Светецът е извънреден гражданин на света. Затова вярващите се надяват на неговото присъствие – извънредният, светецът не напуска този свят. По някакъв начин, вярват те, светът устоява и съществува благодарение на светците.
Да правиш за другите това, което би направил за себе си. Да мислиш за това, което е добро за тях – не това, което е правилно (модно, популярно) в техните очи. Това е по-трудният път.
Празникът на свети Георги Кападокийски е припомняне на храбростта. Не сама по себе си храброст, а дързост да живееш свободно от заблуждения, лъжи и суета.
Свободата да приемаш другия като равен. Свободата да приемеш другия като еднакво ценен на теб. Свободата да ограничиш собствената си свобода заради този друг, дори да ти е непознат. Всичко това са странни, непопулярни форми на свободната воля. Като се замислим – и в IV век, и в днешния. Това са най-чистите форми на доблестна храброст обаче. Рядко се среща диамантът.
Свободата е най-нетърпимото за създателите на не-свобода.
И за войнстващия империализъм, и за военния комунизъм, и за феодалното мафиотско общество – всички тези системи настръхват от срещата с християнската святост. Силно йерархичните, добре разпределени и многослойни общества, те запушват уши за философията на християнството. Защото тя приравнява гордото до невзрачното и опростява претенциите на сложното. Истината за светостта на човека – на всеки роден в света, независимо от произход и богатство – тя е също така нетърпима и за брутално масовизираните и колективизирани общества. В тях свободата да бъдеш равен е оградена с бодлива тел – всички те изпадат в паника от нарушаването на границите. Християнското виждане, намерението за света „според Христос“ всъщност е изграждане на едно ново човешко лице, идентичност не-национална, без да е революционна, анти-класова, без да е политическа утопия.
Християнството винаги е било „човекът срещу системата“. Изповядването на вярата е ставало лично, по собствена воля, от страна на одързостилия се човек. Свети Георги, когото празнуваме днес, извършва своя подвиг самостоятелно, в подвиг на противопоставянето. Борбата срещу репресивната власт е подета не от някакъв анархист, а от изряден воин, от човек, който е показал, че може да се подчинява. Войникът може да се жертва за другия в битка. Изповедникът пренася тази саможертва на по-висше бойно поле, където противниците може и да са невидими. Действието на изповедника е провокация към втвърдената имперска власт, към репресивната сила, защото провокира нейната представителност, под която се крие грешна идеология или откровена лъжа. Ето, и в това мъченичество свети Георги стои и говори за себе си и от себе си, а управителят се опитва да промени мнението му и да го „вразуми“. Властникът приказва от името на уж здравомислещата общност, от името на „правилната“ политика. Имперската власт – както смята управителят – е предписана, за да могат хората да си живеят добре. Но на това изповедникът, християнският светец казва: „Аз не приемам твоя закон и съм свободен от него, защото в твоя закон има лъжа и заблуждение. Ти заблуждаваш кое е добро и зло. Под илюзията на „правилно“ и „неправилно“ твоят закон, управителю, императоре, той всъщност унищожава доброто в света. Под маската на твоите принципи за пропорционалност и справедливост са се прикрили дълбоко човеконенавистни умонастроения. И най-често ти, управителю – казва със своите думи и действия християнският изповедник – ти, управителю, носиш цялата тази лъжа на главата си, под формата на твоята императорска корона. Тя е сложена с претенцията, че ознаменува тържество на законността, но те кара да бъдеш обикновен сатрап“.
В по-късни години образът на езическия император или архаичен сатрап трябва да заменим с профила на обикновения безбожен бюрократ – самата дума бюрократ съдържа „бюро“, „длъжност, офис“ (фр.) и показва институциализиране на „кратос“ („власт“, гр.). Тоест бюрократът е човек, който използва своята власт не за да съди правилно хората, по закона, а за да съди дори без вина тези, което застрашават правото му да упражнява властта (да си държи „бюрото“). Християнската доктрина е кошмар за всички, които опитват да изграждат идентичности на базата на класови догми, чиста нация, причастност към възрастов или професионален колектив. Християнската проповед е абсолютно нетърпима за ушите на светската гордост и поради това се превръща в брутален скандал. Както казват често писателите в житията – този скандал, този спор става едновременно „пред очите на човеци и на ангели“. Това бихме могли да разбираме и в друг аспект: сблъсък като едно голямо разминаване, като че спор между хора и ангели, който по същество е невъзможен. Сблъсък между материалното и духовното, които никак не се пресичат.
Основната задача на тоталитарния агресор е да унищожи духовните измерения на човешкото зрение. Да заслепи народите. А какво става, когато се явяват примери на очевиден духовен живот? Когато някой прави за другите това, което би направил за себе си – раздава имота си, освобождава робите, прислужва на подчинените? Открил е как да внесе в грешния счупен свят нещо, което е добро за света – не нещо, което светът смята за правилно (модно, признато), а тъкмо добро. Тогава? Какво прави униженият властник, чиято власт и могъщество са подкопани не с оръжие или заговор, а с добър личен пример? Понеже потисникът не може да ослепи всички, по-лесно му е да търси унищожението на този човек-изключение, на християнина. Светецът е извънреден гражданин на света. Затова вярващите се надяват на неговото присъствие – извънредният, светецът не напуска този свят. По някакъв начин, вярват те, светът устоява и съществува благодарение на светците.
Георги Тенев е роден през 1969 г. в София. Завършва НГДЕК „Константин-Кирил Философ” и Софийския университет „Св. Климент Охридски“, по-късно следва и във Виенския университет. Автор е на романите „Партиен дом“, „Кристо и свободната любов“, „Господин М.“, „Балкански ритуал“ и на сборника с разкази „Свещена светлина“ (отличен със стипендия за превод на Американския ПЕН център).
