Станчо Пенчев, „Световидение“, издателство „Ерго“, 2025
Станчо Пенчев е отдавна известен в писателските и журналистическите среди. За това свидетелстват както неговите белетристични книги, така и журналистическата му дейност – в шуменската и в столични телевизии. Той има приноси и в документалното кино, номиниран и награждаван е с авторитетни литературни награди. С оглед на неговата проза обаче не бива да забравяме и образованието му. Завършил е Философския факултет на Софийския университет във време, когато там се подвизаваха сравнително независими преподаватели като Николай Василев, Цочо Бояджиев, отчасти Андрей Райчев. Негов състудент и приятел е политологът с международна известност Иван Кръстев, някога гастролирал в Шумен като поет.
Новата книга на Станчо Пенчев има сложносъставно заглавие, което отразява нейната полижанрова природа, обхващаща три тематично-стиловии зони. И това е белег на многостранен художествен подход към описваните явления, подход, който съчетава актуалност със стремление за непреходност. Към подобно жанрово сплавяне като градивен композиционен похват авторът прибягва и в по-ранни свои книги: „Отблясъци от капки вода“ (1995), „Сънни светилища“ (1997), „Властта на очите“ (2001) и „Силата на вдигнатата ръка“ (2004). А от петте му романа може би най-известен е „Късна жена“, претърпял две издания – през 1997 и 2014 г.
В триделната жанрово-стилова организация на книгата като първи е положен дялът, озаглавен „Девет приказки. Крилати истории от разни времена“. Съвременната приказка има разнообразни превъплъщения, нека си припомним, че стъписаната от чудатостите на Кърт Вонегът критика определи първоначално творенията му като „приказки от атомния век“. На практика текстовете на Пенчев са притчи с източен придъх. Те отвеждат както към познатите ни от Вехтия завет Притчи Соломонови и Премъдрост Соломонова, така и към новелите от староиндийската „Панчатантра“, части от която (с героя Китоврас – вариант на античния кентавър Хирон) откриваме и в старобългарската книжнина, при Стоян Михайловски, отчасти у Елин Пелин и Ангел Каралийчев, а в по-ново време – в „Приказки за мен и за вас“ на Георги Величков. Основният конфликт в тези приказки, в които връзката с традиционния фолклор е силно трансформирана, е между мъдреца и царя – между Властта, Народа и Справедливостта (макар че последната е само мяркаща се). Пенчев обръща внимание на малките неща в живота, сравнявайки ги с малки, но значими чудеса. Това не са разкази за „малки хора“ или „малки истории“, а за малки чудеса. В приказката „Ябълковата семка“ той пише по този повод: „Защо ли ви казвам неща, които вече знаете? Ами защото тайните обикновено се крият точно в познатите ни и омръзнали до втръсване случки и ежедневни преживелици. Ние сме толкова улисани да повтаряме всичко по безброй пъти, че никога не забелязваме сиянието на малките чудеса в живота си“.
Съществено място е отделено на категориите Страх (като потискаща и възпираща субстанция) и Памет. Разбира се, Паметта е интерпретирана многопластово и избирателно – едновременно като константна и като изменчива, Янусова категория. Неслучайно днес в литературознанието, културологията и изобщо в хуманитарните и социалните науки се отделя толкова значително внимание на т.нар. Memory studies, изследванията на паметта. В Лондон дори излиза специализирано списание с такова название, което на практика обхваща целия спектър на историческото познание. В този универсалистично съвременен и донякъде постколониален дух, но разбира се, по свой собствен начин, Пенчев многократно прави алюзии към днешния политически живот – къде сериозни, къде травестийни и комични, но не и ядовито-злостни. По този начин той се стреми да обвърже поуките от миналото, доколкото са осъзнати, със спецификата и изискванията на съвременността.
В дяла, онасловен „Световидения. Сънища“, авторът, верен на своите отколешни литературни пристрастия и търсения, прибягва до изключително интригуващи стилизации в поезията и прозата, използвайки умело старобългарска и църковнославянска лексика. На места той конструира сложни неологизми, които вплита своеобразно в стихотворения в проза. Получила се е полифонична оратория, която при съответната оркестрация би заела подобаващо място в нашата църковна музика, подобно на „Рилският пустинник“, музикално-театралния спектакъл в две действия и десет картини по музика на отец Кирил Попов – рядко за нашия сценичен и богословски живот явление, на което имах възможност да се насладя в Софийската опера под диригентството на Старозагорския митрополит Киприан.
Като пример за находчива употреба на църковна лексика (на места с югозападнобългарски произход) тук ще приведем стихотворението „Стълпник“, макар че на същото основание могат да бъдат цитирани и редица други строфи. Важно е да се отбележи, че Станчо Пенчев остава фокусиран върху конкретната тема. Той не превръща старинната книжовна конфигурация в банално-стилизирана самоцел, както се случи преди време в странно популярните „Византийски запеви“ на Радко Радков.
Третият раздел включва фрагменти – жанрова форма, типична за актуалната днес Non-fiction литература, отразяваща реалността чрез разнообразни похвати, сред които преобладават фрагментарността, кратката есеистика и донякъде афористичността. В представената от Пенчев версия ключова роля играе философията, но не като източна мъдрост, а като вникване в съдбата на модерната цивилизация, на днешния човек и неговия морал. Авторът се е възползвал от тази форма и друг път, далеч не само заради философското си образование, така че можем да приемем предложените фрагменти за поредна проява на личен творчески континуитет. Всеки философско-литературен опит на български, славянски или балкански автор (особено прозаик) крие специфични рискове, отдавна изтъквани от етнолози и културни историци. Те се свеждат до рехавата изначална основа и липсата на автохтонна философска традиция. Става дума най-вече за пълното отсъствие на т.нар. теологически и философски „суми“ от типа на всеизвестната Summa theologiae на Тома от Аквино, а оттам – и на строго систематично, рационално организирано знание. Показателно е, че упоменатият фундаментален труд бе преведен на български език едва около 750 години след появата на оригинала му. Оттук и неизбежният интерес на нашите автори с философска ориентация не към разсъдъчната и логически аргументирана мисъл, а към фолклорната и религиозната притча, към епиграмата и поетически обагреното изложение. Рустикалната лакърдия традиционно бива предпочитана пред университетската лекция. За всичко това Пенчев си дава сметка и очевидно се стреми да го заобиколи.
Разгледаната накратко книга „Световидения“ на Станчо Пенчев несъмнено има своето място в съвременния книжовен поток и привлича вниманието на все по-взискателния читател. За това безспорно допринасят и впечатляващите, подтикващи към размисъл графики на проф. Спартак Паскалевски, известен наш творец, отдавнашен познайник на шуменската художествена и академична общественост и енергичен съучастник в нейното естетическо битие – както със своите произведения, така и с научната, преподавателската и популяризаторската си дейност. Графиките не просто отразяват белетристичните идеи на Станчо Пенчев, но и добавят към тях нови, авторски виждания, чиито кодове читателят-зрител също трябва да разчете. По този начин общото внушение на книгата като артефакт, роден от срещата на две изкуства, допълнително засилва естетическото си излъчване.
