Малко преди избухването на Втората световна война руското емигрантско списание „Современные записки“, излизащо в Париж, започва да публикува от брой в брой роман с доста стряскащото заглавие „Покана за екзекуция“. Озадачени, рецензентите и читателите на този необичаен роман, подписан с името В. Сирин (както се подписва в руския си период Владимир Набоков), съзират в него някаква непонятна, „кафкианска струя“. По онова време творчеството на Кафка вече попада във фокуса на вниманието: „Процесът“ и „Метаморфозата“ са преведени на френски и английски, откъси от тях се появяват дори на руски, ала все още никой не говори за „абсурдизъм“ или „антиутопия“. В опит да разчете „Покана за екзекуция“ проницателният руски културолог Пьотър Бицили, тогава професор в Софийския университет, съзира своеобразието на романа в това, че „героите са само алегорични фигури и че авторът, желаейки да подчертае тяхната нереалност, сплита битови „несъвпадения“, за да разруши напълно у читателя „илюзията за действителността“… И това не е ново – има го още у Гогол, Салтиков-Шчедрин и още по-рано у Хофман“. („Възраждането на алегорията“, 1939 г.). Други, като поета Владислав Ходасевич, са по-склонни да приемат, че в „Покана за екзекуция“ изобщо няма реална история или реален живот, както и че липсват реални персонажи, а пък задачата на автора Сирин (Набоков) се е ограничавала до показа на това как работят „стилистичните прийоми“. Особено озадачаващи и за критиците, а навярно и за читателите са били мотивите за присъдата над главния герой в романа – Цинцинат Ц. – осъден не за друго, а поради обвинение в „гносеологическа гнусотия“. В изложените в романа мотиви се казва, че причината за това най-страшно престъпление е толкова рядка, че дори е неудобна за назоваване, затова в обвинителния акт са използвани заобиколки като „непроницаемост, непрозрачност, препятствие“.
Накратко, героят Цинцинат Ц. е бил осъден, защото е непрозрачен и неясен за съвременниците си – мотив, повече от достатъчен за неизвестните съдебни заседатели. А пък за самия герой наложеното му наказание се предусеща като „изскубване, изтръгване и изскърцване на чудовищен зъб, при което цялото му тяло бе възпален венец, а главата му този зъб“.
В предисловието си към английския превод на романа, видял бял свят двайсет години по-късно (по-точно през 1959 г.), Набоков дава някои ключове за разбирането на творбата си. И те са свързани включително с епохата: „Руският оригинал на романа бе написан в Берлин, около петнайсет години след като се измъкнах от болшевиките и тъкмо в навечерието на пълното тържество и всеобщо признаване на нацизма. Отразило ли се е всичко това на моята книга, както и на мен самия – целият този унил и безобразен фарс – е въпрос, който трябва да занимава читателя не повече, отколкото мен самия“.
Набоков е автор на творби-загадки; той е блестящ, изтънчен, но хладен писател, както отбелязват съвременниците му. Неслучайно обича да се сравнява най-вече с Гогол (в цитираното по-горе предисловие иронизира, че навремето въобще не е и чувал за Кафка). И най-често персонажите му сякаш са лишени от нещо неуловимо и същевременно толкова важно: диханието, душата, които биха им придали плът. През цялото време читателят има усещането, че изключителната фраза и литературен гений на автора му позволяват да ни разхожда край витрини, на които, както и при Гогол, те съзират само маските на персонажите, на героите, озовали се в ролята на кукли или манекени. Набоков умее да превръща играта в метафизика: да наслагва, но и да заличава сенките на „двойниците“, зад които обаче се откроява „вътрешният човек“.
В това отношение фигурата на Цинцинат Ц. е наистина емблематична. Още от първите страници на романа става ясно, че Цинцинат, скромен учител на тридесет и три години (тъкмо на Христова възраст!) бива осъден, както вече казахме, заради своята „непрозрачност“ и „неподобие“ с правилата на „масовото общество“ – оттук и обвинението в „непознаваемост“ – в „гносеологическа гнусота“. В един масов (или тоталитарен) свят, където всеки би трябвало да е прозрачен в очите на всички, а поривите или желанията му да са понятни на масите (или на колектива), Цинцинат Ц. е „урод-индивидулист“, опитвал се е да крие истинската си природа от околните. По-точно съумял е да го стори до тридесетата си година, когато отчаян от постоянните измени и прелюбодейства на жена си Марфинка (постъпваща, както „правят всички“), той престава да се владее. Особено когато в детската градина, където е учител и възпитател, постъпват момчето и момичето, плод на постоянните ѝ изневери.
Изведнъж душата на Цинцинат Ц. се разбунтува и той заявява „себе си“. Ала бдителното общество го забелязва, изолира и бързо го затваря в „Крепостта“. А пък тази Крепост е също показателна и особена: там той е единственият затворник, а „пътят се вие около скалистото ѝ подножие и се шмугва под портите: змия в пукнатина“. На метафизическо равнище метафората за „тъмницата-тяло“ е повече от очевидна.
Както и друго: Цинцинат Ц., единственото действително лице в романа, е осъден и трябва да му бъде отсечена главата, защото се оказва единствено жив в свят от марионетки и движещи се манекени. Така и започва романът – с очакване на изпълнението на присъдата, колкото и Цинцинат да се чуди какво точно се случва в пътешествието му по дългите коридори, докато „мести несигурно крака като дете, току-що научило се да пристъпва, или сякаш пропада някъде като човек, който сънува, че върви по вода, но се усъмнява изведнъж: възможно ли е?“.
На това всъщност е подчинена и „есхатологията“, „движението към края“, разгръщащ се като „роман в романа“ (на френски mise en abime, пропадане в бездната). Още щом влиза в клиията си, Цинцинат е смаян: в центъра, върху масата, „се белее празен лист хартия, а изпъквайки върху белотата му, е оставен и изумително подострен молив, дълъг като живота на всеки човек, освен на Цинцинат, с ебонитов блясък на всяка от шестте си страни“.
Самият Цинцинат прекарва в Крепостта деветнайсет дни. На всеки от тях е отделена и по една глава в повествованието, per capita libri, като последната „романна глава“ се пада в деня на физическото му обезглавяване. И всъщност „острието“ на молива е това, което на практика скъсява дните му. Навярно затова и той си води спорадични, нестройни бележки. Като тези: „И все пак аз сравнително. Нали този финал, аз предчувствувах този финал“. Сетне го зачертава и полека започва да задрасква написаното, при което възниква зачатъчен орнамент, който постепенно се разраства и се навива в овенов рог. Всъщност моливът е „хронометърът на романа“ – не на самото писане, а на изписващия се край на един човешки живот.
След което се появява и вторият важен знак – от тавана се спуска паяк. И този паяк става най-близкото същество на затворника, много по-близко от надзирател Родион, който се държи благожелателно, но дистанцирано с Цинцинат, от учтивия мосю Пиер, палачът, който всъщност ще вземе главата му, или от други марионетни персонажи, които изникват и се скриват, оставайки илюзорна диря в живота на Цинцинат Ц.
За разлика от тях паякът, както е известно, е приятел на затворника. Цинцинат особено се гордее „с чистата му, безупречно правилна паяжина, сякаш току-що създадена“. Постепенно осъденият на смърт осъзнава, че всичко е само привидност и пародия: „като тази решетка, като биенето на часовника, като катеренето на паяка“. Гротеската допълнително се усилва чрез съпоставката с Достоевски (инак толкова нелюбим на Набоков) – с отказа от битовизиране на вечността като „селска баня с опушени стъкла, по които се разхождат паяци“.
И така до предпоследния, деветнайсети ден, когато Цинцинат Ц. не пожелава да предостави на паяка поредната плячка: „просто нощна пеперуда — обаче каква! — едра колкото мъжка длан, с плътни, отдолу сивкави, тъмнокафяви крила, на места като че посипани с прах, всяко украсено по средата с кръгло петно като око, преливащо в стоманен цвят“. Нощна пеперуда, която с вкопчването си, толкова му напомня на неверната Марфинка.
И тогава Цинцинат Ц. записва с молива-хронометър може би най-дългото си жизнено изложение:
Всичко съвпадна – пише той, – тоест всичко ме измами, всичкото това театрално, жалко – обещанията на палавниците, влажният поглед на майката, чукането зад стената, доброжелателността на съседа, накрая – хълмовете, покрили се със смъртоносен обрив… Всичко ме измами и се сля, всичко. Ето я задънената улица на тукашния живот – и не в нейните тесни рамки трябваше да диря спасението. Странно е, че търсех спасение. Също като човек, който се вайка, че наскоро насън е изгубил вещ, която всъщност никога не е имал, или се надява, че утре ще му се присъни нейното намиране. Така се създава математиката; тя си има своя пагубен недостатък. Аз го открих. Открих дупчицата в живота – там, където някога се е бил отчупил, където е бил запоен с нещо друго, наистина живо, важно и огромно – колко обемни епитети са ми нужни, за да ги изпълня с кристален смисъл… по-добре да не довършвам, че отново ще се объркам. В тази непоправима дупчица е загнило – о, струва ми се, че все пак ще изразя всичко за съня, за сливането, за разпада – не, отново се изплъзна — по-добрата част от думите ми са забягнали и не се откликват на тръбата, а другите са сакати… Всичко, каквото съм написал досега тук, е само пяната на моето вълнение, напразен порив – именно защото бързах толкова. Но сега, когато съм закален, когато почти не ме плаши…
Многоточие, след което Цинцинат Ц. написва думата смъртта. Ала бързо я зачерква. Смъртното наказание, смъртта, може би не са чак толкова важни с оглед на нещо друго, толкова трудно за формулиране, доколкото е отвъд съществуващото – то е сякаш в онази „дупчица на живота, напълнена с кристален смисъл“.
Така стигаме до финала, който е в „странна бъркотия“. Докато чака изпълнението на присъдата, Цинцинат осъзнава, че струпалата се „маса от хора“ е всъщност „несъществуваща“. А зрителите са съвсем, съвсем прозрачни и не ги бива за нищо. Надзирателят го гони, смален, умолява го да се върне на ефашода. Той няма право да си тръгне така, „не е честно спрямо всички“.
Цинцинат обаче го отстранява, замислен само за собственото си спасение.
Малко е останало и от площада. Подиумът отдавна е рухнал сред облак червеникав прахоляк. Последна префучава жена с черен шал, понесла на ръце мъничкия палач като някоя личинка. Нападалите дървета се бяха проснали без всякакъв релеф, а останалите, още прави, също плоски, със странична сянка по стеблото за илюзия на заобленост, едва се удържаха с клони за разкъсващите се мрежи на небето. Всичко се разкапваше. Всичко падаше. Винтов вихър подемаше и завърташе прах, парцали, боядисани трески, дребни парченца от позлатен гипс, картонени тухли, афиши; летеше суха мъгла.
Цинцинат тръгва сред праха и падналите вещи, насочил се натам, където, съдейки по гласовете, стоят същества, подобни на него.
Какво е обяснението?
Колкото и да изглежда странно, с оглед на поетиката на Набоков, но излиза, че тъкмо светът на „гносеологическата гнусота“ е път към метафизиката на спасението.
