Какво впечатлява на този йерихонски протръбен Мондиал? Едва ли 48-те национални отбора, така наречените изненади и честата поява на Джани Инфантино. За телевизионните зрители това е всекидневната и съпътстваща парафутболна лавина, пейзаж, понасян самоотвержено в очакване на панорамата на самите мачове. Ала някои сцени от придружаващата панорама заслужават поне да се споменат, ако не да се оправдаят.
Не е аргументирано например физическото присъствие на наши журналистки на Световното в самата Америка; вероятно е замислено като жест на колегиална толерантност или като награда. Тези журналистки са отразявали преди това според възможностите си други спортове (особено успешно – художествена гимнастика), съобщавали са готови и обработени новини, но не са се заявявали досега като познавачи на футбола, професионалното им пребиваване на толкова гледан и авторитетен мирови форум се изчерпва с няколко фрази на български относно климатичните аномалии в американските мегаполиси и готовността на стадионите им да ги посрещнат, както и готови изрази на английски – към темпераментни зрители от играещите отбори след или преди съответния двубой. Лапидарните фрази могат да се произнесат от първокласници от училище с переподаване на този вече не толкова чужд език (макар Боян Пенев да предупреждаваше преди един век, че никога не ще се приобщим истински към английския език и култура).
Няколко думи и за шпикерите – анализатори. Би било прекалено трогателно да се връщаме към епохата на нашето детство и юношество, но помня цели коментари на Николай Колев – Мичмана, Любен Попов, Петър Евтимов, Стефан Янев, Митко Чуков, при все натежаващите съдийски акценти при последния. Естествено и те имаха своите пристрастия, но обективността бе над всичко, запалянковците знаеха твърде добре, че Мичмана е всеотдаен и ревностен левскар, но именно той съсипа от критики любимия си „Левски“ подир непонятната му и фамозна загуба през 1989 с 4:3 от „Роял Антверп“, след като водеше малко преди края с 3:1. Не ще и съмнение, че днешните коментатори познават досконално футбола от последните две десетилетия, особено британския и „Барселона“. Историята на българския футбол преди все още превъзнасяната 1994 г. е почти непозната за тях, или ги интересува толкова, колкото състоянието на днешния ни национален отбор, с атомното нападение най-сетне приключихме, май щото се появи френското такова, лъвовете и лъвиците още шевстват полуиронично из саваните на културната инерция. Но никак не е нужно в момент на възхита от ставащото на терена да се залага на гороломен патос, преминаващ неусетно в стряскащ пароксизъм. В спортове като плуване това не удивлява особено, разликите във времената на състезателите са минимални и крайните резултати тънат в непрогледна мъглявина за простосмъртния зрител, но тук истерията, независимо от подбудите на водещия, е в разрез с изискването за умерено-емоционален и справедлив коментар. Предубедените симпатии, макар и зрителят малко да се вълнува от тях и набляга върху своите увлечения, личат с неумолима и отблъскваща видимост. Между многото примери за ефирна възторженост, при това демонстрирана от минаващи за зрели и опитни шпикери, ще посочим коментара на мача Испания – Франция на 14 юли, където всичко произтичащо на терена се обясняваше безапелационно в полза само на Испания, когато резултатът стана 2:0 за нея, вече бе и възможно, и наложително поне от кумова срама да се отрони и нещо компенсаторно в полза на губещата, при това на националния си празник Франция.
Друга повтаряща се черта, наистина само при някои репортери, е постоянното наблягане върху техните лични оракулски заложби. Те не ще пропуснат да напомнят на вторачения в екрана зрител, че извършените треньорски смени на играчи са максимално точно предвидени от тях, не би било зле да се посочват обаче и случаите, когато не са познали кой, кога, от кого и защо ще бъде заменен. За клишираната анализаторска стилистика, в която нескончаемо доминират протритите епитети великолепно (най-често), фантастично, изключително, героично (последният епитет се пришива към съвсем обичайни вратарски спасявания).За наличието на достатъчно синоними в българския език едва ли е нужно да говорим.Твърде често е в употреба вметнатият израз между другото, при някои коментатори до 20 и повече пъти в продължение само на една футболна среща.
Ала патетично-пионерският възторг и почти сакрално-иконографското преклонение личи най-вече спрямо изявите на Лионел Меси. Най-обикновени негови пасове, задължителни за един атакуващ и диригенстващ халф, и съвсем рутинни центрирания на корнери, се трактуват като проява на чудодейна магия, а самият футболист се възприема като най-велик за всички времена. Често бива дефиниран и като гений, особено от скромно подготвени, но прехласнати журналистки, но и далеч не само от тях. Разбира се, това е възможно, при условие че тези вдъхновенни класификатори не са гледали и не са се опивали на фантазията на Пеле, Гаринча, на божествено-многоръкия предсицилиански Марадона. А крилата? Да си спомним за поразителното въображение и изобретателни финтове на Франциско Хенто, Джордж Бест, Луиджи Рива, Амаро Амансио, Михаил Месхи, Драган Джаич, на нашия ненадминат дрибльор Георги Соколов, за когото сякаш позабравихме. И аз съм гледал малко и повече с късна дата корифеи като Алфредо ди Стефано, Раймон Копа, Жюст Фонтен, Ференц Пушкаш, Едуард Стрелцов и поради това избягвам да говоря за тях. Впрочем, стана така, че през ноември 2006 г. присъствах на грандиозното, напомнящо изпращане на свят народен покровител погребение на Пушкаш, завършило с полагането му в криптата на представителната католическа базилика Сент Ищван (Свети Стефан) в Будапеща. В този план би било добре да продължат телевизионните ретроспекции за пътя и изявите на звездите от миналото, за да можем да съпоставим отминалата, но изглеждаща по-автентична класа с днешната прочувствено-медийна и често пъти субективно-безкритична апологетика.
Пороят от бързо забравящи се и повечето напълно безсмислени рекорди по брой участия, голове, че и пропуснати дузпи (и тук Меси е ненадминат), които заляха това Световно, ни заставят да си спомним за един загърбван, но вече 62 години недостижим рекорд – 13-те гола на французина Жюст Фонтен (Реймс), отбелязани на Световното в Швеция през 1958 г.
Коментаторските студия, всъщност стъкмени преди и след мачовете кръгли маси между аркадаши, неизбежно тънат в безбрежно повтарящите се изяви на водещи, отправящи риторични въпроси и получаващи от участниците привични отговори и насилени и ненужни прогнози. Ако тази регулярна ритмичност е неизбежна, то доколко изобщо са оправдани подобни предавания. Това, че чужди телевизии го правят, още не е мотив. Както и предисловните разкази за предстоящи мачове, представени с излишна художествена претенция. Същото се отнася и до информацията за времето, вече извън футбола, поднесена с явни естетико-метафорични аспирации. Вече сме гледали и бързичко сме се нагледали на подобни неотворчески стремления, и на нощни, артистични и еротични новини… Всичко обаче си идва на мястото. Обезателната рационалност на прогнозата за времето има своите конкретни природно-стопански основания и насъщни човешки очаквания, а за автономни художествени изяви има достатъчно други форми.
Колкото до естеството на самото Световно, наблюдавахме едно Европейско клубно първенство, спечелено категорично от Английската висша лига и по – точно от първите клубове и техните играчи, а сред тях – Арсенал, Манчестър Сити, Манчестър Юнайтед, Ливърпул. До тях ще поставим Реал, Барселона и нейното детище Пари Сен Жермен, както и някой друг италиански, немски и португалски клуб. Но тук, както пише нашият класик в повестта Последна радост: Ротите са разбъркани. От клубовете футболистите се връщат закратко в страните си на даден форум и припяват тихо, доколкото ги помнят, националните химни. Глобализацията и скачената с нея нивелация издигна страни като Норвегия, Египет, Япония, Мароко и др., докато Хърватско просто продължи в нови условия традициите на предвоенната югославска репрезентация, която се класира четвърта на Световното в Чили през 1962 г., на два пъти игра финал на Европейското през 1960 г. и 1968 г., Партизан е финалист в турнира за КЕШ през 1966 г., а Цървена звезда го спечели през 1991 г. Процесът същевременно унизи ненадминати футболни законодатели като петкратния мирови хегемон Бразилия, четирикратния Италия и двукратния Уругвай, а буквално преди дни видяхме крушението на четирикратния шампион Германия и трикратно сребърната Нидерландия. Да си спомним, че Пеле и Гаринча не отидоха да играят и печелят в Европа, като Пеле (дори с указ на президента на страната Жанио Куадрос) бе обявен през 1961 г. за национално достояние, т.е. за съкровище, което не се продава извън родината. Който и да стане треньор на Бразилия, тя никога не ще върне предишното си съзидателно озарение: европейският рационализъм смля най-иманентното ѝ качество, Фантазията, и го принесе в жертва на консумативните кумири в капищата на успеха.
