Щом мерките „под карантина“ започнат да се разхлабват, един въпрос неизменно зачовърква съзнанието ни: как ще изглежда светът след пандемията? И там е работата, че отговорът най-често прераства в „политическо клише“ – убеждават ни, а и сами убеждаваме себе си колко по-различен ще е животът „тогава“. А „в същото време” живеем и „дълго време“ ще трябва да заживеем с вируса, със съзнанието за смъртта, надвиснало над безоблачнотото небе на нашия хедонистичен свят, в който Еросът изцяло бе надмогнал Танатоса. Сега наяве се убедихме, че всеки ден умираме и какво всъщност се скрие зад тези думи на апостол Павел (1 Кор. 15:31).
И ако не искаме да падаме „отвисоко“ или да „затваряме“ преди още да сме „отворили“, ще трябва да заживеем с тази нова дилема на досегашното „отворено общество”. Животът-в-заплаха променя много неща. „Вътре” става символ на защита и на по-голямо спокойствие, отколкото „вън“.
Виждаме как кафенета и ресторанти отварят врати „на открито“ и как във вътрешността на много от тях, подобно на магазините, вече започва инсталирането на „стъклени прегради“ с оглед на „санитарното бъдеще“.
Нима това „санитарно бъдеще“ в „деня след…“, което вече се „ковиди“ в главите ни, не започва да напомня – и то като гротеска – на някои от социалистическите утопии за „кристалните дворци на бъдещето“?
Тутакси се сещам за „четвъртия сън на Вера Павловна“ от романа на Чернишевски „Какво да се прави?“ (1863), любимо четиво на Георги Димитров. В него героинята, след като е организирала поновому живота си чрез „отворена брачна връзка“ и „шивалня-комуна“, заспива, пренасяйки се в „деня след…“, далече, далече в сияйното бъдеще… Там всичко е в ярки цветове, реките са прозрачно чисти, а небесните висини са лазурносини. За да обозре този нов свят, Вера Павловна се изкачва на някакъв връх и вижда само стъклени домове с множество прегради от алуминиеви елементи. Има и малки фонтани, от които струи вода; тя (някак) осъзнава, че обитателите на тези стъклени домове могат да регулират температурата на околната среда, както си пожелаят. Ала с днешна дата е по-интересно да отбележим, че не вижда хорски мравуняк по улицата. Може би затова този „свят-в-утопия“ е мислен като „свят на пълното щастие“.
Веднага искам да уточня, че Чернишевски не си е измислил стъклените домове, „кристалните дворци на бъдещето“. Той просто е бил силно впечатлен от Всемирното изложение в Лондон през 1851 г., когато има възможността на посети невероятния Crystal Palace от метал и стъкло, издигнат по проект на Джоузеф Пакстън, който не е архитект по образование, но има зад гърба си солиден опит в изграждането на оранжерии. Оттогава много е изписано и изговорено за „глобалната оранжерия“ на „новия човек“. Кой да си помисли, че в наши дни тя ще може да се използва и за „санитарни цели“, доколкото нейните стъклени прегради са всъщност основната противоепидемиологична мярка.
Мислех си за това вчера и докато гледах изявлението на премиера на Хърватия Андрей Пленкович, който „онлайн“ ръководеше ключовата среща за Западните Балкани: съвсем сам, в пълна изолация, зад стъклени плоскости в специално построения дворец в Загреб за европейското председателство на страната си. Все едно в „Кристалния дворец“ на утопията. Трябва ли да ни изненадва тогава, че ЕС реши да отпусне няколко пакета с милиарди евро помощ за региона, избягвайки напълно целенасочено думата „разширяване“ (снемане на граници), както и всякакви конкретни дати в преговорния процес?
Ето го поредното предзнаменование как може би ще изглежда „светът утре“. Напълно съгласен съм с френския философ Люк Фери, че този свят ще е почти същият, но по-беден, с повече ограничения и че редица затулвани социални различия ще изплуват на повърхността. Което предвещава нови проблеми и предполага намирането на нови социални решения.
* * *
И няколко думи по повод на „диванната демокрация” в България.
Най-често споменаваната дума през седмицата продължава да бъде „тулупи”, която вече има политическо битие, но пък продължава да не намира сносен превод на съвременен български език.
Сещате се за първоизточника, става дума за поредното самоожалване на Бойко Борисов: „Без събота, без неделя, докато някои тулупи спят до обяд на дивана и после пишат постове. И ми задават въпроси нахалниците! Угодия явно няма!“.
Излишно е да се връщам към контекста на разпрата: обидите срещу ген. Мутафчийски, щаба и правителството от страна на противниците на „строгите мерки“; дрязгите между „мангърофили“ и „мангърофоби“ или пък обратното – „между мутафчисти“ и „анти-мутафчисти“, които са на път да заменят традиционната разделителна линия между „русофили“ и „русофоби“ или пък между „цесекари“ и „левскари“. Така де, нацията трябва да поддържа формата си в „извънредно положение“.
С което „тулупите“ и „диваните“ станаха част от най-новата ни политическа реалност.
Ала работата е там, че „тулупите“ се засегнаха. Че и медиите спомогнаха за това, съставяйки списък на „засегнатите тулупи“ (от президента Радев през Корнелия Нинова и Мая Манолова до референдумния Слави Трифонов).
Вярно е, че Бойко Борисов обича да плещи какво ли не. Но преди човек да се обиди от каквото и да било, не е зле да разгърне речника. Затуй посягам към тежките томове на най-меродавния речник на българския език (1895–1904) – този на Найден Геров. И що да видя!
Кратката справка показва, че премиерът Борисов май е търсел по-обидната дума, но е използвал по-поетичната, докато „тулупите“ са го заподозрели в тъкмо обратното. И без да съм херменевт по „речта Борисова“ или специалист по диалектологията на говорите в Банкя, струва ми се, че той е сбъркал в яда си, искайки да ги нарече „тулуми“ вместо „тулупи“.
Съдете сами: според Найден Геров „тулупът е бит памук, навит на кравайчета“. Дотук нищо обидно. Геров пояснява и приложението на термина с израза: „бял като тулуп (памук)“.
И привежда като доказателство следната народна песен:
На лудо на младо
брадата му е
като тулуп бубак,
дъхът му мирише
на момин босилек.
Как да се обидиш на нещо, което мирише на „момин босилек“? Не тъй стоят нещата обаче с думата „тулум”, съседстваща с „тулупа“, която означава: „кожа на животно, одрана по особен начин, направена като мех торба за пълнене с нещо“. Туй по-върви в препирнята.
И още: „търбух, тумбак, шкембе, разплутост някаква“. Става наистина обидно.
И тук идва най-интересното: „напълнения с мех тулум се нарича „тулумба“. Затуй и пожарникарите в България някога били наричани „тулумбаджии“.
„Тулуми“ срещу „тулумбаджията“?
Тук ще е разковничето на проблема. Борисов, служил дълги години в пожарната, сигурно се е дразнил, че са ги наричали „тулумбаджии“. Рекъл е сега да си го върне на опонентите, но вместо „тумбаците“ е нацелил „белия памук“. Освен ако в Банкя „тулупите“ и „тулумите“ не са взаимозаменяеми категории. Оставям този въпрос за изясняване на засегнатите, рекат ли да си търсят правата по съдебен път.
Иска ми се да кажа и няколко думи за допълващата метафора с „дивана“, мислен у нас единствено като домашна мебел, докато от векове в Ориента той е „политическа институция“.
В Османската империя, от която все пак сме били част цели пет века, Диванът е органът, който взима решенията, той изобщо не е „Ганковото кафене“ на домашна опозиция, откъдето се лее негодуванието или „постовете“ срещу властта.
За доказателство отново разгръщам речника на Найден Геров:
„С това име се нарича събранието на министрите на съвет при султана и стаята, където стават тия решения, и в която султанът приема иностранните посланици”.
Всеки, ходил в Истанбул, навярно е виждал колко висока е била „Високата порта“ (доста скромна на вид) край султанския дворец Топкапъ, където е заседавал Диванът на империята. Отпуснато, в пълен рахат, с кафета и шербети, както подобава на ориенталската традиция. Интересното е, че заседанията на Дивана са предполагали някои „индивидуални мерки“, по-точно практикувало се е „индивидуално хранене“ с отделен черпак. Мярката била не толкова противоепидемиологична, колкото практическа: щом султанът поканел членовете на Дивана на обяд, наобикаляли ги множество слуги с дълги черпаци в ръце, толкова дълги, че за да досипват топла храна, това налагало специален ритуал – всеки прислужник сипвал с черпака храна само на срещуположния гост.
Оттук и изразът стоя диван чапраз (прав, чинно, със сгънати пред слабините ръце).
Интересното е, че в днешните български прения Диванът и „диванната опозиция“ всъщност разменят местата си.
Диванът в „извънредното положение“ не го свърта на едно място (нито в събота, нито в неделя) и има опозиция, разлегнала се по диваните в страната, което тактически е недопустимо. Защото, според традицията на Ориента, към която отдавна сме приобщени, само властта има правото над „дивана“. Инак престава да се ползва със статута на власт.
На персийски „диван“ означава администрация, а пък терминът „димансалари“ обхваща цялата бюрокрация. Отпадналите от властта на „дивана“ лица пък биват заклеймявани с обидната дума „диванета“.
Ако бе по-издълбоко вникнал в тайните на ориенталския Диван, премиерът Борисов с цветущия си език далеч по-удачно би могъл да заклейми разлегналите се по диваните си опоненти тъкмо като „диванета“. Не че му давам идеи, Боже опази…
От друга страна, лично аз очаквах „засегнатия“ Румен Радев да излезе с по-остро послание срещу предводителя на Дивана. Примерно с нова препратка от Гьоте – защо не и от прочутия му „Западно-източен диван“?
Творбата обаче липсва като „уикицитат“ в интернет.
Все пак препоръчвам на съветниците на държавния глава да не пропускат и социалната лирика на ваймарския класик, криеща достатъчно силен политически ефект.
Тогава, при едно следващо обръщение на държавния глава към нацията нищо чудно да го чуем как просълзен ни казва следното: „Скъпи сънародници, ще завърша с тези стихове на Гьоте, които всички българи в недоимъка си би трябвало да усетят като свои мисли за утрешния ден“:
Влача тъжни дни отколе,
без петак, с торба на рамо.
Бедността е зло голямо,
властва златото над нас.
(„Иманярът“, превод Григор Ленков)
* * *
И накрая, излизайки от словодумствата на „диванната демокрация“, какво би означавало едно „връщане към нормалния живот“?
Въпрос, който си задаваме ден след ден. Същият въпрос, който и Албер Камю отправя в „Чумата“ чрез героя си Котар. На което Тару, друг от персонажите в романа, без да се поколебае, отговаря: „Нови филми в кината“.
Нещо, което засега си остава само блян.