Кончината на нашата скъпа проф. Елка Константинова ни преизпълни – всички нас – със светла печал. Разделяме се днес с Елка Константинова именно със светла печал, тъй като става дума за един пределно достойно изживян живот, всички ние имаме чувството за един удивително добър, неизменно добър човек. Макар да бе наша близка приятелка, ние никога не прекрачихме границата на респекта към нейната личност; поне аз за всичките тези повече от петдесет години на нашето общение продължавах винаги да се обръщам към госпожа Константинова с уважителното ВИЕ.
Елка Константинова беше и остана нашата Председателка; по баща тя бе потомствен радикалдемократ. Обиколили сме с нея няколко пъти цяла България. Тя обичаше да се вглежда във всеки срещнат човек и често казваше за някой от новите ни приятели: „Виж го, виж го, той е истински радикалдемократ!“ За нея това бе най-висша похвала; така посрещаше запознанството си с някой нов възпитан, умен, деликатен, толерантен съмишленик някъде из България. Проф. Елка Константинова въведе в българския обществен живот повика за култура в политиката. Когато пътешествахме из страната, между нас се бе разгърнала следната утопична игра: щом видехме някъде закътана зелена малка ненаселена котловина, си казвахме, че това е място много подходящо за радикалдемократическо чифличе, където на стари години бихме могли да се оттеглим, обкръжени от съвсем млади съмишленици, на които да разказваме спомени за ходовете на новата ни демокрация.
Същевременно, като едно малко играещо дете, като един истински homo ludens, тя бе винаги готова да се впусне във всякакви приключения. Мога ли да забравя например колко весело-щастлива бе министър Константинова, че се е изплъзнала от протокола и се е качила заедно с нашата приятелка, незабравимата Румяна Узунова, в наетата от нея жигула, и с мен, за да отпътуваме за посрещането на Нова година в Българската екзархия в Цариград, в Истанбул. Да, но нейната секретарка в министерството се бе обадила все пак предупредително в нашето консулство в Одрин. И ето как изведнъж с нашата окаляна и очукана рент-а-кар ние се озовахме пред шпалир от строени мъже в тъмни костюми (зад тях редица лъскави черни лимузини), които ни посрещаха като най-важни гости. Та това бе министър на културата на съседната страна – придружен от депутат от правителственото мнозинство и от важна журналистка! И оттук насетне, до предаването ни на прекрасния наш домакин – предводителя на цариградските българи бай Георги, ние бяхме с ескорт от полицейски беемвета и мотоциклетисти, които се сменяха на всеки петдесетина километра и приветствено свиреха на раздяла. Вече на раздяла симпатичният полицейски полковник, който ръководеше цялата операция, предложи отново ескорт из Цариград за следващия ден, което Елка Константинова любезно отклони. Колко се смяхме тогава в хотела вечерта!
Мога да разказвам за подобни срещи – церемониални и неформални – в Швейцария и в САЩ, в Италия и във Франция, в Брюксел и в Македония, и къде ли още не. Навсякъде проф. Константинова бе един жив, естествен човек, който печелеше уважение и обич във всякакви малки и големи общности.
Но Полша, о, любимата Полша! Нейните продължителни лекторати в Полша, когато ни въвеждаше в сюжетите на полската култура и ни запознаваше с важни нейни представители, след това – работата във Варшава като извънреден пълномощен министър, грижите ѝ за българистиката и в любимата страна, и другаде – всичко това е дълга и специална тема. Тя не само трайно бе въвлечена в интимните полета на полската култура и литература, но се впусна още от времената на опозиционната тогава „Солидарност“ и в политиката. Сприятели се с някои от основните дейци на опозиционния и след това управляващ антикомунистически профсъюз. Отличена бе с най-високи полски отличия. Тя винаги представяше България достойно, печелеше нови и нови приятели всред колеги и обикновени хора. Виждал съм го с очите си из Полша, знам и за десетките изпратени колети за гладуващите през 80-те наши полски братя и сестри във времената на военното положение…
Проф. Елка Константинова бе обичан и уважаван колега в академическата общност – в Института по литература при БАН; имаше приятелството на някои от най-видните литературоведи – Тончо Жечев, Здравко Петров, Кръстьо Куюмджиев, Цветан Стоянов. Тя би грижовна майка закрилница за своите аспиранти в Института; помнеха я и я споменаваха възпитаниците ѝ от Шуменския университет и куклениците във ВИТИЗ. Християнската добродетел на взаимопомощта наистина ѝ бе вътрешно присъща. Бе от много малкото приятели, които посетиха проф. Климентина Иванова по време на нейното заточение от комунистическата власт в отдалеченото Дулово. Тайно от нас, ръководителите в РДП, тя се оказа, че е разделяла депутатската си заплата с техническите ни сътруднички.
Госпожа Константинова не криеше монархическите си увлечения – в средата на нашата републиканска по същество и по традиция партия, тя ръководеше някак естествено монархическото ѝ крило. Бе приятелка и съученичка от Франкофонския колеж на княгиня Мария Луиза, нейна връстничка. Но това не ѝ попречи един път в Ню Йорк да предпочете поканата на тамошната организация на балканските турци – жест на етническа толерантност…
Но, естествено, при всичките си други занимания, проф. Константинова бе преди всичко значим литературен историк; тя пренесе за всички нас интелигентската атмосфера от най-значимото българско литературно списание между двете световни войни – баща ѝ Георги Константинов бе един от най-активните златорожки литературни критици, а вуйчо ѝ, големият поет Николай Лилиев, бе дълги години съредактор до Владимир Василев. Елка Константинова написа важни книги за българската проза, за научната фантастика, за Георги Райчев и Николай Лилиев. За разлика от други свои колеги, тя не странеше от трудоемките дейности в т.нар. приложно литературознание, от текстологията и дори библиографията. Дълги години участва в създаването на голямата библиография на Института за писателското участие в българския периодичен печат. Заедно с Надежда Александрова направиха отличните издания на събраните съчинения на Димчо Дебелянов и на стихотворенията на Лилиев (включително и на библиофилските им варианти). Имах удоволствието като дългогодишен редактор в отдел „Литературно наследство“ на издателство „Български писател“ да бъда техният служебен редактор; добре знам за суперпрецизността на тези професионални занимания.
Пазим и ще пазим в нашите среди спомените за проф. Елка Константинова, ще разказваме за нея. Светла ѝ памет!
Траурно слово, произнесено при опелото в софийската църква „Св. Седмочисленици“, неделя, 22 януари 2023 г.
