На 19 януари 2018 г. бях поканен да се срещна със семинаристи в Софийската духовна семинария. Някои от тях аз вече познавах, на Панаира на книгата през декември 2017 г. в НДК зам.-ректорът на Семинарията отец Мелетий беше довел неколцина от тях. Едно от момчетата, Щелян, дори си взе книжка от мен и аз му дадох автограф.
Срещата беше насрочена за два часа следобед. Почаках малко на портала на Семинарията и докато чаках, се забавлявах да разглеждам един котарак, който беше намерил слънчево петно в една ниша на оградата и се припичаше там. Котаракът сигурно беше много стар, защото мръснобялата му козина беше започнала да позеленява, а и целият беше в белези, едното му око беше полузатворено, но най-важното, което ме доведе до заключението за преклонната му възраст, се криеше във факта, че той просто съумяваше да оцени и да се наслади на топлината като на истински дар, без да ламти за нищо повече, по такъв начин, по който жадният кон, добрал се до селската чешма, ще пие вода от коритото, или клошарят, купил си самун топъл хляб, ще чупи от него и ще яде, докато върви по софийските улици.
Същият този Щелян дойде да ме посрещне сега на входа на Семинарията и ме въведе вътре по широкото стълбище в една красива зала на втория етаж. Появи се и йеромонах Мелетий, прочете молитва и в присъствието на неколцина възпитатели и на учителя по български език и литература Георги Георгиев срещата започна. Семинаристите, малко над дузина, седяха в креслата до прозорците.
Разказах им нещо за моите книги, за това какво съм работил, че и аз съм бил учител и как от моя недълъг учителски стаж съм си извел следното наблюдение – на тяхната възраст безценното чувство за справедливост е много живо. И ги посъветвах от позицията си на гостуващ в тяхното учебно заведение писател, от когото се очаква да дава целебни напътствия, да пазят това свое чувство за справедливост и по-нататък, през годините, когато навлязат в истинския живот на възрастните хора и този доста суров живот на възрастните хора започне да ги очуква оттук-оттам, за да им придаде необходимата форма.
Тук ще издам една своя тайна. Аз никога не се готвя предварително при срещите си с публика, с читатели или ученици. Тази стратегия понякога действа и аз самият съм оставал удивен от смислените приказки, които са излизали от устата ми. Но по-често моята стратегия ме предава и започвам да говоря с клишета, а понякога направо си забравям мисълта и пропадам в дълги паузи, които на публиката могат да изглеждат и като някакво особено дълбокомислие, но само аз си знам как махам през това време с ръце (разбира се, наум!), в опитите си да уловя края на връвта на избягалата към тавана мисъл.
Спомням си, че казах още на семинаристите, че особено за тези от тях, които ще изберат пътя на свещенството, животът няма да е покрит с рози, защото съвременният български свещеник печели горе-долу колкото работник от чистотата, но те са тези, които са призвани да бъдат жътварите, други няма.
Докато говорех тези неща и разглеждах лицата им, забелязах, че един-двама попридремват, напечени от слънцето, което тъкмо през този час биеше като топовен салют в прозорците. Ако исках да бъда честен, до този момент можех да си напиша една тройка. Тези момчета сигурно бяха по-грамотни от мен в църковно отношение, а пък нямаше как за четиридесетина минути да ги заразя с любовта си към книгите. А аз тъкмо това бях искал да сторя по някакъв начин.
Погледнах с извинение към иконата на св. Йоан Рилски.
Сетне отец Мелетий се изправи, момчетата също станаха и ме заградиха в кръг. И всички запяха тропара на светеца.
И в този момент разбрах какво ще се случи след броени секунди. Щях да се разрева.
Такова нещо аз не можех да си позволя. Хубава работа! Срамота! Дошъл някакъв брадат писател в Семинарията и за какво дошъл – да реве! Стиснах силно челюстите си и спрях сълзите си на ръба на очите. И така, напрегнат и сигурно почервенял, с тежки, готови да изхвръкнат очи, дослушах края на тропара.
Разделих се с домакините си, разменихме си заглавията на две-три книги с учителя по литература и заслизах към двора по широките стълби, които помнеха безчислените стъпки на монаси, свещеници и владици.
На портала махнах на портиера и хвърлих един поглед към нишата с котарака. Но котаракът го нямаше.
Излязох навън и тръгнах покрай оградата към трамвайната спирка. И в този момент го видях. Той вървеше на метър зад мен, едър, покрит с белези, зеленикав от старост. Вървя с мен до ъгъла и после изчезна.
