След завръщането си пътешествениците споделят снимки от местата, които са посетили, за удоволствие на жадната за открития и приключения публика. Понякога кадрите са просто красиви пощенски картички от непознати места, друг път са изпълнени с живот и/или съпътствани с оживен разказ за личното съпреживяване. Така се получава и при заснемането на документален материал по маршрута на пътуването. Програмата на фестивала „Кино за пътешественици“, който се случи за поредна година през август, включваше и от двата типа откривателски истории – от поетични импресии, наситени с визуална красота, до разкази от първо лице, нерядко несъвършени технически, но бликащи от авантюристичен ентусиазъм и (доста често) свежо чувство за хумор. Поради лично предпочитание, в следващите редове ще стане дума само за филми от втория тип.
Британският „На път през Сахара“ разказва за двама младежи с раници, които търсят по-нетрадиционна ваканция. Първоначално бунтът на Майкъл и Самюъл срещу обичайните „ол инклузив“ почивки се изразява в избора на Коста дел Сол през зимата, но тъй като слънцето не им се усмихва, прекосяват Средиземно море и истинското приключение започва в Танжер. Африка им предоставя достатъчно слънце през Мароко и Западна Сахара, до Мавритания и Сенегал (крайна точка столицата Дакар). Основната цел изглежда прекосяването на колкото се може повече пясъчни и каменисти райони от пустинята Сахара в западната част на континента, но в действителност е съпроводена с многообразно социокултурно общуване. Цялото им пътуване се очертава като пълна импровизация, което се отразява както на заснетия материал (особено с моментите на „пясъчно“ затъмнение и среднощен мрак), така и на неподправените им реакции. В крайна сметка любителският филм на Майкъл не може да се похвали с най-ефектните кадри от пустинна одисея, но споделянето на непосредствените впечатления на пътешествениците, леката нотка на абсурд и свежата самоирония на „героите“, превръща „На път през Сахара“ в наистина забавно преживяване, познавателно не толкова в географски, колкото в народопсихологически аспект.
В източния край на Африка ни пренася „С тук-тук из Етиопия“. Филмът е италиански и за разлика от предишния разполага със снимачен екип, който проследява придвижването на 11 души и 3 моторикши (или тук-тук) по протежение на 2500 км из Етиопия. За 18 дни изследователите, привърженици на „пътуването на бавни обороти“, се срещат с различни представители на местното население и преживяват разнообразни перипетии по прашните пътища от столицата Адис Абеба към долината на река Омо. Всеки от пътешествениците е подбран за експедицията заради професионалния си профил, а гледните им точки, които се редуват във филмовия разказ, представят едновременно впечатления от преживяването и заключения върху различни аспекти от реалността в Етиопия и контакта ѝ с европейската цивилизация. Своеобразният пътепис е изпълнен както с чувството за хумор на голяма част от участниците (при директната комуникация с хората и при монологичните коментари, от които е сглобен сценарият), така и с една „ирония на съдбата“, която помага за философското приемане на „неуредиците“, но в същото време още по-ясно откроява моментите на разногласие или възмущение (като срещата с комерсиално настроените екзотични племена). „С тук-тук из Етиопия“ е етнографски дневник „на няколко гласа“, но също и „приключение в дивото“, при което изборът на необичайно превозно средство е основна провокация към участниците и зрителите (били те в кадър, или пред екрана).
След Африка отиваме „навсякъде“, защото такова е пътуването на семейство Гудуин. Тръгвайки от Хавай, татко, мама, бебето Тру и малкият Гивън обикалят света на сърф (почти), в преследване на най-големите вълни. „В света на Гивън“ би бил истинско слайдшоу от спиращи дъха природни картини и етнографски срещи, ако не беше приказката за Голямата риба и чудесната хрумка задкадровият коментар да се повери на 6-годишно хлапе. През погледа на Гивън географското многообразие се сдобива с допълнителен откривателски смисъл и гледайки филма на Джес Бианки, зрителят получава достъп до непознати територии и едновременно с това до тайнствения ореол, който е в състояние да им придаде единствено детското въображение. Много неща са забавни в тези 14 месеца от света на Гивън, а начинът, по който заснетият материал съчетава природа, културно разнообразие и семейни взаимоотношения, е очарователен. Зрителят е допуснат в привилегированото положение на наблюдател и довереник, с когото Гивън споделя впечатленията от своите големи и малки открития. Пред очите ни децата порастват, а простичката философия на живота (дори когато е твърде зряла за познанието на 6-годишен) се съчетава много добре с необятния океан и различни местни традиции, с които се запознаваме покрай околосветското пътешествие на семейство Гудуин. Тяхното ведро спокойствие, сърфистките умения и видимата привързаност към природата и пътешествията придават допълнително въздействие на всеки на всеки споделен кадър, каквото излъчва само личното преживяване.
