Корсие-сюр-Веве, специално за Портал Култура
След дългогодишни преговори, проблеми и протакания на 16 април, когато се отбеляза 127-ият рожден ден на Чарли Чаплин (1889-1977) в швейцарското градче Корсие-сюр-Веве, на Леманското езеро отвори врати музеят „Светът на Чаплин”. Разположен е в имението от 14 хектара, където актьорът прекарва последните 25 години от живота си. Над 10 години артисти, актьори, архитекти, инженери, под ръководството на фондация „Чаплин”, правят необходимите изследвания. В строителството, започнало през 2013 г., участват над 200 души. Влагат средства частни инвеститори от Люксембург, Канада и Швейцария, една банка, кантонът Вод, фондацията „Гревен” – същата на музея на восъчните фигури в Париж.
На пресконференцията при откриването присъстват над 140 журналисти от 30 страни. Ентусиазмът и вълнението са общи. Синът на Чаплин Майкъл заявява: „Огромно удоволствие е да видиш осъществен един толкова дълго замислян проект”.
Роден в Лондон през 1889 г., Чаплин, принуден да напусне САЩ поради маккартизма, се преселва в Швейцария през 1952 г. Живее със семейството си в Корсие-сюр-Веве до своята смърт на 88 години. Заедно със съпругата си Уна, 35 години по-млада от него, имат осем деца.
Музеят включва три пространства. Те отразяват като в огледало битието на Чаплин – човека и артиста. Той често е повтарял: „Ако искате да узнаете кой съм, гледайте филмите ми”. И настина филмите са червената нишка, която води неговите почитатели към света му. Специално построена сграда на два етажа представлява холивудско студио. То започва с киносалон за 150 души, в който се прожектира 10-минутна биография на Чаплин. Тя припомня как се е родил костюмът на комика. На 6 януари 1914 г. Чаплин трябва да играе флиртуващ пияница. Искат да си сложи комичен костюм и да се гримира. Той „влиза” в широк панталон, тясно сако, бомбе, прекалено големи и овехтели обувки. „Исках да създам контраст”, пише Чаплин и допълва към облеклото мустаци и бастун. Несравнимите жестове, ловкостта на ръцете, гъвкавостта на тялото, бързата походка, потрепването на мустаците – всичко това създава Шарло, разпознаваемия в целия свят скитник.„Тъй като дрехите ми сътвориха персонажа, реших никога да не се разделям с тях”.
След филмчето следва изненадваща сценография – екранът се вдига и зрителят влиза реално в снимачната площадка на „Хлапето”.Восъчните фигури на малчугана с каскета и на едрия полицай въвеждат и в света на парите, с които Шарло няма късмет. Често му ги крадат („Хлапето”, „Кучешки живот”, „Цирк”), трябва да се бие, за да ги задържи. Неговият герой няма стръв към печалба, те му служат само за да се нахрани.
Това доказва превърната в ресторант зала. За Шарло яденето е основно. Филмите на Чаплин са изпълнени със сцени и гегове, свързани с храната. Той налита постоянно да яде: хог-дога на бебето („Цирк”), пайовете на търговеца („Кучешки живот”), обувката си („Треска за злато”). През 1915 г. в Сан Франциско Чаплин се запознава със скитник, който му казва: „Когато наистина съм гладен, съм способен да ям и трева”.
Сценографията позволява интерактивна разходка с помощта на виртуални технологии и мултимедийни ефекти. Тя е любопитна и забавна, възражда сцени и моменти, влезли в колективното съзнание: люлеещата се барака от „Треска за злато”, конвейра от „Модерни времена”, цирка от „Светлините на рампата”, цветопродавачката от „Светлините на града”, която ти протяга ръка с букетчето си. Ето че стигаш до бръснарски салон, където те чака бръснарят от „Великият диктатор”. Ужасен от навлизането на фашизма в Германия и Италия, Чаплин започва да пише сценария през април 1938 г. Независимо от опозицията на Холивуд и Лондон, той поема личния и финансов риск и започва да снима филма 6 дни след началото на Втората световна война. „Великият диктатор” излиза през октомври 1940 г. Журналисти се забавляват да коментират подобието на Чаплиновите мустаци с тези на Хитлер. Въпреки многобройните критики в САЩ, филмът има огромен успех и остава като един от най-големите шедьоври в историята на киното.
Зашеметен от филми, посетителят влиза във второто музейно пространство – резиденцията (Le Manoir de Ban), изградена през 1840 г. в неокласически стил. Там го чака с усмивка и отворени обятия самият Чаплин, за да го въведе в своето всекидневие, да му разкрие някои потайности, между които всеизвестната си слава на Дон Жуан. Отвсякъде лъха на спокоен семеен живот, допълнен от богата кинокариера. Запознаваш се с интимния живот на детето, мъжа, бащата Чаплин. Съхранена е автентичната уредба на къщата. За вярната й реконструкция основополагаща роля има помощта на семейство Чаплин. За допълнителна информация са използвани стените. На партера върху тях е изписана фирмографията на Чаплин и генеалогията на семейството му. Филмови откъси, умело втъкани в подходяща среда, водят разказа.
Там е и дневната зона: трапезарията с автентичните мебели и прибори; библиотеката, в която сред многобройните преводи на „Моята автобиография” е и първият български превод; салонът с пианото на Чаплин. Музиката винаги е била част от живота му: неговите родители са певци в мюзикхол, той самият свири на цигулка, пиано и виолончело. Тя играе роля и в неговите филми. След „Светлините на града” Чаплин пише оригиналната музика на творбите си с помощта на музикални аранжьори. По-късно прави нови партитури за някои от немите си филми. В САЩ поддържа връзки с музиканти и композитори – Шьонберг, Стравински. А Пабло Казалс, Йехуди Менухин и Исак Щерн го посещават във Веве.
На първия етаж е стаята на Чаплин. След безпощадната критика и търговския провал на последния му филм, „Графинята от Хонконг”, режисьорът изпада в депресия. Излиза от нея като написва „Каприз” – история на младо момиче с крила, жертва на търговски и религиозни интереси. Крехкото здраве му попречва да довърши проекта. През последните години Шарло намира мир и спокойствие в ръцете на Уна. „В моите очи самотната старост не е трагична”, пише той. „Не бих променил нищо от онова, което животът ми определи. Вървя накъдето вятърът ме отнесе”.
Посетителят е понесен към стаята на знаменитостите. „Дадох си сметка, че моят баща беше изключителен човек, наблюдавайки реакциите на неговите събеседници”, споделя синът му Майкъл. „Хора като Ноел Кауърд, Греъм Грийн, Жан Кокто, Труман Капоти, Ян Флеминг го смятаха за бог, слязъл от Олимп. В къщи имаше непрекъснат поток от журналисти, интелектуалци, фотографи, художници, актьори, известни жени и сноби, привлечени от славата на този добър стар човек.”
Стената е осеяна със снимки, но единствената восъчна фигура е тази на София Лорен, облечена в бялата си рокля от „Графинята на Хонконг”. Актрисата беше посетила музея два дни преди мен и директорът ми показа написаното от нея в книгата за гости. То ме върна към думите от автобиографията й „Вчера, днес и утре – моят живот”(изд. „Рива”): „Излишно е да казвам, че мечтата на всеки артист от всеки край на земното кълбо е да играе с Чарли Чаплин. Все едно, че си призован в двореца, привикан от краля, поканен да танцуваш от принца. Това е приказката на всички приказки”.
И тази приказка продължава в третото пространство – парка от четири хектара, в който се разхождаш и наслаждаваш на панорамата към Леманското езеро и планината. Вървиш из неговите алеи, спираш пред огромните дървета, засадени от Чаплин, четеш обясненията, слушаш ромона на водата. Долавяш думи на различни езици, които изразяват мнението на посетители – „магически”, „чудесен”, „вълнуващ и смешен”. Смехът – основното изразно средство на Чаплин, е вездесъщ. За да усетиш наистина чара на Шарло, трябва да прекараш няколко часа в музея „Светът на Чаплин”.
