0
1642

Светлини от Нормандия, залез от Андалусия

Алберт Хаджиганев, „Пролет през зимата“

Художникът Алберт Хаджиганев се завърна след 39 години емиграция за първата си изложба в България. Тя продължава до 16 октомври в софийската галерия „Астри“

Всички нюанси на зелено, синьо, сребристо и слънчево, причудливи дървета и сякаш дошли от приказките хълмове, морски вълни, загатване на вяра и… личен уют. Спокойствие и благост лъхат от картините на Алберт Хаджиганев, изложени до 16 октомври под мотото „Мимезис“ („Уподобяване“) в две съседни артистични пространства, галерия „Астри“ и музея „Борис Христов“, на столичната улица „Самуил“. Обединява ги личният свят на един 68-годишен българин, поел нелегално към свободата през 1982 г., преминал през неудобствата на емиграцията, спечелил доверието на галеристи и колекционери във Франция и САЩ, преди да се завърне и сбъдне последната си засега мечта – самостоятелна изложба в родината.

Срещаме се с Алберт Хаджиганев ден след откриването на „Мимезис“. Случайно или не, но някак оправдано попитият от художника френски финес и артистичното му завръщане тук препращат мислите ми към удивителното присъствие на Кристо в любимия му Париж. Докато в този момент хора от цял свят отиваха до Триумфалната арка, за да видят сбъдната му мечта, тук специалисти и откровени дилетанти са вплетени в своя спор „за или против“. Не мога да отмина темата, защото в нея не става дума просто за емиграция, артистизъм и успех, а в крайна сметка за смелост и човешки мечти.

„Винаги ще има полярни мнения – казва той, – но ние трябва да се гордеем с Христо Явашев по простата причина, че е единственият български творец в изобразителните изкуства, който е влязъл в световната история. За съжаление, никой на Запад не познава големите имена в националното ни изкуство. Единственият е Кристо. Той никога не е крил, че е българин, независимо какво се говори и пише по този въпрос. Друг като Кристо нямаме! Благодарение на него хора, които въобще не са чували за България, разбират къде се намира на картата. Значи: шапки долу и благодаря!… Помня колко красиво изглеждаше опакованият Пон Ньоф. Беше през 1985 г., вече бях във Франция, в академията. Кристо опакова най-стария мост в Париж – добре изглеждаше, не пречеше на никого, след това го разопакова и Пон Ньоф си остана Пон Ньоф, исторически паметник. Не разбирам къде е проблемът с Христо Явашев. Той е такъв, какъвто е, и трябва да сме му благодарни именно за това.“

Да прекрачиш границата

Приятно е да чуваш на живо подобни думи на толерантност от един артист с български корени, когато у нас разделението е за всичко и между всички. Кой все пак е Алберт Хаджиганев, който внесе част от своя мир в артистичния столичен пейзаж. Роден в Севлиево през 1954 г., най-обикновено момче от провинцията, той отива да учи фотография в София и посещава курсове по рисуване, следвайки мечтата си да стане художник: „Подготвях се за изпитите в Художествената академия, кандидатствах два пъти без успех и се наслушах на разни легенди как един влязъл след 12-годишно явяване на приемни изпити, друг пък успял, като станал огняр в парното на академията и се запознал с професори, трети намерил някаква връзка и т.н. Тогава се замислих, че едва ли ще изчакам 12 години, че едва ли ще се отвори място за друг огняр в парното, а имаше и друг фактор – разделихме се с момичето, с което бях тогава. Почувствах, че България ми става малко тясна (смее се), и реших, че няма бъдеще за мен тук“.

Алберт Хаджиганев

По онова време, началото на 80-те години на ХХ век, колкото и да е разхлабена социалистическата примка, никак не е лесно да се озовеш на Запад. Хаджиганев се записва за екскурзия в Будапеща, която включва престой в Белград. Струвало му се, че така ще може лесно да избяга, но два-три дни преди заминаването получава телеграма от Министерството на вътрешните работи, че му е отказана виза. „Бях отчаян, но бях и малко луда глава, напълних една раничка с най-необходимите неща и се обадих на много скъп мой приятел, който имаше мотор. Параноята беше толкова силна, че се страхувах да отида у тях и да му разкажа какво съм намислил, затова се срещнахме в една градинка. После заедно отидохме за мотора и той ме закара малко след Гинци, защото бях видял на картата, че пътят до това село се доближава най-много до границата. Помолих го да ме остави там, като си мислех, че през нощта ще се ориентирам по луната и ще вървя на запад. В един момент обаче (смее се) луната изчезна зад облаците, спрях, за да не изгубя посоката, и се мушнах в някакви храсти. Едва на сутринта разбрах, че е било за добро, защото в тъмното наистина се бях объркал. Тръгнах на запад, вървях, вървях, докато стигнах кльона, носех си клещи и прерязах телта, мушнах се под нея и… мислех си, че вече съм в Югославия. Но не беше така, браздата се оказа много по-далече от кльона… Имах премеждия, изкълчих си крака, криех се от граничарите, чувах в далечината гласовете им, търсеха ме, наредени долу към браздата, за да ме хванат, но аз вървях по билото след тях. И без да съм непременно вярващ, мисля, че някой отгоре сякаш ме закриляше. Години по-късно прочетох статия за моя прадядо Григор, в която се разказваше, че преди да стане опълченец, той е бил четник при Панайот Хитов и Филип Тотю и често пресичал точно това място към Сърбия. Не знам, може би дедите ни по някакъв начин ни защитават, но така или иначе – извадих голям късмет.“

Париж – толкова далече, толкова близо

Два месеца по-късно, през ноември 1982 г., българинът вече е в Париж. „Разбира се, че беше трудно. Само който не е емигрирал, не го знае. Нито имах работа, нито знаех езика. Първите си нощи в Париж прекарах заедно с клошарите на „Гар де Лион“, докато намеря някакво общежитие, което да ме подслони. Имах доста трудности, но въпреки невинаги добрия живот, мисля, че съм роден с късмет. И трябва да съм благодарен на това, което ми се е случило досега.“

Скоро Алберт намира приятели по призвание. Докато учи френски, се налага да се прехранва с неквалифициран труд, но започва да посещава курс в ателието на Реми Арон, където рисува до 1989 г., а от 1983 до 1987 г. учи и завършва Висшето национално училище по изящни изкуства (Ecole Nationale Supérieure des Beaux-Arts de Paris). Още през 1985 г. дебютира с първата си самостоятелна изложба в Дармщат, Германия, последвана през 1989 г. от друга, в парижката Galerie Peinture Fraîche. Зад гърба му вече са повече от 60 успешни изяви, най-вече в галерии във Франция и САЩ. Работи предимно с Galerie de l’Europe в Париж, Hugo Galerie и Axelle Fine Arts, Galerie Soho, в Ню Йорк, както и с Axelle Fine Arts в Сан Франциско и Бостън. Свои творби излага в Милано и Перуджа, Италия, в Белгия и Австрия. През 1989 г. печели Голямата награда за живопис от Академията за изящни изкуства (Institut de France), а година по-късно е отличен и с Награда от правителството на Монако, връчвана лично от принц Алберт. Сред колекционерите на негови творби е и Томас Кембъл, бивш директор на Музея Метрополитън и настоящ на Музея за изящни изкуства в Сан Франциско.

Преводач на чувства

Преди да отида в галерия „Астри“, разгледах творби на Хаджиганев в неговата интернет страница. А когато пристъпих прага, първи погледа ми привлякоха причудливите дървета. Може би защото самата аз харесвам странни, естествено изваяни форми, но все пак – откъде идва тази негова любов към природата? „Всеки прави това, което му е присърце – усмихва се той. – А аз обичам да казвам, че съм преводач на чувства. Живея на село, в Нормандия, но и пътувам, затова моите работи произлизат най-вече от непосредственото ми обкръжение. Преди пет-шест години, по подобни стратегически причини купих и къщичка в Южна Испания, в Андалусия. Първо, заради слънцето, защото през зимата там имам около час и половина повече дневна светлина. По-топло е, но от време навреме може да завали, има си облачета, има какво да закачи окото. Понякога то „закача“ точно тези маслинови дървета. Впечатляват ме с формата на стволовете си, с листата, които имат доста неопределен цвят, между зелено, сиво и сребристо. И така, опитвам се да предам по някакъв начин това, което виждам, а колко успешно – не ми принадлежи да кажа. Иначе останалите неща в изложбата са по-скоро от Нормандия, от всекидневните ми разходки, опитал съм се да предам чувствата си на тези, които евентуално биха ги усетили. Или биха видели нещо от себе си в тези правоъгълници, които покривам с боя.“

Спокойствие, уединение – дали самотата е присъща на Алберт, или картините му са по-скоро противоположното на това, което е той? „Да, много често творецът търси това, което му липсва – продължава художникът. – Знаете ли, сега си спомням една фраза на известния френски корсар Сюркуф. По време на някакво празненство към него се приближил германски благородник, който бил морски офицер, и му казал: „Господине, вие се биете за пари, а ние се бием за чест и слава.“ А Сюркуф му отвърнал: „Г-н графе, всеки се бие за това, което му липсва!“ И в моя случай сигурно е така. Може би търся онова спокойствие и уединение, което не е най-голямата част от моя характер.“

Разглеждаме и платната, подредени в две зали от музея „Борис Христов“. Към нас се приближава непозната посетителка. „Здравейте, аз съм от Севлиево. Приятно ми е да се запозная с вас, г-н Хаджиганев. Не успях да дойда за откриването, но не мога да пропусна да видя картините ви, благодаря ви“, казва дамата, представя се на своя съгражданин и ни оставя да продължим разговора си. Следващите платна са видимо различни като светлина и цветове. „Това е вилата ми в Испания, дворът, околността… А това тук е залез от брега на океана, отново в Испания. Понякога нещата зависят от падането на светлината. Същото нещо в друг момент вероятно не би ми било интересно. Една приятелка ме заведе на това място с огромен плаж, носех си пастелите с мен и скицирах набързо. И от пастела, който ми служеше просто за претекст, за да си припомня това, което съм видял, се роди картината с идеята да предам чувството, което съм усетил, но подчинявайки се вече на изискванията на платното. Тоест изображението не е на снимка или на скица, а отговаря на хармонията на самия формат.“

Франция – Америка – Франция

Любопитна съм защо след като има успешни изложби в САЩ, Хаджиганев не избира да заживее постоянно в Америка. „Колебаех се – признава той. – През 2008 г., когато започна кризата в САЩ, превърнала се в световна, вече имах достатъчно пари, за да си купя скромна къща там и да емигрирам наново. Но говорих с жена ми, тя е французойка и идеята не я съблазни. Говорих и с децата ни, те бяха още малки, имаха си приятели в селото, където живеем, и също се дръпнаха. Но сега, като им припомням, ми казват, че е трябвало да настоявам повече (смее се). Така си останах във Франция, но продължавам да работя с галерии в Америка и нещата вървят добре.“

Да излагаш творби в Европа и в Америка със сигурност е различно, публиката е различна. Дали се съобразява с вкусовете от двете страни на океана, когато подбира произведения за дадена изложба? „Не. Мисля, че добрата живопис трябва да е универсална. Както виждате, нещата ми не приличат на това, което обикновено се среща в България. И въпреки това се приемат. В Щатите се получи нещо подобно – не са това, което се среща там, но се приемат. Затова продължавам да работя така. Надявам се, че притежавам онова универсално излъчване, което да направи така, че нещата ми да са разбирани навсякъде. Вярно, досега нямам колекционери от Африка, но в Азия, Австралия, Европа, Щатите, дори Латинска Америка – имам.“

София, България

Сега, 39 години по-късно, вече има и почитатели в собствената си родина. Оказва се, че датата, на която бе открита „Мимезис“ – 28 септември, не е случайно избрана. Това е денят, в който през 1982 г. той прекрачва границата към Запада, за да сбъдне голямата си мечта и да стане художник. А другата мечта – да направи изложба в родината си – се сбъдва със закъснение. Прави опити преди няколко години, представя биографията си в държавните галерии в София, но не го забелязват. Докато един ден през 2020 г., разглеждайки заедно със съпругата си сайтове на частни столични галерии, не са привлечени от „Астри“. След едно кликване/харесване получават учтивото „благодаря за приятелството“ от галеристката Вихра Пешева. А след това постепенно идват и интересът към творбите му, и доверието към него като автор.

Заедно избират 50-те представени платна, най-вече пейзажи, и едно-единствено с фигурална живопис – „Трите грации“ (140х70). „Имам много актови работи, но Вихра избра само една. Оставих решението най-вече на нея, тъй като си познава клиентелата и живописния пейзаж в България“, уточнява Хаджиганев.

Специално за „Мимезис“ неговият син Грегор Жан Драгомир създава музикален фон, който посетителите слушат, разглеждайки творбите. Той е по-малкият от двете му деца, завършил е музикално озвучаване и е кръстен на същия онзи прадядо Григор от Севлиево, четника на Филип Тотю и Панайот Хитов, и на двамата дядовци на Алберт. На по-големия си син художникът също дава три имена, по френска традиция, но този път с уважение към тримата си най-близки приятели: Емил, който с моторчето си му помага да стигне до границата, Владимир и Франсоа. „Грегор е много талантлив музикант и ще предложа на галеристите ми в Париж и Щатите да експериментираме и там, като съчетаем изобразително изкуство с музика“, споделя Хаджиганев.

Като заговорихме за най-близките му хора, го питам и друго – дали се изкушава да се върне при корените си в Севлиево, за да рисува там. Не получавам обаче очаквания носталгичен отговор: „Знаете ли, ходил съм там с придружаващите ме навсякъде пастели, правил съм скици, но не ми идва. Не знам защо. Може би не съм попаднал на нещо, което да ме привлече. Но откакто съм в България, с моята племенница, която живее в селце, западно от София, ходим почти всяка вечер да разхождаме кучетата. И тъкмо там като че може да се получи нещо. Знам ли…“

Мечтата на 68

Алберт ме изненада и на финала на нашия разговор. Сбъднал двете си мечти, вече на 68, колко големи могат да са мечтите му? Той са замисля само за миг: „Може би не трябва да го казвам, защото много хора се страхуват от края, но мечтая за лека смърт. Мисля, че това ми е последната мечта и, дай Боже, да се сбъдне. С намерение, разбира се, да изживея най-пълноценно всичко, което ще ми даде животът по-нататък. Не казвам, че не го обичам – напротив, много обичам живота.“

Пожелавам му да я сбъдне колкото може по-късно и си тръгвам с усещането за среща с човек, който знае защо е на този свят и си взема от живота усещания, които го правят щастлив.

Виолета Цветкова е дългогодишен журналист в сферата на културата. Завършила е славянска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Работила е като редактор и отговорен редактор във вестниците „Труд“, „Новинар“ и „Континент“ и в сп. „Паралели“, както и като експерт „Връзки с обществеността“ на Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“. Сценарист е на документалния филм на БНТ „Всичко от нула“ за българската култура по време на прехода, редактор е на албума „Съкровищница: 140 г. Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий“. Носител е на награди за журналистика в областта на киното и опазването на културното наследство.
Предишна статияИзлезе новият брой на списание „Култура“
Следваща статияЦелта: да мислим с техните мисли