Фактите са такива – „Той пак е тук” е най-продаваната книга в Германия за изминалата година, в нея думата има Хитлер – повествованието се води от първо лице и да, става въпрос за наистина добра литература.
Разбира се, няма как дебютният роман „Той пак е тук” на немския журналист Тимур Вермеш да не предизвика противоречиви реакции, след като централна фигура в него е Адолф Хитлер. Трябва да отчетем факта, че дори самото появяване на фюрера ни прави подозрителни. Като добавим към това, че Тимур Вермеш не си пада много-много по съвременните представи за политическа коректност, а обича да нарича нещата с истинските им имена, става ясно, че имаме дръзка сатира, с която не се сблъскваме всеки ден. А иначе всичко започва съвсем безобидно – Хитлер просто се събужда с главоболие, късно следобед на една полянка в Берлин и разбира, че годината е 2011.
Противно на очакванията, „Той пак е тук” обаче не е книга за Хитлер и Вермеш не раздава морални присъди. Това е роман за света, който познаваме днес и в който сме спрели да се удивяваме на много неща около нас – от сергиите, пълни с жълти вестници, и безсмислиците, които показват по телевизията, и се стигне до липсата на ценности, които често не ни позволяват да разграничим истината от откровената лъжа. Фюрерът е тук, за да може Тимур Вермеш да ни покаже как изглежда всичко през очите на този странен герой, към когото нямаме грам симпатии. И наистина светът е особено място, когато Хитлер се разхожда с военна униформа из улиците на Берлин, събира учудените погледи на възрастните дами и тийнейджърите, чуди се как така Полша все още си е на мястото и недоумява какво правят в града толкова много турци…
И действително, по пешеходния си път забелязах не едно лице, чието арийско потекло, меко казано изглеждаше под въпрос не само в четвъртото или в петото поколение, но дори в последния четвърт час. Но макар да не ми беше ясно каква точно е функцията на тези расово чужди хора тук, те очевидно се занимаваха с дейности, които не бяха ръководни,
пише Вермеш, който като цяло си пада много деликатен.
Между другото в това е и силата на тази книга –тя е откровена и дръзка. Вермеш не си поставя за цел да бъде скандален, а просто остава верен на журналистическите си инстинкти, когато изследва колко податливи сме днес на влияние и как съвременният човек се справя с манипулацията на социалните медии. Защото на бездомния Хитлер, който няма нито пари, нито приятели, нито партийния апарат зад гърба си, а само старата си униформа и безподобния мустак, му трябва отрицателно време, за да се превърне в медийна звезда. Оказва се, че през цялото време масовата култура е работила в негова полза – хората, които са останали чувствителни към престъпленията на масовия убиец, са все по-малко, а на останалите неговият образ им е някак познат – в началото берлинчани го приемат за комедиант, прилича им на прочут рибар от някое телевизионно шоу, а едни турски имигранти с радост решават, че е Чарли Чаплин и му искат автограф. Фюрерът обаче нито за момент не се съмнява в своята значимост. Вярно, в началото все пак си задава въпроси:
Имаше обаче още един въпрос, на който трябваше да бъде намерен отговор: Защо аз? Нима толкова велики личности в германската история не чакаха своя втори шанс, за да поведат народа си към нова слава?
Защо не Бисмарк, защо не Фридрих Втори?
Защо не Карл Велики?
Защо не Ото Велики,
пита се Хитлер. После бързо намира отговора – в своята мисия, в „херкулесовата задача, която чакаше тук своето решение”.
Ако преди години наистина е била херкулесова задача да се издигне от неуспял художник до фюрер, сега му е необходимо доста по-малко усилие, за да се превърне от бездомен луд, който кръстосва улиците на града и живее във вестникарска будка, до звезда със собствено шоу. Помагат му социалните медии, собствената му лудост и вярата, че фюрерът трябва да стои зад своя народ и нищо да не го отказва. Няколко месеца по-късно политическите партии вече ще се борят за него, за да спечелят от влиянието му, и историята ще ни се стори подозрително позната.
Всъщност в това е силата на тази книга – тя е отлична сатира, която има силата да ни разсмива с абсурдите на историята, но в същото време Вермеш ни показва колко трудно можем днес да правим разлика между лъжа, идеология и истина. Колко трудно разпознаваме лудостта и колко лесно могат да се повторят старите грешки.
– Да! – провикнах се аз в мрака на будката. – Да! Ще го направя! И ще пребъда! Да, да и още веднъж да,
така се надъхва Хитлер в началото, когато всичко му предстои.
Нощта ми отговори с черна тишина. После от немного далеч до мен достигна самотен глас:
–Точно така! Всички са гадове!
Независимо от критиките, които търпи тази книга, че възкресява един масов убиец, тя има силата не само да разсмива, но и да задава въпроси. Отличният превод е на Любомир Илиев.
