„Всички заедно носим отговорност за това, че проспахме години систематично налагане на ниски стандарти за морал и естетика. Съгласихме се с тях мълчаливо. И сега ни се връща тъпкано.“ Разговор на Антония Апостолова с Боян Тончев
Новият сборник на Боян Тончев „Безкраен свършек на света“ („Жанет 45“, 2024) е някак логично продължение на предишния му – „Животът като следобедна дрямка“ („Жанет 45“, 2021). И докато там историите са притчови, анекдотични, приказни, то в настоящия има своеобразен ясен преход от реалистичното към дистопичното. Сборникът е привидно кратък и семпъл, но отново успява да обеме като че ли най-базовите човешки състояния и диагнози за съвременността ни.
По-реалистичните истории можем да положим в традицията на много краткия разказ, в която днес работят автори като Михаела Илиева и Йорданка Белева, Цветозар Цаков и Цветелина Георгиева, а в по-фантастичните истории Боян Тончев проявява собствен почерк, който се надяваме да видим продължен някой ден в отделен сборник с подобни разкази или дори в роман. Именно там – в абсурда, в иронията, в алегоричното – журналистът по професия, свикнал да работи с точните факти и истини, проявява цялата свобода на въображението си.
Това разделение, уви, е съвсем условно, защото и едните, и другите истории (отделени в две части на книгата), говорят за онази амалгама от злободневни и вечни човешки проблеми, които авторът разказва с проницателност за детайла и точност на назоваването, може би взети назаем именно от работата му (понастоящем в сайта на „Свободна Европа“). Първите можем да свържем с теми като самоопределянето и съпоставянето с другия, оглеждането в непознатия и превръщането му в свой, критичния поглед към себе си през очите на различния, силата на сигурността и уюта в „рутинния“ семеен живот, споделянето чрез думите, което узрява до тяхната непотребност в общението ни…
Вторите са алтернативен поглед към нашия свят и може би територия на почти сигурно – уви – бъдеще, въпреки привидния абсурд и фикция. В тези дистопични, кафкиански, клаустрофобични сюжети животът е подозрително познат, реалността – болезнено възможна в своята изкривеност. Абсурдът и спорадичният смях определено горчат с изобличителната си сила. Нима ежедневието ни не е поредица от кодирани достъпи и преходи; нима много от медиите ни не са съглашателства между бухалки, а транспортът ни – ГР „Адски транспорт“; нима експоненциално забързалото се ежедневие не ни превръща в Хомо Бягащ, който не може да си позволи да спре, за да не бъде погълнат. От какво – кой вече всъщност знае? И докато апокалипсисът отдавна вилнее навън, а светът все не свършва, ние изглежда сме свикнали с това положение на нещата. Не вземаме страна между ангелите и демоните и може би тъкмо в това е проблемът.
С Боян Тончев разговаряме за всичко това. Той работи като журналист в „Свободна Европа“ от 2022 г. Завършил е философия в СУ „Св. Климент Охридски“. Между 2013 и 2018 г. работи като сценарист в „Господари на ефира“, след което става главен редактор на сайта на предаването. Бил е и редактор в „Дневник“. Автор е и на романа „Прагът“ („Скалино“, 2017) и на споменатия горе сборник.
В много от историите ви човекът като че ли едновременно е атомизиран, капсулиран, сам за себе си и същевременно търси възможност да се огледа в другия и да си представи възможния живот с него. Едната тенденция надделява ли над другата, или все още успяваме да балансираме? Способни ли сме днес изобщо да се видим през очите на различния?
Напоследък човекът не се справя с балансирането. Мразя да съм в ролята на мрачния песимист, но животът в хармония с другия в съвременния свят е все по-трудно постижим. Хората не се разбират помежду си. И докато допреди трийсет години ги разделяха идеологии, сега пропастта между тях е на ниво личен светоглед.
Ще дам пример. Големи групи от хора с лека ръка зачеркват науката, фактите, човешките права, губят естествения стремеж към истината и свободата. Готови са да заменят реалността с друга – фалшива, подхвърлена с користна цел от съмнителни авторитети. Това са много страшни тенденции, защото говорят за загуба на вярата в собствените ни възможности.
А когато нямам доверие на себе си, няма как да вярвам на другия? Тогава започвам в негово лице да виждам заплаха, да ми се струва, че иска нещо да ми отнеме. И напълно губя способността да погледна света през неговите очи, да разбера проблемите му, да проявя желание да му подам ръка. Или дори най-малкото – да поговоря спокойно с него.
В същността си някои от темите ви са не по-различни от тези, до които можете да се докоснете като журналист. По какъв начин се различава литературният от репортерския поглед към тези човешки проблеми?
За мен литературата е журналистика с добавена реалност. И двете са отражение на действителността, но докато журналистът е длъжен да остава стриктно в рамките на фактите, то пишещият литература може да си позволи и да помечтае, да си поиграе с езика, да се посмее или да поплаче. Да предложи алтернативи. Дори смело да се пробва да намери хипотетично разрешение на реални проблеми на обществото, било то и неприложимо в истинския живот.
Но тук има един много важен момент – в последно време част от журналистиката започна неправомерно да използва тези похвати на литературата, в най-лошия смисъл на думата. Да донаглася факти, да подменя истини, да измисля наративи спрямо определени интереси. Да манипулира общественото мнение с алтернативни твърдения, конспиративни теории и други фантасмагории, представяни като реални. И трябва много ясно да се разбере, че този широко застъпен напоследък публичен жанр не е журналистка. Това е една много долнопробна булевардна литература, публикувана в сайтове, които залъгват хората, че са медии.
Една от историите е съкрушителен разказ за майка, изгубила сина си заради алкохола – ключова дума от черните хроники днес (добавена към насилието, катастрофите, убийствата). „Не можеш да изпитваш любов към демон, ако ще и да се е вселил в тялото на отрочето ти“, пишете вътре. Как тогава си обяснявате факта, че именно отрицанието на тази констатация стои в основата на актуални и в обществото, а вече и в литературата проблеми като насилието над жени?
Черните хроники ще ни съпътстват в ежедневието, докато не проумеем, че причината за тях е в самите нас. Катастрофите и побоищата не ги вършат извънземни. Не са дело на някакви пришълци. Правим ги ние. Нашите съседи. Понякога дори нашите деца. Злоупотребата с вещества, водещи до смърт на пътя или при битови свади, насилието над жени, омразата към хора с различни разбирания от нашите – това са ужасяващи компенсаторни механизми на изпразнения от съдържание човек.
Вътрешната празнота логично води до липса на съвест и невъзможност за реална себеоценка. Обществото ни има нужда от малко повече самокритичност. От признаване на това, че не някой друг е виновен за всичко, което се случва постоянно наоколо, а ние. От поемане на отговорност.
Наистина не знам как е възможно това да бъде постигнато. Свикнали сме за всичко да обвиняваме политиците и да, те са виновни до голяма степен. И все пак всички заедно носим отговорност за това, че проспахме години систематично налагане на ниски стандарти за морал и естетика. Съгласихме се с тях мълчаливо. И сега ни се връща тъпкано.
Казвате, че единственият победен от смъртта е умрелият. Абсолютно егоистичен ли е животът в своята неизменност и безразлично продължение?
Животът няма друг избор, освен да е егоистичен, защото сметката за смъртта я плаща той. Неизменността и безразличното продължение е защитният му механизъм, за да успява да понася някак болката от загубата на близък човек. Наистина най-важното нещо за живите след тежка загуба е да не забравят, че те все пак продължават да са тук със своите отговорности и стремежи. Не да се вкопчват в починалите, а да ги оставят спокойно да пребивават в своята смърт. Да им простят, че са умрели, че са ги изоставили така безнадеждно и да продължат нататък, с всички хубави спомени от съвместния им живот. Бунтът срещу смъртта е безсмислен.
Твърдите, че „бъдещето е стихия, която те връхлита от нищото“. Не ни ли прави съвършено безпомощни и парализирани тази гледна точка, не обезсмисля ли разумното анализиране и планиране както в личен, така и в обществено-политически план?
Аз дори смятам, че е точно обратното. Да си даваш сметка за стихийността на връхлитащото бъдеще те калява. Подготвя те да очакваш неочакваното, да не задрямваш в самоувереността на настоящето. Планирането е нещо много хубаво, но когато човек прави план, последната точка в него винаги трябва да бъде – „Всичко може тотално да се обърка!“. Когато имаш и тази насока в главата, си спестяваш точно парализата и безпомощността.
Да, може и да настане пълен хаос, но предвиждането на хаоса е първата стъпка към подреждането му. Това в пълна сила важи и в обществено-политически план, и според мен голямата грешка на съвременното западно общество е, че твърде дълго пропускаше да планира хаоса. И сега трябва да го прави в движение, което губи ценно време и е далеч по-енергоемко.
Обявата, на която откликват двама от героите ви, гласи: „Лесна работа без заплащане. Осигурен обяд и едно-друго“. Трябва ли това да ни звучи като метафора на живота, който огромен слой от обществото ни води?
Преди малко споменах за занижените изисквания за морал и естетика на обществото ни. Към тях ще добавя и загубата на интерес и уважение към познанието и науката. Всичко това е в основата на голяма част от проблемите ни в момента – като започнем от злободневния бит и стигнем до културата, образованието, политиката. Обществото ни се омързеливи и изглупя. Не иска да полага излишни усилия заради някаква си ефимерна възвишеност. Започна да се задоволява с „обяд и едно-друго“. Спря да мечтае.
Тук става дума далеч не само за българското общество. Това е изобщо болест на цивилизацията ни. Съвременният човек съкрати списъка на целите си. Отказа се да цени една част от правата си. Загуби интересите си, хобитата си. Всичко му се дава наготово в потока на социалните мрежи, който го залива по цял ден. И той стана пасивен консуматор на нискокачествена реалност.
Пишете, че „всеки човек беше винаги различен от себе си“. Възможно ли е да погледнем на тази констатация за изменчивост, ненадеждност, несъответственост всъщност и по положителен начин? Има ли такъв?
Не просто има, а в него може да се крие разковничето на излекуването ни от тази болест на цивилизацията, за която споменах. В разказа ми един човек започва да говори с предметите, защото на тях може да се разчита, те са винаги едни и същи, никога няма да те подведат. На хората е трудно да имаш доверие, защото те постоянно сменят мнението си, не държат на думата си. В действителност обаче в тази изменчивост и непостоянство се крие тайната на развитието на човечеството. В способността да ставаш с лекота различен се крие ключът към преодоляването на кризите.
В момента човечеството е в тежка, историческа криза. Случват се ужасни неща, количеството абсурд и несправедливост хилядократно надхвърля нивата, които едно общество може да понесе, без да тръгне да се разпада. Разпадът е пред очите ни. Заплашени сме от нова вълна на тежък тоталитаризъм, едва 35 години след като с такава мъка и жертви се избавихме от предната. А именно в тоталитарните общества човешката личност се възприема като предмет, като средство на властта към пълен контрол над едно бездушно общество.
Опредметяването на човека е най-големият грях на диктатурите. Той става просто инструмент за производство на стоки или пушечно месо. Затова точно сега имаме нужда от динамика, от промяна, от това да се превъзмогнем, да станем „различни от себе си“ и да не допуснем някой да ни възприема и третира като предмети. Защото в настоящия си вид и форма като общество, сме се подхлъзнали именно в тази посока.
Кафкианските абсурди на гр-адския транспорт, които описвате в един от разказите, представяте като ситуации, „от които можеше да го измъкне само някакъв внезапен deus ex machina“. Разполагаме ли в днешно време с такива спасителни хора, ситуации или друго?
Когато в реалността се натрупа критично ниво на абсурд, тя рано или късно се самопречиства. Въпросът е колко време отнема това и кога точно абсурдът ще скъса язовирната стена, която го задържа да се натрупва. Няма какво да се лъжем – човешката история е низ от периоди на пълен абсурд, последвани от такива на уталожване. Следва нова градация, после нов спад. Само в рамките на собствения ни живот вече сме били свидетели на три такива етапа – първо абсурда на комунистическата идеология, приложена на практика, последван от нейния разпад и близо две десетилетия на относително равновесие. Преди отново с гръм и трясък да навлезем в сегашния период на постистина, изпълнен с десетки абсурди – като започнем от отрицанието на постижения на науката, подмяната на истината и фактите с конспиративни теории и пропаганда, и завършим с имперските амбиции на ново поколение диктатори, безпрецедентната атака срещу демократичните ценности и повторната загуба на трудно отвоювани човешки права.
Така че сега с нетърпение чакаме следващия deus ex machina. Такова навремето беше падането на Берлинската стена – стана изненадващо, почти неочаквано, точно като в антична трагедия. Не се съмнявам, че и с настоящия безумен период ще се случи нещо такова. Трудно ми е да прогнозирам какво и кога, но със сигурност внезапно нещо ще рухне и махалото отново ще тръгне наобратно.
„Краят на света дойде и въпреки това светът не свърши“ – валидно ли е това за днешния ден и какви са признаците, които виждате (или ще видите, когато се случи)?
Светът свършва постоянно. И в същото време няма да свърши дори когато нас ни няма. Дори когато последният човек изчезне от него, той ще продължи да съществува. Нещо, което човечеството постоянно забравя, е, че то не е център на вселената. Всичките ни белѝ идват от това, че непрестанно се опитваме да докажем себе си като такъв. Затова си позволяваме с лека ръка да изхабим най-важните ресурси на планетата, дори да застрашим съществуването на другите видове. Да, виждаме много признаци на предстоящ свършек на света. Но на човешкия свят в сегашния му вид, не на света по принцип. От нас зависи дали ще продължим съществуването си и в „следващия“ свят – този след апокалипсиса на съвременния homo sapiens.
А готови ли сме – за разлика от героите ви – „всичко да приключи“?
Ето за това никога няма да сме готови. Защото, въпреки че не го показваме с действията си, държим много на този свят. Харесваме си нашето място в него, все пак сме на върха на природната верига, макар сериозно да злоупотребяваме с това. В момента, в който критичната маса от хора го осъзнае, съм сигурен, че ще надскочим себе си в усилията да спасим света. Дано само не е твърде късно.
Кои днес са спящите и кои – будните?
За съжаление, най-дълбоко заспали са хората, от които в глобален план зависят нещата. А будните явно не са достатъчно амбицирани и способни да ги събудят. Спящите някак привикнаха на протестите на будните. Или самите протести са твърде заспали, или очевидно вече не е това начинът да се предизвика революция, смяна на статуквото в най-общия смисъл на думата.
За мен революцията трябва да дойде от един нов вид будни хора. Не по площадите. Площадното протестиране се изхаби и спря да върши работа. Революцията трябва да се извърши отвътре на обществото, не навън. Да дойде от едно цяло ново поколение от философи, писатели, художници, артисти, учени, публични личности. Ако щете – инфлуенсъри. Такива, които да противостоят далеч по-активно и ефективно на ниските нива на морал, естетика и разум. Имаме крещяща нужда от нови ярки културни авторитети. Способни да се противопоставят на течението. Да надделеят със способностите и уменията си над бълващите с тонове фалшиви ценности социални мрежи. Тогава по-лесно ще се преборим за себе си.
Представянето на новия сборник с разкази на Боян Тончев „Безкраен свършек на света“ ще бъде на 8 октомври, 18:30 ч., в Credo Bonum Gallery, София, ул. „Славянска“ 2.