Начало Идеи Светът инвестира в музеи, не в крепости
Идеи

Светът инвестира в музеи, не в крепости

Николай Ненов
04.04.2016
2181

canetti 162

Директорът на русенския исторически музей проф. Николай Ненов пред Портал Култура – разговор за бъдещето на музеите, за отношението към миналото и историческото наследство.

Какви са предизвикателствата пред музеите с оглед на поправките в Закона за културното наследство, които неотдавна предизвикаха дебат в общество?

Николай Ненов: Тези, които познават музеите, могат да кажат, че те имат огромен потенциал, но всъщност малцина познават музеите и заради това не всички работят с тях. Нагласата към музеите е, че те не са активни, не са играчи в сферата на културата, на туризма, пък и на науката. Всъщност музеите са активни, те са актьори, те са на сцената. Ето, в София се проведe туристическо изложение, голяма част от музеите бяха тук, наравно с общините, с други неправителствени организации, с туроператори. Нашият музей в Русе подписва годишно около 40 договора с туроператори, т.е. ние сме в бизнеса, защото говорим за реални пари, за истински задължения по договор. Но освен всичко това, разбира се, имаме своите отговорности към наследството, към това, което пазим в музеите и експонираме, и към това, което не експонираме. А дори имаме особено задължение към формите на наследство, които не са наша отговорност, тук визирам онези материални и недвижими културни ценности. Защото те не са отговорност на музеите, по закон други отговарят за тях.

По отношение на изпитанието, на което днес са подложени Законът за културното наследство и българското общество, естествено, всичко се върти около дилемата, свързана с европейските фондове, но и с това как да изглеждат множество сгради, крепости, атракциони. Тук ще кажа едно нещо, което за мен е изключително важно: светът не инвестира в крепости, той инвестира в музеи. Един от големите вестници в Ню Йорк обяви XXI век за век на музеите. Примерите са много: Ермитажът отвори свой филиал в Амстердам, в Абу Даби се появи филиал на Лувъра, в Китай се отваря едно предизвикателство на Тейт Модърн, т.е. виждаме дублиране на музеи, отваряне за публиката на музейни пространства в други точки на света. Като цяло тази политика се определя с термина „Ефекта Билбао“. Разбира се, има се предвид музеят Гугенхайм в малкото рибарско селище Билбао и промяната, настъпила след неговото изграждане. От тази гледна точка, можем да зададем въпроса: съществува ли Ефектът Билбао в България? Особено след инвестициите от предишния програмен период за калета, крепости и всичко останало, мисля, че сме се отдалечили твърде от него. Тъкмо защото не се инвестира в музеите. Дори щекотливата донякъде тема за „българския Лувър“ все още не е разработена. Безспорно „Квадрат 500“ има своето бъдеще, има своето място на общия музеен пазар, но сякаш още при обявяването си този музей беше засенчен от другата инициатива на министъра и правителството – изложбата на тракийски съкровища в Лувъра[1]. Факт е, че не се инвестира достатъчно в музеите.

Споменахте атракционите и крепостите – недалече от Русе се намира средновековният град-крепост Червен, може би единствената автентично запазена крепост.

Средствата по европейски проекти Русе и София инвестираха в музеи. Столичната община инвестира в сградата на Централната минерална баня, а Русенската община вложи средствата от оперативна програма „Регионално развитие“ в изграждането на Екомузей с аквариум и в обновяването на експозициите на Историческия музей и на лапидариума. Тоест имаме два добри примера сред всичките тези над 30 инвестиции в крепости и атракциони.

Как успяхте да преодолеете напора към псевдореставрации?

На първо място чрез разговори – с това започнах, ние – музеите и управляващите, носим отговорност не само за артефактите, които са в музеите, но и за всичко онова, което е наоколо, защото то е наше наследство, независимо че законът не ни вменява задължението пряко да се грижим за него. И оттам насетне гражданската ни съвест, разбира се, публичната ни позиция, експертизата ни, така да се каже, ни дават възможност поне да изкажем мнението си, ако не да въздействаме пряко. И тъкмо от срещата на местните власти и експертите зависи какво решение ще се вземе, за да се експонира една или друга част от наследството. Трябва да кажа, че всички признават за изключително добро решението да се инвестира в музеите на Русе. В предизборната кампания за местните избори през 2015 г. участва и мамутът от Екомузея.

ekomuseum

На какво заложихте при изграждането на Екомузея?

Екомузеят с аквариума е част от структурата на Русенския музей, ние имаме девет различни експозиции, три от тях са на открито – средновековният Червен и Ивановските скални църкви, които са под закрилата на ЮНЕСКО, римската крепост Сексагинта Приста, а останалите са Пантеонът на възрожденците, Къщата на Калиопа – Музеят на градския бит, къщата на баба Тонка, музейната къща „Захари Стоянов“, Историческият музей. Изграждането на Екомузея беше подчинено на новите тенденции в музеологията, а именно на връзката и отговорностите на човека към природата; на работата с местните общности – рибарските общности по Дунава, ловците, пчеларите, селските домодерни общности. Взаимодействието им с природата е показано по всякакъв начин в този, да го наречем, природно-научен музей. И това до голяма степен го прави различен в очите на посетителите. Още преди да го открием, един от русенските художници, който в момента вече живее в Холандия, Антоний Софев, ни дари едно свое пано, голямо колкото тази стена, с дървени части, вградени в инсталацията, които наподобяват ребра на праисторически бозайник, каквито можем да видим в една от съседните зали (имаме кости на бозайници на 6 милиона години). Тази инсталация се нарича „Документ от осмия ден“. Става дума за осмия ден след Сътворението, на инсталацията виждаме всъщност художника, увит в найлон, а най-важното в посланието на това произведение е, че то е от 1988 г., времето на  хлорната война в Русе, когато бяха и първите в България протести срещу системата. Тъкмо тази инсталация във фоайето на Екомузея създава връзката с паметта за близкото минало. Всичко това се наслагва по един много конкретен и сетивен начин и трябва да кажа, че когато ни подариха тази инсталация и я изложихме във фоайето, се просълзих, защото видях как хората разбират какво вършим.

Сълзи, но не от хлора?

Хлорът, слава Богу, го няма отдавна. Екомузеят за мен все още представлява загадка – само една година е минала от неговото откриване и е рано да се правят обобщения какво е той в очите на хората, все още нямаме достатъчно обратна информация.

В мансардата сме подредили една експозиция, която също е в унисон със съвременната тенденция на отворените фондохранилища. Съвсем наскоро в Сан Франциско откриха един художествен музей, където хората разглеждат от всички страни произведенията, подредени като във фондохранилище. Т.е. те са там и с многотията си, но и с възможността да ги разглеждаш от всички страни, да установиш друг контакт с експонатите. Познавам такива музеи, например градския музей в Чичестър в южна Англия е изграден точно на принципа на отвореното фондохранилище. Когато подредихме по сходен начин нашата експозиция, колегите ми от отдел „Природа“ бяха изумени, че някои посетители харесват този етаж повече от останалите, където те пък са вложили душата си в диорамите, в разказите, в инсценирането, в откривателството – в това да пипнеш кожата на язовеца или на вълка.

eko1
В екомузея.

Как се отнасяте към настоящата история? Спомням си, че вие имате голяма сбирка артефакти от комунизма. Мисля, че друг голям музей в страната не предлага такъв тип експонати, с изключение на Музея на социалистическото изкуство, който е профилиран.

Всъщност нашият музей е сред малкото институции в страната, наред със Софийския университет, Югозападния университет, НБУ, ИЕФЕМ – БАН, които работят в полето на устната история. Тъкмо чрез устната история, чрез биографичните разкази и материали, ние търсим досег със съвремието. Почти всички наши временни изложби в последни десетина години включват не само миналото, но и времето на социализма и настоящето. Защото в това е връзката на музеите с нашето настояще. Да, не винаги може да се получи, но когато може и особено когато човек измисли по какъв начин да се случи, го правим. Така не можем да бъдем причислени към онези прашасали музеи, които всички познаваме. Трябва да ви кажа, че етнографските музеи в България са в много лошо състояние, те отдавна са изгубили връзката с настоящето, показват всъщност един свят, който не е ясно за кого е ценност, да не говорим за голямата конкуренция, която имат от страна на механите, които показват същите дрехи, накити и т.н., при това с традиционно ядене и пиене, дори и с музика, която в някаква степен е фолклорна.

Част от ресторантите започнаха да показват с успех и артефакти на социализма.

Да, има и такива. Защото нишата е празна. Музеите винаги ще имат изключително голяма конкуренция в полето на атракциите, на нароилите се исторически възстановки. Възстановки, свързани с римляните, със Средновековието и рицарите, с героичните места на паметта от Априлското въстание…

Тук ще кажа, че с колегите от Института за етнология и фолклористика с етнографски музей имаме един общ проект: „Следите на героичното време: места на памет, свързани с националноосвободителните борби (1867-1878)“[2].  На сайта http://sledite.bg/ сме качили част от материалите, проектът продължава. Когато наблюдаваме старите места на паметта, например по пътя по Ботевата чета или по стъпките на Таньо войвода в Североизточна България, виждаме изключително много хора, най-вече от клубовете „Традиция“, които се събират за възстановки. В страната се движат към 500 мъже в униформи, с пушки, с топове, това е цяла армия, дето се казва, изключително любопитно нещо.

В цялото това споделяне на наследството има няколко важни момента. От една страна, и по този начин човек учи историята, не само от учебниците, в които всички се взираме в последно време, не само от филмите, не само от музеите. Възстановките са световна тенденция. От друга страна, те са благодатно поле за развитие на туризма, все още не добре осмислено.

Къде човек, дошъл в Русе, може да научи историята на обгазяването, на екодвижението?

Дали би могъл да ги види в музея? Все още не, но имаме намерение през тази година да направим една експозиция, която да се нарича „Мазето на социализма“. Най-общо казано, финалът го имаме, това са екопротестите, колебаем се за началото и за различните периоди. Темата за социализма все още не е достатъчно обговорена в българското общество, нуждаем се, ако щете, и от различните прочити на артистите. Май минаха десетина години, откакто един от русенските художници – Иван Иванов-Йоаний, направи със свои ученици, графити райтъри, една експозиция с артефакти от социализма, и трябва да ви кажа, че тя беше посрещната с изключително любопитство и от противниците, и от привържениците на социализма, защото в нея имаше и артистична закачка. Нуждаем се и от такъв прочит на социализма, нуждаем се от много прочити на социализма. Естествено, когато се прави една подобна експозиция –  временна или за по-дълго време, се нуждаем първо от позицията на тези, които правят експозицията, нуждаем се от научните изследвания, разбира се, и от контекста от артефакти, който съществува, но и от аудитория. Защото ако публиката не е подготвена да я приеме, ако гостите не разпознават това, което  виждат в музея, може да се получи само някаква мимолетна акция.

Rousse-architecture3
Русенският исторически музей, снимка wikipedia, ZioDave @ Flickr

Появи се съобщение, че Русенският исторически музей има ръст на посещаемост от 19.5% през 2015 г., в сравнение с предходната година. На какво се дължи тя?

Трябва да кажем, че тенденцията в последните няколко години на увеличаване на посещенията в музеите се отбелязва не само в Русе, колегите ми от други градове също я регистрират. В Русе увеличението дойде и от Екомузея, но виждаме увеличение на интереса и към другите експозиции. Според мен голяма част от интереса към музеите безспорно е заради събитията, които се случват в тях. И тук нямам предвид онези традиционни ателиета за мартеници, писани яйца, сурвакници, които все още се правят. Имам предвид събития в Нощите на музеите (ние правим и Детска нощ на музея), Нощите на прилепите и на пеликаните, на защитените видове и т.н., които формират специфични аудитории. Те също са важни, защото нашето общество е до голяма степен атомизирано, ние трябва да стигнем до всички по някакъв начин. Отделно са всички онези концерти, пърформанси, други събития в музеите, които привличат една устойчива аудитория, но чрез тях стигаме до повече хора. Така че увеличението за мен е не толкова защото хората искат да гледат постоянните експозиции в българските музеи, голяма част от които са от 70-те и 80-те години на миналия век. Хората са привлечени от инициативи в музеите, както е впрочем в целия свят.

Как работите с детската и ученическата аудитория?

Нямаме учебен музей, какъвто съществува, мисля, вече повече от 20 години във Варна. През последното десетилетие обаче имаме една програма, която се нарича „Русезнание“, тя е одобрена от Регионалния инспекторат на Министерството на образованието, Общинският съвет е гласувал средства, за да стане тя част от свободно избираемата подготовка в 16 русенски училища. По утвърдения учебен план с наша помощ се водят занятия, правят се и посещения в музея, които не са лекционни, те са под формата на игра, на интерактивни търсения. По този начин стигаме много по-лесно до подрастващите, защото тези форми показват музея като място, различно от училището, в което те са всеки ден.

Един от вашите проекти беше представен в София: сборникът с устни разкази на представители на еврейските общности в Русе, Шумен и Варна. 

Тъкмо тези истории – когато хората разказват в руслото на голямата история, дават изключителна възможност за работа за този, който търси работата. Още когато през 2000 г. публикувахме първия сборник – „Русе – портрет на века”, ние се докоснахме до различни поколения, до хора, с които и до днес работим. Някои станаха дарители на музея, други са сред твърдите аудитории, които посещават изложбите ни, споделят и с други, с децата и внуците, и разширяват, или по-скоро формират, един нов кръг приятели на музея. Всъщност това изисква много труд от страна на музейните специалисти: да поддържат контакти с живи хора непрекъснато, а не да стоят в музея и да чакат някой да дойде, за да му скъсат билетчето.

buch

Русе се свързва винаги с нобеловия лауреат Елиас Канети, с мултикултурността, но всъщност винаги ме е дразнело, че говорим за Канети и за различните общности, но не можем да покажем какво правят тези хора днес. Русе, Шумен и Варна се намират на линията на модерността – след като през XIX век е построена жп линията, за четвърт век тя преобръща начина на живот на местните хора. Той става по-добър от този в останалите части на Османската империя. Ще дам само един метафоричен до голяма степен пример: когато през Руско-турската война руснаците получават ключовете и освобождават Русе, поробителят напуска града с влак. Звучи съвсем различно от темата за вериги, робство и т.н. Но такава е съдбата на тези градове, те наистина са част от онази различна Европа, към която всички се стремим и до ден днешен. И в този смисъл наблюденията върху еврейските общности са важни, за да покажем как чрез тяхната липса днес губим ние, губят нашите градове, защото във времето на социализма българските градове станаха монокултурни, пъстротата от култури днес ни липсва. Да, разбира се, все още има евреи в България. Трябва да ви кажа, че тези 30-ина души, с които сме направили интервюта, всъщност произлизат или са свързани с общо 27 селища, т.е. почти покриваме картата на България. Темата за детството е любима на всички, но засягаме и темата за войната и страданието, за напускането на България. Виждаме трагедията, която цял Шумен изживява, когато евреите напускат своя град. Това са изключително ценни споделени моменти.

Възнамерявате ли да обърнете внимание и на други общности?

В предишните ни проучвания сме интервюирали представители на всички общности – арменци, евреи, турци. Имаме един сборник заедно с колеги от Румъния за циганските общности от Русе и от Гюргево, т.е. различните общности не са останали незабелязани за нас. Сега, след появата на този сборник, много често ни питат няма ли да направим сборник за арменците. Не че сме спрели, но за да се появи такъв сборник, трябва да имаме финансова подкрепа. В случая нямаше как да осъществим проекта „Страдание и спасение“ без финансовата подкрепа на Програмата за подкрепа и развитие на неправителствените организаци в България по Финансовия механизъм на европейското икономическо пространство. И така всъщност сдружение „Европейски пространства 21“ обедини работата на регионалните музеи в Русе, Шумен и Варна. Един такъв проект дава възможност за системна работа. По проекта направихме 30 видеоинтервюта, които са качени на сайта http://pametta.com/, оттам те бяха публикувани в книга, където са структурирани тематично в опит да проследим фазите на един човешки живот. Освен това имаме пътуваща изложба, която стъпва до голяма степен на интервютата, имаме и едно учебно помагало за деца. В трите музея в Русе, Шумен и Варна се проведоха обучения с ученици от V до VII клас, а някъде и от IX клас, всеки получи книжката с игри и интерактивни елементи. Самото оформление на помагалото беше направено от Матей Деведжиев, който сега учи някъде край Манчестър, той е внук на един от 42-амата депутати, подписали декларацията против депортирането на евреите на Димитър Пешев до министър-председателя Богдан Филов.

Как си представяте бъдещето на музеите на фона на медийните дебати за миналото?

Дебати за миналото в медиите ще се водят и занапред, защото те са свързани с политиката и с един друг тип говорене, което употребява миналото за собствени цели. Но всъщност нашата работа е насочена към тези, които са живели, страдали, които са оцелели и могат да разкажат. На тях много трудно им се дава думата. И не ги виждаме в дебатите, които събират във фокус медийния интерес.

Бъдещето, разбира се, го виждам с много работа, с много предизвикателства, свързани тъкмо с хората, които вземат решенията, а едно от тях е да се инвестира в музеите. Музеите имат потенциал, но имат и голяма нужда от грижа, от обучение на работещите в тях. Има нужда от промяна на образованието в университетите. За увеличаването на капацитета на администрацията се харчат много средства, а кога ще се намерят средства за музейните специалисти? Днес те са в особена ситуация, задълженията им са в повече. Първо, в музеите работят малко хора и второ…

С ниски заплати…

Няма да коментирам заплатите, те не са най-важните, защото, ако погледне човек анкетите, направени с хората, които работят в музеите, разбира, че има други фактори на мотивация: престижът на науката, любовта към професията… Въпросът обаче е, че тези, които са гръбнакът на музеите: уредниците, кураторите, са задължени едновременно да изнасят екскурзоводски беседи, да извършват своята научна работа, да правят изследвания, да ги споделят с аудиториите, да обработват целия фонд, който им е поверен, да го проверяват всяка година по един месец, на три години – целия. Това е работа, която не се вижда отвън, защото не е публична. По принцип тя трябва да се върши от фондовици, но нямаме достатъчно хора и я поемат уредниците. Освен това те са пазачи, продават рекламни материали и билети. Да не говорим за носенето на тежки предмети… Така че, има много какво да се направи, не толкова за да се облекчи работата, а да се специализира и професионализира.

Разчитате ли на финансиране от общината?

Не, регионалните музеи в страната се финансират от Министерство на финансите, парите отиват в бюджета на общината, но те са за държавни дейности, общината не може да ги изхарчи за друго. И парите от собствена дейност, от рекламни материали, билети и др., формално са част от приходите на общината, а тя с решение на ОС ни ги връща.

Успявате ли да ги увеличите?

През 2001 г., когато станах директор, собствените приходи – това са парите, с които развиваме дейност, бяха 8 хиляди лева. Десет години по-късно те станаха 80 хиляди лева. В момента, да чукна на дърво, са 200 хиляди. И това се дължи преди всичко на добрата работа на моите колеги, вероятно на добрата организация, която сме създали, но преди всичко на мотивацията. Ние сме заинтересовани да имаме добри приходи, за да имаме дейност, за да си платим книгите, археологическите разкопки…

А имате ли и други проекти, по които получавате средства от европейски програми?

Имали сме във времето различни проекти. Трябва да кажа, че най-добрите ни проекти бяха с Американския научен център в София, който в момента, казват, временно е спрял своята подкрепа за музеите. Но в тези 4 или 5 години, когато подкрепяше музеите, бяхме щастливи, защото имаше средства, предназначени само за музеите. Сега програмите, насочени специално към музеите, са изключително малко и за скромни пари. Предстои ни в следващите 18 месеца с Русенския университет и музея в Констанца да имаме общ проект, свързан с недеструктивни методи в сферата на археологията. С дронове, 3D камери и др. ще се разглеждат някои от археологическите обекти от двете страни на Дунава, фокусът е върху римското наследство. Трябва да кажа, че след провеждането на световния Лимес конгрес[3] в Русе (организиран от Националния археологически институт с музей към БАН) местните власти, а и голяма част от тези, които вземат решенията, както и учените разпознаха като ценност Дунавския лимес, границата на Римската империя. Все още тече подготовка и частта от долния Дунав – нашият лимес, да стане част от обектите на Световното културно наследство. Рано е да се каже кога точно, но това са важни процеси за всички и от двете страни на границата.

Николай Ненов е роден през 1966 г. в Русе. Има магистърска степен по „Български език, литература и история“ от Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“. От 1999 г. е доктор, от 2007 г. – доцент по етнография, а от 2015 г. – професор по музеология. От 2001 г. е директор на Регионалния исторически музей.

 


[1] Изложбата „Епопея на тракийските царе“, открита на 15 април 2015 г. Б.р. 

[2] Проектът обхваща територията на цялата страна, има за цел да анализира местата на памет за личности и събития от националноосвободителните борби (1867-1878), като проследява етапите и начините на тяхното конструиране като национални светини и изследва ролята им в поддържането на ритуални практики на честване и възпоменаване. Б.р.

[3] Световният Лимес конгрес се провежда от 1948 г. през три години и е посветен на границите на Римската империя. През 2012 г. се проведе за първи път в България, домакин беше Русе. На него се събират археолози и експерти от света, които се занимават с римска археология. Б.р.

Николай Ненов
04.04.2016