Венюс Кури-Гата, „Лична антология. Поезия“, превод от френски Силвия Вагенщайн, издателство „Колибри“, 2026 г.
Ето как усеща същността си поетесата:
На утрото ти края повдигни за да съзреш поета седнал
сред пейзажа
не е злословник той нито ласкател
а блед защото е заченат сред снега обилен
с лице като кръжило
и майка му поседнала върху луната
за да извади от обувката си камъче.
Романтичната представа за поета като същество необикновено отеква в твърдения и метафори, но същевременно енергията на тази поезия притежава ниски, нажаляващи мрачни тонове, ехо от личните ѝ преживелици.
Къде е тя? Тук, където е протекъл съзнателният ѝ живот, или там – в малкото маронитско селце, родно място и на Калил Джубран? Не-тук и не-сега тече нейният живот в тази перпендикулярна поезия, настръхнала срещу битието, запречила се на бързея на живота. Защо?
Подобно на котката на Шрьодингер – котката на Венюс хем я има, хем я няма, хем живее тук, в нашия свят, хем живее там, в напуснатия детски свят.
***
Всичко в живота е променливо, значи – относително. Притчата за петимата мъдри евреи. „Първият мъдър евреин – Соломон – се потупал по челото и високо заявил: всичко е тук, в разума. Вторият, Исус Христос, се хванал за сърцето и казал: не, всичко е в чувствата, в любовта. Третият мъдър евреин – Карл Маркс – извикал: нищо подобно, всичко е по-надолу, в стомаха, всичко е материя. От Виена се обадил Зигмунд Фройд, който прошепнал: не, всичко е две педи по-надолу. Изневиделица изникнал Айнщайн, който се провикнал: момчета, защо не знаете, че всичко е относително?“
Такива ми ти работи.
***
При такъв семантичен мрак как да не се пукнеш от яд?
***
Силвия Вагенщайн с майчинска обич е превела стиховете от личната антология. Трудна за четене поезия. Травмираща поезия, трансформираща, предназначена не за удоволствено четене, не за наслада. Преводачката е простила неяснотите, двузначността и тризначността, гмуркането в мътните подмоли, който има дарбата да съпреживее тази поезия, нека не се нажалява. Силвия Вагенщайн има опит с подобен вид главоломни текстове – когато излизаха от печат томовете на Флобер, дълго се блъсках с нейния превод на „Изкушението на свети Антоний“, текст езотеричен, сложен, мрачен, настръхнал като козина на див гладен звяр.
Потапяне в несъзнатото на Венюс, задължително след поемане на дълбок дъх, но колко може да издържиш без въздух, ето:
Той в лодката си приюти морето
да седне в трюма сложи го на сушина
от водорасли му приготви супа
от залеза накладе огън
и го приспа когато то вежливо се прозя.
Събуди го с гребла в съня си щом проплака
приспивна песен за осиротели риби му изпя.
Какво е това море, събиращо се в лодка? ТО – подсъзнанието на Фройд? И тези осиротели риби – спомени от друг живот в родното селце Бишари в Ливан? Или сънуване и бълнуване на глас? Какво, какво е? Да се пукнеш от яд…
Живеем, смеейки се и сънувайки, връщаме се назад в детството, там ни е тясно, от него черпим енергията си, и бързешком се издигаме нагоре – в другия център, центъра на главата, на ума, пригоден за оцеляване в реалната реалност.
В майчината утроба пъпната връв е центърът на живота, свързва ни с битието, след раждането този център постепенно бива замъгляван, центрираме се в сърцето, в чувствата, а с възрастта – в разсъдъка, в мислите, в сметките, в ползата. И моето усещане, че Венюс е писала поезията си с пареща болка от самото съществуване, ето:
На първия ден след смъртта си
тя вдигна своите одеяла…
На втория ден от смъртта си
напълни джобовете си със стърготини…
На третия ден от смъртта си
охули гълъбите край сълзите ѝ строени…
И така – чак до десетия ден, където се появява странен израз: „разчетворената вода“. Отново се появява водата, символ на чувствата, на емоциите и астралния свят. Но защо разчетворена? Може ли чувство да се разчетвори? А да се удвои? И времево или пространствено е това разчетворяване? Или и двете, както е в българския чудат израз: „От сега нататък!“. Ако става дума за времето – може би са сезоните? Ако се говори за пространството – иде реч за четирите първични елемента – земя, вода, огън, въздух? Читателят възприема стиховете на Венюс от своето равнище на духовно израстване и душевна възприемчивост.
Как да не се пукнеш от яд!
Тази поезия тече пълноводна, не бихме я нарекли бистра, дъно не съзираме, завлича погледа, замайва съзнанието, изтича и се връща, топла и студена едновременно, липсват запетайки, точки, няма тирета и се чудя как Силвия Вагенщайн е успяла да обуздае този водопад, може би наистина не съществува превод, може би има само пресътворяване, както казваше незабравимият Кадийски. Колко точно, колко неточно – на кого му пука, освен на буквояда, възприемащ поезията с разума, а не със сърцето? Поезията на Венюс е съпротива на двата центъра – центъра на пъпа и на сърцето, срещу центъра на разума, на логиката и мисловната яснота. Автентично ли е, въздейства ли ти – това ми стига. Всеки превод е относителен.
Инструментите и енергиите, впрегнати от Силвия Вагенщайн в тези преводи, са адекватни, сътворяват жива тъкан, пулсираща, дишаща, стърчаща, растяща и търчаща насам-натам, и важно е не толкова „какво“, а „как“. Има я каквината.
***
Антологията е конструирана от седем цикъла, причудливо озаглавени „Монолог на мъртвия“, „Сенките и техните вопли“, „Кой говори вместо Ясмина“ и най-чудатият – „Сказания за един глинен народ“, посветен на древните олмеки в Мексико, индианско племе с изразени африкански черти на лицето. С малко повече фантазия можем да си представим пристрастието на ливанката (древният град Тир е създал като своя колония Картаген на африканския бряг) и нейните видения за връзка между олмеки и картагенци, ето:
Олмекът тук дошъл от лоното на планината
три пъти завъртя се около оста си
преди да срещне сянката си
и черната си цифра да избълва…
Или:
Ти не познаваш пътя към морето
нито онези смътни градове строшили каменното си въже…
Да се описват елипсите на облаците, очертанията и извивките на поетичните фантазии е труд тежък и непосилен. Може да ти вземе здравето…
***
Според юнгианската психология архетипът на Венюс е кодиран в името ѝ – Венера, при елините Афродита, познаваме няколко вида любов – любов на ширина (в множество хоризонтални точки), любов в една точка, вертикално отдаване, потъване, сливане. Любовта при Венюс Кури-Гата е странно преплетена със смъртта, също както при Лорка, но при Лорка и двете са пропити със страст, а тук са препълнени с примирението на осъдения. Ето:
По повърхността на паметта се реят
присмиват се в стените с кръговрата
лунен
водата колят
часовниците разнебитват…
В тази поезия бушува енергията на смъртта, избликва Сатурнова тъмна сила – отпреди олимпийската епоха, поглъщаща дневните архетипи на Афродита и Арес, ливанският произход на Венюс е вградил в генетичната памет на душата реалии, избликващи в назоваването на състояния, растения и животни – гарван, врана, коза, магаре, къртица, жаба, козодой, жълтуга, кипарис, мак, коприва, лоза и още, и още. Общото между тях е дълголетието, тъмното, подземното, сатурниански човешки образи и възрасти – старецът, вдовицата, монахът, отшелникът, миньорът, гробарят, части на тялото – кости, зъби, ножа, колена, стави… такава еднозначна Сатурнова енергия не се среща често.
***
Още малко юнгианска психология за финал – според Юнг във всяка жена, в женската част на душевността ѝ, съществуват три типа богини: девственици, уязвими и алхимични, общо седем на брой, които се редуват да насочват мислите и действията на жената в определена посока. Троянската война се е случила поради невъзможния избор на Парис (всекидневното наше Его), пренебрегнал е Атина – разума, и Хера – властта, и е предпочел красотата, спечелил си е омразата на разума и властта, ние подобни избори вършим всеки ден и не подозираме колко малки троянски войни избухват заради нас. Малки Парисчета… Посоката на Венера е фиксирана върху любовта, тя е творческа, трансформираща, създаваща живи създания и изкуство, ето:
Той чака слънцето да се препъне
та в своята бърлога да го завлече
да му обръсне там лъчите и евентуално да го изяде…
тук се преплита архетипът на Сатурн, поглъщащ децата си, Сатурн надделява над Афродита в тази лична антология, и това я прави толкова лична.
***
Сатр в „При закрити врата“ пише: „ Адът – това са другите“, но всъщност адът е в нас самите, ние го изграждаме, отглеждаме, храним го с омрази, зависти, гордости, гневове и страхове, дори стрелките на часовника и лунният лъч могат да ни наранят, ето:
Той между два дни пръста си прищипа
крака си впримчи в лунен лъч
аларма на вулкан задейства без да ще…
Адът в нас, нашият ад, проектиран навън, става адът – това са другите.
Алармата на вулкана си пищи, но изненадата ще дойде, когато вулканът огнена лава не забълва, а ни погълне.
Да се пукнеш от яд.
