На финала на III част от филма „Кръстникът“ има един беззвучен вик. Трае 22 секунди (цяла вечност екранно време). Само една раззината уста. Майкъл Корлеоне (Ал Пачино), окаменял като статуята на Лаокоон след загубата на дъщеря си. И смразяваща тишина. Чак след 22 секунди изригва крясъкът. Неистов, апокалиптичен.
Също такъв беззвучен, смразяващ крясък е спектакълът „Три сестри“ на 32-годишния режисьор Тимофей Кулябин (сателитна прожекция, може да се види отново на 7 юли от 16 ч. в Дома на киното). Само че при него викът продължава четири часа, извеждайки трагичното в пиесата на Чехов до неговия абсолют. Ако катарзисното съпреживяване е все още възможно през XXI в., то този спектакъл го постига.
Актьорите на Кулябин (Златна маска 2017 за цялостен актьорски ансамбъл) изпълняват пиесата на жестомимичен език. Не са глухонеми. Подготвяли са се в продължение на две години, за да го овладеят. На пръв поглед ексцентричен експеримент от страна на режисьора и театъра („Красный факел“, Новосибирск). Докато човек не види спектакъла. Лишени от слух и говор, сестрите Прозорови са още по-чужди на еснафското гарнизонно градче в глухата провинция, където дори жп гарата е на двайсет версти. Оттам и рефренът на тяхното отчаяние „В Москва, в Москва!“ зазвучава още по-безнадеждно.
Не питайте как са станали офицери глухонемите Вершинин, Сольоний, Тузенбах и Чебутикин; как така глухонемите Олга и Кулигин преподават в местното училище; защо Наташа също е глухоняма – нали тя идва от враждебния еснафски свят, от който ги дели немотата. Това в случая не е чак толкова съществено.
При Чехов думите обикновено са параван на онова, което е наистина важно. В дългите паузи между тях изкристализира истината. В своя радикален като подход и същевременно толкова нежен спектакъл Кулябин е премахнал словесния параван. Тишината отсява всичко излишно и ни спестява преиграването, фалшивите тонове. Текстът върви като субтитри и в съзнанието на зрителя е озвучен от неговия собствен глас. Отстранението е немислимо – ти „изричаш“ репликите на всеки от персонажите и те стават твои. Ти ставаш тях.
Въпреки (емоционално оглушителното) мълчание, спектакълът не е тих, има своя шумова партитура. В първо действие звън на посуда, цигулката на Андрей, „удивителният звук“ на пумпала, който всички „слушат“, опрели ухо о масата. В трето действие: тревожният звън на камбаните, оповестяващи пожара в града; влудяващият звук на нещо метално, което пияният Чебутикин блъска с методично настървение о пода. На финала – духовата музика, с която военните напускат града. Сестрите сякаш долавят нейните вибрации във въздуха, така както преди това усещат резонанса от въртенето на пумпала в дървото. И тя ги екзалтира, дава им надежда за ново начало. Илюзорна надежда.
Звуковата парабола обаче се мени: отначало са само битови шумове. Във второ действие цигулката на Андрей (той е вече женен и си е дал сметка що за „космато зверче“ е Наташа) не звучи мелодично, а е дразнещо скрибуцане. В трето действие, когато гордиевите възли в драмата на персонажите се разкъсват, към жестомимичния език се добавят напрегнати гърлени звуци, мъчително мучене, отчаяни стонове. На финала трагедията е достигнала такива размери, че всичко отново притихва.
Действието условно е пренесено в наши дни: сестрите гледат телевизия, правят си селфи, общуват с есемеси. Сценографията е директна заемка от филма на Ларс фон Триер „Догвил“: стените са обозначени само с бели линии; действието се развива паралелно и всичко е пред очите ни.
Спектакълът на Кулябин, уникален със своите противоречия и много по-вълнуващ от всяко зализано съвършенство, осмисли тазгодишното издание на Световен театър в София.
На срещуположния полюс беше танцовият спектакъл „Хаканаи“ на компания „Адриен М. & Клер Б.“ – Лион, Франция. Според анотацията се очакваше „хореография, изпълнявана в специален куб, който се превръща в среда на движещи се образи, създавани в реално време в диалог между движение на човешкото тяло, музика и дигитални технологии.“ На практика – нищо такова. Липса на диалог между живия изпълнител и неживите елементи. Всеки от тях действа сам за себе си, като най-добре се представя дигиталният куб. Идеята се изчерпва на петата минута. А има още 55. Елементарна движенческа партитура, по-скоро разгрявка за същинския спектакъл. Посредствено изпълнение на Виржини Баржоне. И тотална липса на въображение. Понеже на сцената нищо не будеше интерес, позволих си да пофантазирам как би проработила тая 3D технология в един спектакъл по „Бурята“ на Шекспир, например. Там кубът наистина би създал магическия свят, управляван от вълшебството на Просперо.
Великолепни изпълнители и постна хореография (Фабрицио Фавале), която не е еквивалентна на техните способности – това е „Планината Чирчео“ на танцовата компания „Ле Супличи“ от Болоня, Италия. За заглавие е избрано митичното място край Тиренско море, където Одисей и неговите спътници срещат магьосницата Цирцея. Спектакълът обаче не се занимава с мита. Всъщност четлив сюжет отсъства; публиката има свободата да прави всякакви асоциации относно случващото на сцената. За съжаление то не провокира такива – ако не през сюжета, то поне с визията си. А присъствието на две нелепи фигури в костюми за химическа защита, които през цялото време нещо „свещенодействат“ измежду танцьорите, убива и най-самоотверженото желание да се открие някакъв смисъл.
От трите танцови спектакъла в програмата публиката категорично избра своя фаворит: „Неудачници“ на компания „Лузърс“ от Прага, Чехия. Непретенциозна сюжетна рамка: пътуване със самолет. Удивителна акробатика. Красива визия – полетът на една от изпълнителките като жар птица през сцената например. Идеята – опасният танц между мъжа и жената, борбата за надмощие между тестостерона и естрогена, в която женското има безспорно надмощие. И един актьор-оркестър, който съшива всички части в едно цяло. Настроение, хумор, изпълнителско съвършенство – това са „Неудачници“.
Останалите два не-танцови спектакъла в програмата бяха обединени от политическото в театъра: „Юлий Цезар“ от Шекспир („Бридж тиътър“, Лондон“, сателитна прожекция) и „Власт и съпротива“ по едноименния роман на Илия Троянов (Шаушпил, Хановер в копродукция с Дойчес театер, Берлин).
Режисьорът Никълас Хайтнър пренася трагедията на Шекспир в наши дни – аргументирано, убедително, без груба намеса в текста, която да обслужва този ход. Спектакълът започва с митинг на партията на Цезар. Открива го група рокмузиканти, които после ще влязат в ролите на някои второстепенни персонажи. Публиката в партера – през цялото време правостояща – също става участник в събитията. Партерът до финала остава арена на действието, а издигащите се сред зрителите платформи правят неговия ход динамичен, променяйки мигновено време и място.
Въпросът е дали в днешно време има толкова мощни лидерски фигури, които да отговарят на Шекспировия мащаб. Едва ли. На власт са пресметливи политически гноми, цинични и безпринципни, неспособни да стигнат до крайност, защитавайки идеите и идеалите си, като лично понесат отговорността за последиците.
В срещата-разговор с Илия Троянов между двете представления на „Власт и съпротива“ авторът къде директно, къде не толкова даде да се разбере, че „кой не скача е червен“. Ако не скача от възторг пред неговата смелост да зачекне темата за досиетата в едноименния си роман. И щом нито един български режисьор досега не е направил представление по него, значи това е знак за несвобода. Не заради художествените достойнства на романа. Или по-скоро поради тяхната липса.
В романа вървят два монолога – на бившия политически затворник Константин Шейтанов и неговия инквизитор Методи Попов – редувани с документи из архивите на ДС и свидетелствата на самите години: например, „1999-та разказва“. И двамата, жертва и палач, са заседнали безвъзвратно в миналото. Единият заради желанието да извади колкото може повече от него на бял свят, другият – в усилията да го зарови по-надълбоко. Но всъщност се чува само гласът на автора. С плакатната му представа за действителната ситуация в България, основаваща се предимно на опосредствана информация. Ровенето в архивите не е помогнало за уплътняване на политическата и социална картина, нито за вглъбяването на текста. Двата образа са еднакво схематични, само че с противоположен знак. Даже речева и лексикална индивидуалност им липсва.
Превръщайки масивите от текст в подредена и четлива структура, спектакълът на Душан Давид Парижек до известна степен компенсира слабостите на романа. И превръща статистиката в реални човешки съдби. Органичната, плътна игра на Самуел Финци (Константин) и Маркус Йон (Методи) очовечава иначе едноизмерните персонажи, придава им обем. И непряко внушава въпроса не сме ли всъщност всички жертви.
Въпреки дисбаланса в качеството на програмата, Световен театър в София 2018 все пак разшири донякъде театралния ни хоризонт. Постави българския театър в различен, не доморасъл контекст. И ни осветли за двама режисьори, чиято работа си струва да бъде следена: Тимофей Кулябин и Никълас Хайтнър.
