0
1029

Светлописи I

Стените на плача

Първият брой на рубриката „Светлописи” е озаглавен „Стените на плача”. Димитър РАДЕВ представя фотографиите от Йерусалим на Стефан Щерев и поезията на Марианна Георгиева.

Тази рубрика, вдъхновена от етимологията на думата фотография (на старогръцки: φως/φωτος – светлина и γραφω – пиша) има идеята да среща фотографи и поети, като задава един път в месеца тема, достатъчно интересна, за да събуди творческото им въображение. Имаме желание да попълваме както с думи, така и с образи тъмните петна от всекидневието, в което злото е достатъчно, но има дефицит на светлина. За да видим живота от друг ъгъл и да открием нови граници, фигури и вариации на красивото и доброто. Защото всички така умеем да намираме лошото и грозното, идващо от нас самите, от обществото и от нашия човешки образ, без да даваме шанс за капка светлина и надежда. И не само това – всичко, което избие над твърдия лед на живота ни, ние смачкваме, защото вече не можем да понесем красотата на един свят, който сами сме отрекли.

В днешно време почти всеки човек снима. Все повече се размива границата между аматьорските и професионалните фотографии. Същото се случва и в поезията. Ще е истинска радост да открием в нашата рубрика таланти, които да ни изненадат и понесат на двете крила – словото и образа.

 

Стените на плача

 

Сякаш от година насам всички настроения в България ескалираха в негодувание: стачки, протести, стигна се до избори през пролетта на 2013 г. и след кратко затишие площадите пак се превърнаха в свидетели на неприязън към управляващите. Тъжно и мъчно е дори човек да я изрече, защото тази дума е като бръснач – неприязън.

Отново свирки, фанфари, призиви за оставка и надежди за ново и по-добро управление. Толкова много се изписа в медиите, толкова коментатори се подписаха под „документа” на безизходицата, че на хората им дотежа още повече от темата за неуспешния преход, от глупавите оправдания и увъртания.

Нашият преход е като символичен изход, подобен на този на Моисей и юдейския народ от Египет. Моисей водил народа в продължение на 40 години. Нашите 23-24 години обикаляне в кръг ни дотежаха също толкова, колкото  на Моисеевия народ в онова далечно време. Затуй и някои побързаха да излязат от процесията и да станат чужденци в други земи, вместо да чакат Обетованата земя.

Неотдавна в София имаше фестивал на еврейската общност и едно от най-тайнствените места в Йерусалим оживя пред НДК. Умален вариант на Стената на плача се появи пред Двореца на културата. В репликата, дълга 8 м, столичани поставяха листчета с желания, които трябваше да стигнат до оригиналната стена.

С право се гордеем, че предците ни не позволиха на Третия райх да погуби българските евреи в лагерите на смъртта, макар ние, младите, да нямаме спомен за онова страшно време. Ала стари и млади можем да се надяваме, че спасените евреи са се молили горещо за нас, българите, защото молитвата помага!

Има поверие, което разказва, че Стената на плача в Йерусалим е наречена така, тъй като по камъните й блестят капки роса като чисти сълзи.

Дано евреите да са се молили за нас, защото ние забравихме да се молим за себе си.

В православната християнска традиция също има такава практика – послания за помощ и молитвена подкрепа вярващите оставят на гроба на владика Серафим в Руската църква, защото го почитат като светец и застъпник пред Бога за човеците. Такива молитвени бележки вярващите оставят и на гроба на свети Иван Рилски в Рилската обител. Но тук аналогията със съдбата на еврейския народ трябва да претърпи едно уточнение: Моисей е политически и духовен водач, трудно разбиран от съвременниците си, но останал във всеобщата памет. Кои са обаче нашите политически и духовни водачи, които биха се нагърбили с изхода на народа от посткомунистическата тегоба?

Романът на Толстой „Ана Каренина” започва с често цитираното прозрение, че всички щастливи семейства си приличат, всяко нещастно семейство е нещастно по своему. Нашето нещастие е липсата на вяра в бъдещето, заради което сме начело в почти всички черни списъци и статистики в Европа.

А стените на плача днес са в Ню Йорк, Берлин, Виена, Мадрид…, навсякъде, където са пръснати емигрантите. Хъшовете на Вазов също плачат, пременени в четническите си униформи, те са част от общото време. Всички плачат тихо, за да не уплашат заспалите. Тихи, топли спомени за вярата на един народ. Спомените топлят, но докога?

 

Димитър Радев

 

Стефан Щерев е роден на 3 март 1976 г. във Варна, където живее и днес. Занимава се активно с фотография от доста години. Пътувал е и е снимал в Индия и Хималаите, Сахара, Йерусалим, Истанбул, Рим и др. Негови адреси в интернет: www.3inspirit.com; www.facebook.com/3inSpiritPhotography

 

Марианна Георгиевa е завършила право в СУ „Св. Климент Охридски”, понастоящем учи в магистърската програма „Литературата – творческо писане” в СУ. Има публикации в „Литературен вестник” и сп. „Гранта България”.

 

Блока на смелите

 

На прага на всички царства

В един квартал до Централна гара

Има един блок, наречен

Блока на смелите,

Защото е разтегнал живота си

Колкото може

Разпънат

На 21 етажа е,

Но е леко наклонен.

 

В него са настанени социално слаби,

Такива, които

Са много слаби, за да понесат

Шума на града, в който

Хората развиват дефицити.

 

В блока на смелите

21 етажа,

Разпънати до небесата

Светят с малко крушки,

Те са ужаси,

Които могат да се преброят,

Толкова са колкото

Плесници днес са забити

По детските бузи, които

Може дори да забравят,

Как мъжете ги бият, а жените плачат

А после с мъжете си лягат.

И така всеки някога с някой

Си ляга

Като гроб изкопан е чуждото тяло.

Понякога даже – гробът е малък.

 

В блока на смелите, с лек наклон

Не е добре да се качваш пеша,

Защото можеш да прекъснеш тайнството

На няколко тела,

Напъхали едно във друго себе си,

Така че да размахат многоръката си страст

И кротко да те гледат,

Ако прекъснеш тайнството и се намериш в тайната.

Те просто ще погледнат

И ще продължат.

 

От къде вземат ли?

От крадците по малко крадат.

 

Не е добре пеша.

А на високото,

Обикновено са най-смелите от всички,

В домовете им

Отдавна

Пълзят хлебарки, които

Се скупчват припряно в безнадеждни посоки

Облизват старите чинии,

Където вече мухъл не избива,

Най-смелите от всички са така дълбоки,

В тях разумът отдавна няма сила,

Понякога им липсват органи,

Или пък няколко деца,

Които преди време са родили

Да, да, разумът

Взел багажа си и бързо заминал,

Там в креватите още умират

Родени като буци лед,

Стари няма, млади няма,

Има само някакви без име

И някой ги държи със тайна сила,

Която залъците им изблизва.

Разумът им си е тръгнал първи.

Или е скочил от високо.

Дори това не е така

В този блок, леко наклонен

Знаеш ли, че той е стигнал

До 21-я етаж.

И там застинал.

Видял градът да се разстила,

Чул как се гонят полицейските сирени

Със няколко линейки,

Как всички във града са изморени

Да преброяват и да разпределят.

Защо не се е хвърлил?

Тъй и тъй се е добрал до там

(ти също натам си тръгнал.)

Не се е хвърлил?

Стоял и чувал, слушал

Как няколко сирени бият

Вместо камбани в нощния сумрак,

Как градския транспорт бучи,

Как няколко пестници са ударени,

Тъй както съдове за хранене

Празни дрънчат в пода хвърлени,

Като псувни, ритници и плесници,

Как плачат, как стенат, как вият

Как няма какво да ядат,

Как имат сили да лягат.

И после – после просто стоят.

 

Стоял. Не се хвърлил.

Ти, който натам си тръгнал

На 21-я етаж няма храна,

Която да вземеш и на тях да дадеш.

И там долу я няма.

И не само това.

Няма смисъл да скачаш.

Там долу

Няма да срещнеш

Ни едно от онези царства

И няма да видиш също така,

Там долу няма

Ни един от тези, слабите.

От Блока на смелите.