Световното първенство по футбол за 2026-а в Северна Америка (Канада, САЩ, Мексико) е към края си, останаха два мача – за 3–4 място между Англия и Франция и финалът Аржентина срещу Испания. Най-голямото спортно събитие за тази година, както тръбят отвсякъде; това събитие обаче според мен не е единствено спортно, има и други измерения, по-интересни. Има също и показателни знамения, че и някакви поличби, ако щете, и може би точно от тази гледна точка си струва да го видим. Мондиалът като знак…

Играта

Със зараждането си по английските поляни почти едновременно с ръгбито за футбола завървява следната приказка: „Футболът е игра за джентълмени, която се играе от простаци; ръгбито е игра за простаци, която се играе от джентълмени“. В друг случай бихме обърнали внимание на антагонизма „простаци – джентълмени“, само че тазгодишното Световно категорично показа и затвърди една промяна, лишила футбола от игровия му характер. С други думи, футболът отдавна не е игра, превърнал се е в работа. Това личи и по спортните коментатори, които поне от десетина години говорят за добре свършена работа от треньора, левия бек, опорния халф… Двадесет и двамата на терена – макар все още да ги наричат играчи, са по-скоро работници, чиято задача е да забавляват. Нещо като акробатите в цирка или – ако тръгнем да правим исторически аналогии, като гладиаторите на арената. И разрастването на футбола до световен феномен, обхванал и най-затънтеното кътче на планетата, казва много за икономическите конструкции на днешното глобално общество, все повече стъпващо върху предлагането на услуги, отколкото върху производството на стоки. В „Капиталът“ Карл Маркс изобщо не е предвидил подобно развитие, не го отчитат и днешните му последователи (чегеваристи, гретатунбергисти, жанлюкмеланшонисти, бърнисандърсовци и зохранмамданисти). Икономиката на услугите предполага и друго – младост. Да си млад все повече се превръща в капитал и достойнство и Мондиалът проявява и това: Ламин Ямал, Ерлинг Браут Холанд, Джуд Белингам – няма и четвърт век, откакто са погледнали за пръв път белия свят. Дори ветераните Меси, Кейн, Де Бройне са на по някакви си над трийсет години (единствен Роналдо е на 41). Спортът стори така, че през ХХ век (продължава и през XXI) разцъфна култ към младостта и добрата физическа форма, които определят днешната ни цивилизация. Вярно, българинът Борис Шивачев е роптаел срещу такова развитие на нещата, но пък испанецът Хосе Ортега-и-Гасет няма нищо против: „[…] трябва – настоява той – да преобърнем старата йерархия и да разглеждаме спортната дейност като първична и съзидателна, като най-възвишената, сериозна и важна в живота, а трудовата дейност като производна от нея, просто като нейно декантиране, утаяване“. Мондиал’2026 някак обедини двете дейности: играта футбол като работа, трудова дейност. Където не ръката, а (младият) крак[1] е най-важният орган…    

В перестроечните времена, току пред разпада на СССР, по имперските тв екрани се появи филм със заглавие „Лесно ли е да си млад?“. Днес отговорът на този въпрос гласи: да, лесно е, особено ако си спортист. Пък ако си футболист е още по-лесно. Стига просто не да играеш, а да работиш футбол…

Зрелището

Телевизионните камери, излъчващи мачовете от Световното, обичат да се „разхождат“ из трибуните и да показват реакциите на феновете. БНТ дори веднъж включи тези реакции в предложенията си за „Кадър на деня“ – сълзите на френски малчугани, след като Испания задуши като същинска амазонска анаконда атомното, както го наричат, нападение на „петлите“. Този визуален жест обаче идва не да покаже колко важен и вълнуващ е футболът, той идва да покаже колко важно и вълнуващо е зрелището; зрелището въобще. Общество на спектакъла, както би казал Ги Дебор с укор и с проникновение: „Спектакълът не трябва да се разбира като изкривяване на света, нито като продукт на технологиите за масово налагане на образи. По-скоро той е мироглед, Weltanschauung, реализирал се в действителността, въплътил се материално. Това е възглед за света, изведнъж станал обективен“. Спектакълът забавлява, до смърт забавлява (това по Нийл Постман), което ме подсеща за романа „Quo vadis“ („Powieść z czasów Nerona“) на Хенрик Сенкевич, където забавлението наистина е до смърт. В известен смисъл ние, днешните хора, живеем сякаш в първите томове на „Залез и упадък на Римската империя“ на Едуард Гибън: варварите настъпват от вси страни, cives обаче се забавляват безспир и до откат. Мондиалът влиза в същата категория, както и Евровизия, Джирото, че дори и „Опера на площада“. На човечеството сякаш му се ще да забрави колко опасен е станал светът и как се движи по ръба на бръснача. И се радва на всяка ексцентричност като на Ерлинг Браут Холанд например, завърнал се от САЩ с препариран енот, държащ в лапите си бутилка уиски (горките еноти, ако милионите последователи на Холанд решат, че и те искат такъв сувенир). А футболът и неговите звезди може би затова са толкова популярни, защото отдалеч онова, което предлагат, наподобява война: защита, нападение, фланг, крила, атака[2]… А коментаторите, когато искат да отличат някого от отбора, така го и наричат: „Герой, истински герой!“. Всеки футболист е равен на Ахил, на когото въздух не му стига на терена, защото се е раздал докрай и триумфира…

„Стоичков – Имало едно време в България“, подгряват ни още отсега за филма, посветен на Камата (Модерния ляв), който се очаква да излезе през 2027 г. Как в случая да не се сетим за Ботев: „И певци песни за него пеят“ и да продължим: и режисьори филми за него снимат, и писатели книги за него пишат…

Комерсът

Шпикерите на стадионите в Северна Америка на всеки мач обявяват числото на присъстващите – почти винаги колосално. Практика, заимствана от европейските национални клубни първенства, но фактът, че тя така се впи в настоящия шампионат показва, че количеството зрители е много по-важно както за домакините на Мондиала, така и за ФИФА, отколкото качеството (и честността) на играта: колкото повече зрители по трибуните, толкова повече постъпления в касите. И съвсем няма да излъжа, ако заявя, че тъкмо това обстоятелство стори така, че някои отбори бяха елегантно изритани от състезанието (Египет например). Не е изненада: САЩ са страната, издигнала в култ печалбата, да не говорим, че в момента начело ѝ стои човек, за когото сделката е едва ли не свещенодействие[3]. Шефът на Световната футболна федерация Джани Инфантино, който гледа почти всеки мач, не може да скрие доволната си физиономия от телевизионните камери (един от българските коментатори чак се възмути: и президентът на УЕФА Александър Чеферин ходил и гледал мачове, ама не го показвали така често като Инфантино – намек за култ към личността в глобалния футбол), вероятно поради това излезе с още по-грандоманската идея следващият Мондиал да бъде с 64 отбора. Няма какво да го спре изглежда, както не го спря и кощунственото нарушаване на правилата на играта, когато намери вратичка, благодарение на която американският централен нападател и голмайстор Фоларин Балогун влезе срещу Белгия въпреки червения му картон в предишния мач (не че това кой знае колко помогна на американците). Инцидентът обаче е показателен: футболът отдавна не е онази игра за простаците от крайните квартали, за която са нужни само четири камъка и една парцалена топка, че да се развихри. Той се е превърнал в комерсиален продукт, може би един от най-комерсиалните в световен план (по-комерсиален дори и от петрола). Заедно с това е изход за много бедни момчета, които благодарение тъкмо на футбола се измъкват от мизерията. Както казва бившият италиански национал Антонио Касано (39 мача за Скуадра адзура): „Ако не бях станал футболист, щях да съм крадец или мафиот“ (между другото, Христо Стоичков изрича почти същото). Случаят с Кабо Верде и неговият вратар е красноречив: островите изведнъж се превърнаха в желана туристическа дестинация, а голкиперът с нищожен брой последователи в Instagram се сдоби с над 28 милиона такива. И знае защо: „Мондиалът е най-голямата сцена във футбола и мечтата на всяко дете е един ден да бъде тук. Когато вдъхновяваме следващото поколение, винаги е хубаво. Да чуя децата да казват, че един ден искат да бъдат Возиня, аз съм много благодарен“. Световно като за Световно: футболът е бизнес, който въодушевява…

И това ще се види най-добре, когато Испания вдигне купата…

––––

[1] Имал съм възможност да го кажа много пъти: футболът е съвършената игра, играта в своя най-чист, най-кристален вид. Всички други игри са насочени към усъвършенстване на човешкото тяло за някаква полезна работа. Особено това важи за леката атлетика – бягане, хвърляне, скачане; добрият спринтьор е и потенциално добър ловец на дивеч. Да не говорим за копиехвъргача! Единствено при футбола играта с ръка се наказва. А да можеш добре да дриблираш като Меси например – каква полза от това във всекидневния живот? – Никаква, абсолютно никаква!…
[2] По повод Мондиала през 2002 г. в Южна Корея и Япония в материал за в. „Култура“ („За футбола. Апология“, 25/21.VI.2002) написах: „Въобще футболът има в себе си много от воинското поведение от смутните времена на Великото преселение на народите; неслучайно за негова родина се смята остров, преживял не едно и две нападения на брити, англи, сакси, викинги, нормани… Тактически той действа също като тогава – внезапен варварски набег, стена, която го отбива. (Прочее, на британския остров римляните също са построили такава стена.) А това подсказва следното: ако в нападение футболът е варварство, то в защита той е цивилизация, което препраща към защитния характер на всяка цивилизация. Цивилизацията, всяка цивилизация винаги е отбрана; нападението е прерогатив на варварството, на хаоса“. 
[3] В историята на Съединените щати Доналд Тръмп е президентът, осъществил най-много борсови сделки – 21 хиляди. Освен това само за първата година на втория си мандат е спечелил 2,2 милиарда долара, както личи от данъчната му декларация. И струва ми се, той сякаш е първият обитател на Белия дом, за когото не толкова величието на Америка (независимо от лозунга на движението MAGA), колкото дълбочината на собствения му джоб е от най-голямо значение. Приоритетно бих казал, абсолютно приоритетно…