Марин и неколцина други християни в затвора „Аюд“. Там той ще се превърне – заедно с други младежи – в истински духовен светилник в мрака на комунистическите затвори. Гафенку умира в затворническия санаториум в Търгу Окна на 18 февруари 1952 г.
Книгата е вдъхновяващо четиво за смисъла на страданията и спасителния път на кръста. Преводът, направен по оригиналния текст на румънски език, е дело на опитната преводачка и изследователка на близкото минало на страните от Източния блок Мария Дерменджиева. Добавените от нея множество изчерпателни и изключително полезни исторически бележки помагат на читателя да се ориентира в контекста на описаните събития и разкриват трагизма на времето, в което е живял Валериу Гафенку.

„Светеца от затворите“, отец Моисе, превод от румънски Мария Дерменджиева, издателство „360“, 2020 г.

Затворът „Питещ“ и „превъзпитанието“

Сред затворите в комунистическа Румъния „Питещ“ заема специално място. Той става известен заради извършените там жестокости във връзка със сатанинския „експеримент“, наречен „превъзпитание“. Валериу не преминава през „превъзпитанието“, тъй като е прехвърлен в затвора „Вакарещ“, а после в „Търгу Окна“, още преди в „Питещ“ да започне прилагането на тъй наречения експеримент в широк мащаб.

Опит за „превъзпитание“ е направен и в затвора „Търгу Окна“, той обаче е осуетен от обстоятелства, в които важна роля играе отношението на затворниците, намиращи се под влиянието на Гафенку. Затова нека разгледаме в какво се състои този „експеримент за превъзпитание“ – най-отвратителният от всички методи за унищожаване на човека, използвани в комунистическите затвори.

В началото на 1948 г., след пристигането на заповед от Букурещ, затворниците са разпределени в съответствие със статута, който са имали в момента на задържането им. Всички студенти са закарани в затвора „Питещ“. В началото затворените там – в мнозинството си легионери – са държани при по-лек режим. За кратко време обаче нещата се променят и се започва реализирането на програма за изтребление. Надзирателите стават много строги и подлагат затворниците на жестоки наказания за измислени нарушения. Качеството на храната се влошава, а количеството се ограничава толкова, че да не умрат от глад. Побоищата, студът и гладът отслабват в значителна степен способността за физическа и морална съпротива. Всичко това е част от подготвителната фаза, чиято цел е при разгръщането на „превъзпитанието“ затворниците да са крайно изтощени, за да бъдат пречупени по-лесно.

В „Питещ“ е докарана група затворници от затвора в Сучава начело с Еуджен Цуркану. Същият ще се прочуе с престъпленията си и извършените от него изтезания в „Питещ“, а по-късно и в „Герла“. Еуджен Цуркану и членовете на групата му са преминали на страната на комунистите, превръщайки се в ръката, която ще осъществи на практика „превъзпитанието“. Още в началото трябва да подчертаем, че „превъзпитанието“ е замислено на високо ниво от ръководството на Министерството на вътрешните работи, а Цуркану и неговите хора са просто инструментите за прилагането му. Веднага след като „експериментът“ е преустановен, те са екзекутирани от комунистическата власт, на която са служили, а истинските виновници – хората в сянка, остават ненаказани. В спомените си Михай Тимару[1] разказва за тайно пътуване на Еуджен Цуркану – след ареста му – до Москва, посещение, при което най-вероятно е бил инструктиран за „превъзпитанието“. Михай Тимару научава това от Константин Опришан[2], който пък, на свой ред, го е разбрал от Александру Богданович[3]. Последният е бил заедно с Цуркану в затвора „Сучава“ и е бил наясно с част от тайните планове, свързани с „превъзпитанието“, тъй като първоначално комунистите се опитват да го въвлекат в прилагането на „експеримента“[4].

При пристигането си затворниците от „Сучава“ са разпръснати в различни килии, тъй че да се смесят с останалите, чието доверие успяват да спечелят с подчертано добронамереното си отношение. След известно време, в началото на декември 1949 г., прехвърлените от „Сучава“ са настанени заедно с други специално подбрани затворници в обща килия. Един ден Цуркану и мъжете от неговата група съобщават на останалите, че са променили идеите си и са се отказали от легионерството, тъй като са били превъзпитани и са възприели комунистическата идеология. Когато препоръчват на съкилийниците си да направят същото, срещат реакция на отпор и подигравки.

Цуркану и последователите му се нахвърлят отгоре им, въоръжени с дръжки на метли и дървени сопи, които са скрили предварително под дюшеците. В определен момент на страната на Цуркану се намесва и ръководството на затвора – директорът, офицерите и надзирателите, смазвайки от бой останалите затворници. Тази случка бележи началото на тъй нареченото превъзпитание с бой и непрестанни изтезания. Затворниците, контролирани непосредствено от Цуркану и неговата група, са подложени на постоянен терор, без да могат нито да го избегнат, нито да се самоубият.

Изтезанията са внимателно дозирани и се прекратяват в точния момент, тъй че да не позволят на затворника да умре. Те са най-разнообразни: побой, глад, поставяне в строго определена поза за седемнайсет часа на ден – краката са изпънати хоризонтално, ръцете са върху коленете и гърдите, изправени под прав ъгъл, като при най-малкото движение надзирателят наказва със сопата; затворниците са принуждавани да пият урина и да ядат изпражнения от кофите, използвани вместо тоалетна в килиите; насилвани са да пият вода с високо съдържание на сол, а после са оставяни да се мъчат от жажда, и това са само част от изтезанията, измислени от болните мозъци на мъчителите. Тези, които се огъват, са заставени „да се демаскират“, тоест да съобщят всичко, което са скрили по време на следствието, да разкрият затворниците, които са им помагали в затвора, или надзирателите, проявявали човешко отношение към тях. Освен това – за да е пълен сривът – всеки трябва да се погаври пред всички в килията с онова, което е най-важно за него. Ако например някой обича много майка си или съпругата си, трябва да ги охули пред всички, като изрече най-циничните и абсурдни твърдения по техен адрес. Всичко достойно и добро в съзнанието на измъчвания трябва да бъде оклеветено и унизено.

Студентите по богословие и набожните – „бандитите мистици“, както ги наричат – са принуждавани да отстъпят от вярата си и да се отрекат от Бога, като ругаят всичко, което е свързано с християнската вяра. На Рождество и Великден са заставяни да пеят коледните песни или службата на Разпети петък с променени текстове, пълни с цинизми и срамни обиди по адрес на Спасителя и Неговата Майка. Заставяни са също да участват в богохулни процесии, да отслужват „литургии“ с изпражненията от кофите, а после да се „причастяват“ с тях. Някои са „кръщавани“ чрез потапяне в кацата с фекалии. Мисля, че посоченото дотук е напълно достатъчно, за да си дадем сметка за сатанинската същина на тъй нареченото превъзпитание.

След като затворникът премине през процедурата по „демаскиране“, трябва на свой ред – за да докаже, че се е „превъзпитал“ – да стане мъчител и да убеди друг затворник да се отрече от „цялата буржоазна поквара“, приемайки комунистическата идеология. Така със силата на терора се постига същинско промиване на мозъка. Тъй като не могат да издържат на непрестанните мъчения и унижения, а нямат и никаква възможност да се самоубият, понеже са под постоянно наблюдение, изтезаваните мъже се огъват и се превръщат в роботи с безжалостни сърца – от жертви стават палачи. Но дори и след като са били „превъзпитани“, те не се спасяват от терора, защото и при най-малкия знак за солидарност към следващите измъчвани, те стават отново обект на изтезания. Живеейки в постоянен ужас и подозрение помежду си, затворниците са напълно сломени и губят всякакъв шанс за възстановяване.

Думитру Бордеяну, преживял „превъзпитанието“ и описал всичко, през което е минал, в своите „Изповеди от тресавището на отчаянието“ (Mărturisiri din mlaştina disperării), разказва, че в определен момент между мъчителя и изтезавания се създава демонична „връзка“. Ако например Цуркану го попита какво мисли, той не би могъл да излъже, защото Цуркану ще усети незабавно. Оттук идва страхът да помислиш нещо, което е лошо според Цуркану: не би могъл да го скриеш, когато те попита, а кажеш ли истината, ще получиш наказание.

Друг сатанински аспект на „превъзпитанието“ е, че всичко, което човек е затаил в себе си по време на следствието и е представлявало за него опора по пътя му към вътрешния срив, започва да го тормози тъй силно, че той самият желае да се „демаскира“, изпитвайки след този акт облекчение като след тайнството Изповед, независимо от това, че признанията му ще бъдат използвани в негова вреда. Протича един много странен процес, пораждащ личностни изменения у изтезавания, който стига дотам да се отрече от доскорошния си светоглед и да приеме налаганите му от Цуркану възгледи с твърдото убеждение, че това е за негово добро. В този процес на сломяване на волята „се прояснява съзнанието“ на човека, той се успокоява и „разбира“ всичко, което по-рано е отказвал да приеме, залавяйки се непоколебимо да докара и останалите до същото състояние на „просветление“. Ние, които никога не сме преминавали през такова демонично обладаване, няма как да проумеем тези реакции.

По-голямата част от онези, които изтезават другите, го правят под влияние на страха, без да изживяват промените, описани от мен по-горе. Системата е измислена така, че в резултат на неспирните мъчения само малцина са в състояние да се съпротивляват до края. В повечето случаи затворниците правят компромиси – по-сериозни или по-незначителни в зависимост от духовната структура и издръжливостта на конкретния човек.

Прилагането на системата за „превъзпитание“ се прехвърля от затвора „Питещ“ в „Герла“ и в трудовите лагери за изграждане на канал между Дунав и Черно море[5], но благодарение на изтичането на секретна информация за т.нар. експеримент и последвалите международни протести, той е прекратен. Ако бяха опазили тайната, той е щял да бъде приложен във всички затвори в страната.

Разгледаме ли „превъзпитанието“ от духовна гледна точка, ще трябва да кажем, че както онези, които ръководят този „експеримент“ в сянка, така и прилагащите го на практика, не са нищо друго освен маши в ръцете на дявола в борбата за разрушаване на душите. Отец Георге Калчу, преминал също през затвора „Питещ“, казва: „За да разберем какво представляваше „Питещ“, трябва да се издигнем над фактите и да стигнем до корените на злото, да се опитаме да видим скритите механизми на перверзията и нейното метафизическо измерение. Убеден съм, че „Питещ“ бе дяволски експеримент. Случилото се там беше борба между доброто и злото, в която палачите и жертвите бяха просто инструменти. Дяволски експеримент, провеждан в нашата страна много по-системно, отколкото където и да е другаде по света“[6].

Сатанинският характер на тъй нареченото превъзпитание ясно прозира в думите на Цуркану, предадени в спомените на един от бившите политически затворници: „Ако Христос бе минал през моите ръце, никога не би стигнал до кръста. И никога не би възкръснал. Християнството, тази огромна лъжа, никога не би съществувало и светът би живял тихо и спокойно. Аз съм Цуркану! Първият и последният! Не се е родил някой, който да ме замени. Никой не може да ме излъже така, както ви лъжа аз, глупаци. Аз съм истинското евангелие! И го пиша сега. Имам върху какво да пиша: вашите трупове. Аз пиша истината, а не приспивни приказки за деца!“[7].

И макар дяволът да си въобразява, че е победил чрез терора онези, които са направили по-малко или повече компромиси, убедителните му победи са незначителни. След прекратяването на изтезанията повечето от падналите духом се връщат постепенно към Бога. Като се има предвид последвалият живот на мъжете, преминали през програмата за „превъзпитание“, става ясно, че в затвора „Питещ“ дяволът е спечелил само една битка във войната за техните души, защото повечето от тях се връщат към Христос и според отец Калчу стават дори по-добри, отколкото са били преди това огнено изпитание.

[1] Михай Тимару (1918–2005), родом от община Горнещ, окръг Муреш, доброволец в Румънската кралска армия, воювал на Източния фронт (вкл. при обсадата на Одеса) и на Западния фронт. Завършва военно училище през 1944 г., но тъй като не става член на Комунистическата партия, е изваден от армията и го изпращат в резерва. Заедно със свои другари по съдба започва да се занимава с лозарство и през 1947 г. се установява в Панчу. Включва се в антикомунистическата съпротива в района на Вранча, като успява да избегне първата вълна от арести през пролетта на 1948 г., но след като подпомага група съмишленици, намерили убежище в планината, през есента е задържан. В края на годината е освободен без присъда, но тъй като е следен от Секуритате, се вижда принуден през март 1949 г. да се оттегли в планината Вранча, като се присъединява към групата на съпротивата. Арестуван е отново след предателство през октомври 1949 г. и е осъден на петнайсет години затвор. Излежава присъдата си в затворите „Галац“, „Герла“, където преживява ужасите на „превъзпитанието“,„Жилава“ и „Аюд“. Освободен е с общата амнистия през 1964 г., като до 1989 г. още два пъти е арестуван от Секуритате и измъчван в безуспешни опити да бъде вербуван. Спомените му за преживяното в затворите и за антикомунистическата съпротива са издадени в три книги. (Б.пр.)
[2] Константин Опришан (1921–1959 г.) е член на Братството на Кръста от 1940 г., като става негов водач на национално ниво. За да се спаси от гоненията на режима на Антонеску срещу легионерите, прекарва известно време в Германия, където посещава курсовете на Мартин Хайдегер по философия. Като студент в Клуж е арестуван през май 1948 г. и е осъден на двайсет и пет години затвор. Най-напред е изпратен в „Питещ“, където преминава през програмата на тъй нареченото превъзпитание, бидейки един от най-жестоко изтезаваните млади мъже. Прехвърлен в „Герла“, продължава да бъде подлаган на физически и психически тормоз. В резултат от лошите условия в затвора се разболява от туберкулоза и прекарва няколко месеца през 1955 г. в затворническата болница във „Вакарещ“. През 1958 г. е прехвърлен в „Жилава“ и е настанен в отделението „Касимка“ в една килия с Йосиф В. Йосиф, Марчел Петришор и Георге Калчу Думитряса, който до последно се грижи за него. Там умира през юни 1959 г. (Б.пр.)
[3] Александру (Шура) Богданович (роден през 1924 г. в Сорока, умира в Бесарабия през 1950 г.) още като ученик е привлечен в юношеската група на приятелите на Легионерското движение, а между 1941 и 1943 г. участва в операции на територията на Бесарабия от името на Сигуранца. Два пъти е арестуван и затварян в затвор и в лагер заради легионерска дейност в периода 1943–1944 г., като успява да избяга от лагера, но отново е задържан и през февруари 1945 г. е осъден на три години затвор. Освободен през март 1947 г. веднага се свързва с другарите си от Братството на Кръста и като студент по право в Яш става водач на Университетската организация на студентите легионери в града. През май 1948 г. отново е арестуван и осъден на осемнайсет години затвор. През есента на 1948 г. в затвора „Сучава“ започва да лансира идеята за „превъзпитание“ на политическите затворници, но не в насилствения ѝ по-късен вариант, а под формата на официален отказ от легионерските убеждения и замяната им с комунистическите идеали. До момента сред изследователите няма единно мнение под чие влияние или натиск Богданович достига до тази идея, но без съмнение целите му са прагматични, а именно предсрочно освобождаване и по-добро третиране на затворниците. „Превъзпитанието“ във визията на Богданович включва разучаване на пропагандни комунистически песни и обсъждане на марксистка литература, но мнозинството от затворниците се противопоставят на инициативите му, взимайки го на подбив. Постепенно предвиденото като явно преминаване на страната на официалната власт се ограничава до вербуването на Богданович като информатор на Секуритате в затвора. Изглежда обаче, че той се опитва да контролира и филтрира информацията, която достига до Секуритате, защото не му се доверяват. С поведението си привлича и вниманието на групата около Еуджен Цуркану, която също се конкурира за благоволението на ръководството на затвора. Когато през ноември 1949 г. Богданович е прехвърлен с последната група затворници от „Сучава“ в „Питещ“, той не успява да спечели доверието на директора Думитреску. В Помещение № 4, известно като Болницата, попада под ударите на процеса по „разобличаване“ – част от програмата за „превъзпитание“, като първите, които го бият, са най-близките му приятели. Цуркану обаче остава недоволен от щадящия им побой и за назидание им показва с изключителна жестокост в продължение на няколко дни как трябва да го бият. Макар и преместен по-късно в Помещение № 3, наричано Църквата, от края на декември 1949 г. до смъртта му на 15 април 1950 г. Богданович постоянно е подлаган на ужасяващо физическо насилие и унижения лично от Цуркану. Краткият му драматичен живот завършва в страшни мъки в затвора „Питещ“. (Б.пр.)
[4] Mihai Timaru, Mecanismele terorii, în revista Memoria, nr. 4/2000, p. 102–107.
[5] Плавателният канал „Дунав – Черно море“ се намира в днешния окръг Констанца и свързва дунавското пристанище Черна вода с пристанище Констанца и сателитните му пристанища на Черно море, като заобикаля дунавската делта, скъсявайки разстоянието с близо 400 км. Дължината на канала е 95,6 км, като основният му ръкав е дълъг 64,4 км, а северният ръкав, известен с името „Поарта Алба – Мидия Нъводар“, е дълъг 31,2 км. Идеята за изграждане на такъв канал възниква още през първата половина на ХIХ век, когато Северна Добруджа е част от Османската империя, и е възродена по-късно, когато след Руско-Турската война от 1877–1878 г. по силата на Берлинския договор историческата област е присъединена към Румъния, но по едни или други причини до реализация на проекта не се стига. В края на 40-те години на ХХ век Политбюро на Румънската комунистическа партия по съвет на Сталин взима решение за построяването на канал, свързващ Дунав с Черно море. През 1949–1950 г. по протежение на проектотрасето са изградени повече от десет трудови лагера, в които работят предимно войници и затворници. Броят на интернираните в тези колонии варира според обема на строителните работи и политическите условия. Така например през септември 1949 г. те са 6400 души, през лятото на 1950 г. са около 15 000 души, през ноември 1952 г. – 20 768 души, а през юли 1953 г. – 14 244 души. Сред политическите затворници са селяни, несъгласни с колективизацията, легионери, представители на етнически и религиозни малцинства и други „неблагонадеждни елементи“. След 1953 г. строителството на канала е прекратено, за да бъде възобновено по нов проект през 1976 г., като основният ръкав на канала е открит през май 1984 г. от Николае Чаушеску, а северният ръкав е пуснат в експлоатация три години по-късно. По време на комунистическия режим каналът е наричан „гробница на румънската буржоазия“, а след падането му става известен като „канала на смъртта“ и „Голготата на румънския народ“. (Б.пр.)
[6] Puncte Cardinale, nr. 9/165, septembrie 2004, p. 5
[7] Gheorghe Andreica, Mărturii… Mărturii… Ed. 2000, p. 70–71.