2
1065

Светът се крепи на любовта и на добре свършената работа

101_2254_Fedya1
Снимка Анжела Димчева

Наскоро поетесата и преводачка Федя Филкова издаде седмата си стихосбирка и първата си книга с разкази. В края на миналата година пък на немски език излезе антология с нейни стихове. Това е поводът за разговора с нея на Катя Атанасова – за писането, превода, отношението към думите…

В края на миналата година, на немски език, австрийското издателство „Драва”, Клагенфурт-Виена, публикува антология, съдържаща 77 ваши стихотворения. Тази година пък се появиха седмата ви стихосбирка „Нищо тъмно” и сборникът разкази „Третата жена”. Струва ми се, че това би трябвало да означава много за един творец като вас, който е толкова внимателен към писането и публикуването. Как определяте тези книги, мястото им, в цялостния ви творчески път дотук?

nachtТака, както сте подредили нещата, наистина сякаш е респектиращо, но всъщност всичко е далеч по-скромно, просто съвпада във времето. „Немската” ми книга „Нощна трева”, както всяка преводна книга, е дело преди всичко на преводача, на неговите усилия, в случая на великолепния българист и славист от Берлин Андреас Третнер. А иначе двете ми нови книги – с поезия и разкази – идват след стихосбирките ми „Моята Твоя любов” и „Второ сърце”, които излязоха през 2009 г., след една цяла „петилетка”, така да се каже, и дай Боже, да продължавам да бъда внимателна към писането и публикуването.

Едва ли бих могла аз да определя мястото им сред другите мои книги досега, но, от друга страна, имам усещането за нещо „свършено”, в различните смисли на тази дума – и като свършена работа, и като някакъв край, но по-скоро запетая, не точка. Винаги, след първото опиянение от излизането на поредната книга си задаваш въпроса: „И?”

Пишете поезия от 1982 г. досега? Какво ви даваше тя през тези години? Отне ли ви нещо?

През 1982 г. излезе първата ми стихосбирка „Цветя с очите на жени”, но пиша стихове от ученичка в гимназията, учих в немската гимназия в Ловеч и пет години живях на пансион – безценен житейски опит и същевременно болезнен период за млад човек, принуден да живее и да се подчинява не само на правила, но и на много и различни хора. Оттам и моята съпротива, която си изградих – научих се да живея сама, самотно – едно много добро качество за живеене както в тоталитарна държава, така и за писането. Поезията осмисляше тази моя самотност или да си помогна с думите на Арнолд Шьонберг – Не умението поражда изкуството, а необходимостта!

И днес продължавам да се питам, но в началото беше особено остро: Как живеят останалите хора, които не пишат стихове? Няма как Поезията да ти вземе каквото и да било, тя само дава, и то не назаем, а всичко за цял живот, не си иска обратно нищо.

Днешният поет не е поетът от началото на миналия век, да кажем, когато е бил разпознаваем не само като творчество, а като личностно присъствие в публичността? Как се чувствате днес вие – като творец, като преводач, като човек, който има достатъчно богат опит – и биографичен, и литературен?

Времената се менят, но и се вливат едно в друго. Днес е необходимо поетът „да забрави старото и да научи новото”, за да може да намери своето точно място в т.нар. „публичност” – след близо половин век дирижирано налагане на „поетите” в публичното пространство, а след това и продължаващите и до днес „проекти по управление на паметта”, според прекрасното определение на поета Пламен Дойнов, е много трудно да се намери достойния баланс между писане и себезаявяване в публичното пространство. Още повече, че живеем във време, в което всичко е за показ и за продан. Трудно е да се устои, дори понякога е разбираемо. Същевременно самото писане е вид „саморазголване” и в създаването на изкуство няма скромност, след като си решил да хвърлиш „душата си на лъвовете” – Аз-ът на твореца е „безсрамен”, но не съм сигурна дали винаги е извиним, поне в житейски смисъл. Моят творчески „аз” прилича на мен, по-скоро е съзерцателен, но си мечтая за читатели, признавам.

След 7 книги с поезия „Третата жена”. Какво не можехте да изразите в стихове и избрахте прозата? Или е нещо друго?

Пишех стихове през годините, но иначе превеждах предимно проза. И то проза, написана от жени. И винаги съм знаела, че един ден и аз ще опитам. Когато някога преведох романа „Малина” на Ингеборг Бахман, имах чувството, че аз съм написала книгата, че това е „моят” роман, възхищението ми от Бахман беше безгранично, така е и до днес, тя е успяла да съчетае писането и на двете – поезия и проза, тя е моята „учителка”. Прозата е друг вид словесна материя и ми е много, много интересно да заплитам изречения, казано по „женски”.

В книгата, освен че е просто чудесна проза, има много лично споделяне, тя ни припомня и още веднъж за големия ни поет, вашия съпруг Николай Кънчев. Болеше ли ви, като пишехте? Какво е чувството да споделиш свой скъп човек, скъпи моменти с него, с другите?

Харесвам определението за литература на Жан д,Ормесон – „Овладяна от граматиката тъга”. Непостижимо е да изразиш болката, реалното страдание с думи, но нали това е стремежът и смисълът на литературата. В големите книги, които сме чели и четем и които обичаме, усещаме как чрез езика диша истинското страдание. В случая аз имах нужда и от много творчески, не само човешки кураж – Николай Кънчев е огромен поет и житейската ми свързаност с него не ми дава никакво предимство.

Вие сте и една от известните ни преводачки от немски език. Има ли според вас ново поколение преводачи? Какво не бива да забравяме, когато става дума за превод от един на друг език?

Не само има ново поколение преводачи, но и има много, много талантливи, знаещи и можещи млади хора. Те, слава Богу, вече свободно могат да пътуват по света и чуждата литература за тях не е само книжното тяло и чуждият език, но и цялото богатство, което носи запознаването с един друг народ и неговата история и култура – това „живо” общуване няма как да не обогати превода и да не го направи по-верен. Излизат великолепни преводи – особено се радвам на преводите на стара и съвременна китайска литература, немислими до скоро, и на такива преводачи като проф. София Катърова и Петко Хинов например – преводи подвизи.

Много неща не бива да се забравят при превода, но според мен две са основните – първо, че българският език не отстъпва на ничий друг и е способен на всичко, така да се каже, и второ – преводачът е особен тип творец, „творец в сянка” – необходима е голяма преданост и вярност към чуждия автор – почти както в любовта.

Живели сте в два свята – този на социализма и този, който днес наричаме време на преход. Какво не направи българската интелигенция според вас в тези 25 години преход, какво изобщо се случи с нея, каква е ролята й в живота на цялото общество днес?

При социализма не направи това, което не направи и през тези вече 25 години преход – с много малки изключения, не остана на страната на доброто, достойнството и морала, на страната на истината.

На едно мое старо стихотворение „Каталог на живота” бях сложила за мото два стиха от австрийската поетеса Алма-Йохана Кьониг – „Друга аз щях да разцъфна напролет, /ако градинарят ме беше изнесъл на слънце.” – това, що се отнася до живота ми при социализма. Но същевременно нещата никога не са само черни или само бели. А и не мисля, че за истинското изкуство някога е имало и ще има добри времена, времената са такива, каквито са, всяка държава, дори и най-демократичната, се старае да ограничи и смири, да подчини безпределния порив на творческия индивид към свобода и справедливост. Да не говорим за преходни общества като нашето, в което тоталитарните рефлекси са още много силни и още дълго ще отекват при тази почти пълна липса на политическа култура и сякаш „природна” съпротива срещу усилията да се цивилизоваме.

Изразът „българска интелигенция” ме затруднява. Винаги е имало и ще има личности, които ни помагат да живеем и да мислим – в моята младост това бяха личностите на Владимир Димитров-Майстора, Атанас Далчев, Добрин Петков, Красимира Колдамова, всеки в своето изкуство, но с неопетнено благородство! – споменавам само тези малко имена, списъкът е по-дълъг. Добри и достойни творци винаги има и тъкмо те са истинските духовни водачи на обществото. Както и днес. Но винаги съм се притеснявала от готовността на т.нар. интелигенция да служи на властта, като в никакъв случай нямам предвид готовността й да работи за обществото, това е нещо съвсем друго.

При нас все още много от ролите са раздават, дори в изкуството, така че няма как авторитетът на творците да е заслужено голям.

Имате ли чувството, че езикът ни обеднява? Или пък ние все повече и повече го „изоставяме”? И изобщо има ли разбягване между езиците на вашето поколение, когато бяхте млада, и днешното?

Езикът на литературата ни – българска и преводна – не бих казала, че обеднява, обеднява в книгите на не дотам добрите писатели. Що се отнася обаче до езика в публичното ни пространство – да! И той не страда само от обедняване, но и от неспазване както на езикови, така и на чисто човешки норми. Ролята и отговорността на медиите в случая е огромна, колкото и банално да звучи. Думите, езикът са неподозирана сила – рано или късно „лошите” думи си отмъщават.

За езика на младите сме отговорни ние, възрастните.

Иначе аз не си спомням много какъв беше езикът ми като млада – сега при всички случаи е по-свободен, което означава и по-истински.

За какво трябва да се живее днес?

Заради самия живот – животът е един! И е чудо!

Заради другите, тези, които обичаме и които са около нас, които носим в паметта си. Винаги съм се опитвала да бъда оптимистка. Не обичам това непрестанно и всеобщо хленчене, колкото и да ни е трудно. Всеки от нас трябва да си върши и свърши добре работата. Светът се крепи на любовта и на добре свършената работа. Има едно прочуто изречение на Лутер в неговото „Свидетелство за превеждане: „Дори да знам, че утре светът ще загине, пак бих садил своето ябълково дърво”.

А няма нищо по-хубаво от един все още незагинал свят и едно разцъфнало в бледорозови цветове ябълково дърво, което скоро ще даде плод.

Оше по темата