Изложбата на Динко Стоев в галерия „Райко Алексиев“ (до 28 ноември 2023 г.) е без заглавие, куратор и концепция. Организирана е от художника някак импровизирано и има въздействието на отваряне на склад, на надзъртане в депо, на голяма визита в студио.
Това усещане допълнително е подсилено от появата на някои от работите отново в тази зала, след голямата изложба на художника през 2017 г. Сега те са съчетани с нови творби от същите серии. Както и преди, така и сега за зрителя няма отъпкани трасета, по които да се движи, няма обяснения, а и заглавията на работите не дават много контекст. В залата има само кратък авторски текст, който можеш да си вземеш на вратата и в който дори няма биографични данни. Гледащият е оставен сам да се справя с тази мащабна, въздействаща поредица от картини. Да изпада в пропасти, да се блъска в морета, да се опитва да разчете очертанията на персонажите, потънали в гъстата структура на боята.
Изложбата на Динко Стоев, 65-годишен художник, преподавател в софийската Художествена гимназия, може спокойно да бъде определена като ретроспектива. Независимо че не е направена с такива намерения. Тя би могла да бъде ретроспектива, не защото е замислена като хронологичен обзор на едно голямо творчество, а защото в нея са представени основите, върху които то стъпва. На първо място това е начинът, по който живописецът работи. Специфично съчетание на експресионистичен маниер на полагане на боята; композиции от обекти и персонажи, натоварени с определена театрализирана роля (тук той напомня на работата на Базелиц и Бейкън), както и смелата употреба на активни цветове – червено, синьо, жълто и черно. Интересно е, че картините са рисувани с акрилни бои, а е постигната богата пастьозност на мазката, присъща на маслената живопис. С тези експресивни мазки, почти без наличие на контур са изградени и самите композициите. В тях също има голямо разнообразие. От разработки на един поставен в центъра обект до сложни ракурси, в които зрителят е въвлечен като участник в композицията. Такава е например картината „Разходка“ от 2017 г. Ние сме на мястото на един от персонажите, на мястото на художника – възрастен, разхождащ дете. И тук, и във всички други картини, каквото и да рисува, Динко Стоев е емоционален, спонтанен и краен до наивност. Това е съвременният свят, видян през неговите очи. Той е разказан през богат арсенал от метафори и символи.
Въпреки че всички картини са от последните 5–6 години, те събират няколко централни визуални разказа, които изграждат творческата идентичност на художника. Следвайки лаконичите им заглавия, изложбата може да се раздели на няколко основни части.
Серия, обединена около заглавието „Захапка“ – тя вече е добре позната от предишни изложби на художника. Това са картини с размери над 2 метра, в които хора са захапали метални прътове. На практика те висят на тази захапка и в този момент в тях е концентрирано цялото възможно напрежение, опънало жилите им да скъсване. То е и повод за бърза схематична рисунка, в която всичко е казано в драматичната игра между вертикала (човека, опитващ се да се задържи изправен) и хоризонтала (металния прът), едновременно опора и инструмент за мъчение. От същата тази серия, която изглежда не омръзва на автора, съвсем нови са няколко, сред които и „Голяма кукла“. В нея изразяването на познатото физическо напрежение отстъпва на заден план, пред търсенето на по-ясни символични категории.
Коледната серия е друга много важна част от изложбата. Това са композиции, в които на мрачен многопланов фон се разиграват кинематографични сцени с участието на Дядо Коледа. В случая той е представен като добре познатия червено-бял костюм. Един емоционален акцент, поставен в пейзажна среда заедно с разчленени животни, сухи дънери в снежната пустош. Част от някакъв неясен брутален ритуал, който неидентифицирани персонажи извършват. Чистата детска вяра в светлия празник е разбита от безпощадната реалност. Съвременният човек е напълно безпомощен през действителността, лишена от всякакви илюзии. В тези сцени няма грам оптимизъм и въпреки това благодарение на изключителния живописен подход на художника те се превръщат в истинска наслада за окото.
Съвсем нова е третата серия от картини в изложбата. Условно можем да я наречем „водна“. Това са най-скоро създадените от Динко Стоев картини. Те са сложно изградени живописни структури, които предават особеното усещане, което изживява човекът в съприкосновение с водната маса. Плуващи фигури, глави, уловени в момент на излизане на повърхността, когато въздухът не достига, а очите са затворени. Когато тялото е част от две материи. Може би именно заради желанието да бъде представено това флуидно усещане, в точно тези картини художникът е напълно различен. Той се отказва от едрото екпресивно нанасяне на боята и изгражда цветово композициите с повече внимание и търпение. В малки мазки се вплитат сребристи, жълто-зелени и сини тонове. Водата е като разтопено злато, като живак, който ще се промени отново след секунди. Към тази „водна“ серия бих причислила и забележителната картина „Прибой“. Вероятно една от последните, рисувани през тази година. Прибоят е мястото, в което вълните се разбиват в скалите. И тук отново всичко се развива в полето на една гранична ситуация. На ръба между две състояния, моментът, след който всичко ще бъде напълно различно. Композицията е доста семпла, тя е съставена само от една фигура, коленичила в пяната на вълните. Това, което се развива във фона, е истинската цел и ценност на тази картината. Там пейзажът е многопластов, лек и въздушен. Това е морето, което ще бъде там и след като хората с техните мрачни страсти вече ги няма.
Изложбата на Динко Стоев има потенциал да се превърне в едно от големите художествени събития на тази година. Изкуството му има мащаб, сила, то носи послания и е в голяма степен уникално явление в българския контекст. Ние имаме нужда от такъв тип живопис, именно сега, когато светът живее разкъсван от конфликти. Тя би дала израз на времето, би изразила момента. Дали защото авторът не привижда универсалността на своите послания, а гледа на тях само като на изразител на собствените му вътрешни усещания, или причината се крие във вкоренени разбирания и традиции на българската художествена сцена, за това можем само да гадаем. Резултатът е, че този така необходим диалог между зрител и произведение на изкуството е саботиран. Авторът съвсем умишлено се е отказал от усилия в тази посока. Оставил е всеки да се справи сам за себе си. Картините с публиката и публиката с нарисуваното. Липсата на по-внимателна подредба на творбите в залата, липсата на диалог между тях, на контекстуализация, липсата на адекватни съпътстващи текстове прави тази изложба просто още един факт в биографията на художника.