С това есе дванадесетокласникът Деян Пиралков от Националната гимназия за древни езици и култури „Константин Кирил Философ” в София спечели основна стипендия в осмия национален конкурс на „1000 стипендии”.

В рубриката „Красив ум” публикуваме есета на ученици, отличени в националния конкурс „1000 стипендии” на Фондация Комунитас. В конкурса кандидатите представят под формата на есе знанията и разсъжденията си по предмета, в който се чувстват най-уверени.

Повече за проекта „1000 стипендии” прочетете тук.

Деян Пиралков е ученик от 12-и клас в НГДЕК „Константин Кирил Философ” в София. Той спечели основна стипендия в осмия конкурс на „1000 стипендии” в област история. Деян споделя, че от малък има влечение към историята и би искал да следва право, след като завърши училище тази година.

Светът съществува, за да се превърне в книга

Стефан Маларме

Verba volant, scripta manet, в превод – „думите отлитат, написаното остава”. Може би най-любимата ми латинска сентенция. Вероятно е така, защото винаги и навсякъде записвам хаотично мисли, хрумки, идеи или преписвам впечатлили ме цитати, дори пасажи от книги. Много често се чудя какво би било, ако успея да събера и подредя, ако не всички, то поне част от записките си. Дали ако бъдат открити след столетия, или хилядолетия, те ще имат някаква стойност и дали ще представляват интерес за някого, различен от моите наследници, като портал към миналото, поглед от съвременник на събитията? Може би отношението на идните поколения към реликвите от предишни епохи няма да бъде същото, каквото е днешното към наследството на древните цивилизации. Както знаем, съвременните историци се отнасят към всеки новооткрит, дори дребен, наглед незначителен писмен фрагмент от отминала епоха като към късче от друга вселена – докосват изключително внимателно, изследват от всеки ъгъл, дешифрират, превеждат написаното и пр. Един от най-големите успехи в тази област е именно дешифрирането на Розетския камък от френския египтолог Жан-Франсоа Шамполион през 1822 г., постижение, заради което днес достъпът до всичко, останало от света на древните египтяни, е възможен.

Едва ли обаче античните автори са вярвали, че творенията им ще се радват на такъв сериозен интерес десетки векове след сътворяването им. Изобщо, мисля си, че авторите и творенията им са заедно само в началото. Нерядко творбата тръгва по посоката, дадена й от автора, но после си намира свой собствен път. Да вземем за пример Плутарх – чрез своите „Успоредни животописи” той е имал намерението да възпита и образова своите племенници, а не да пише история. Днес обаче неговото произведение е писмен извор, изследван, коментиран и превеждан на десетки езици. Съмнявам се, че когато Цицерон е писал своите писма до Цезар, Атик и други видни римски граждани, е допускал, че след повече от хилядолетие те ще бъдат грижливо събрани (от Петрарка през XV в.) и издадени в книги с хиляден тираж днес.

Какво толкова впечатляващо има в тези вехти писмена? Опит. Опитът на миналото, на един отдавна отминал свят, мистериозен и легендаризиран, който се съдържа във всеки един фрагмент, писмо или разказ, датиран от Античността. И затова днес този свят още съществува Цезар, Атик претворен в книгите. Причината да знаем за прочутата Троя, за смелия Хектор и за богоравния Ахил е не защото Омир ги е възпял преди 30 века, а защото през VI в. пр. н. е. Пизистрат налага записването на епоса, познат ни под името „Илиада”.

Тук ще си позволя да цитирам английския философ Франсис Бейкън: „Книгите са кораби на мисълта, странстващи по вълните на времето, грижливо носещи своя скъпоценен товар от поколение на поколение”. Само писаното слово има функцията на такъв „преносител” на опит между световете. Затова историята се концентрира върху анализа на писмените извори, а материалните открития остават второстепенни – тяхното изследване е предмет на археологията. Доказателство за това е, че периодът XI-VIII в. пр. н. е. от историята на древна Елада се нарича „Тъмни векове”, именно поради липсата на почти всякакви сведения за него. По тази причина историята прибягва до изследванията на множеството открити керамични съдове и развитието на вазовата живопис и прави своите заключения за това време, съдейки по тях. Така произлиза и другото наименование на епохата – „геометрична”. Липсата на фрагменти от периода води до търсенето на по-късни извори, които обаче са поначало по-малко достоверни, и това доближава изграждането на оценка за него почти до невъзможното. Появяват се множество и в повечето случаи взаимно изключващи се хипотези, което е индикатор, че нещо не достига. Всичко това ме води до заключението, че историята като наука е обречена без книгите, на които да се опре. Историята започва там, където литературата свършва, и се развива дотолкова, доколкото литературата й позволява.

Стойността на книгите е оценена много, много преди да настъпи Новото време и това не е обект на дискусия. Интересно е да се проследи обаче кога се достига до ясното осъзнаване необходимостта от консервацията и въобще „грижата” за тях. Накратко казано, кога възникват първите библиотеки? Много преди края на Античния свят, който е прието, че приключва, със закриването на Атинската философска школа през 529 г., последния остатък от езичеството. Въпреки че първообрази на библиотеките са открити още в Шумер, датиращи от III хил. пр. н. е., идеята за тях като „храмове на знанието”, „средища на образованието” се развива през епохата, наречена Елинизъм (кр.IV – ср. II в. пр. н. е.), която започва след смъртта на Александър Македонски. В съзнанието ми веднага изниква Птолемей II от династията на Птолемеидите, поела контрола над Египет, който създава знаменитата библиотека в Александрия, която се смятала за най-голямата със своите над половин милион ръкописа. Легендата разказва, че всеки един кораб, който пристигал в Александрия, бил претърсван за ръкописи и не е бил допускан да отплува, докато те не бъдат преписани. Има различни хипотези относно унищожаването на Александрийската библиотека, най-ранната от които се свързва с нахлуването на войските на Цезар в Александрия през 48г. пр. н. е., а най-късната – с арабското завоевание на града в ср. VII в. Това ме кара да се замисля колко ли по-различна щеше да бъде днес историята, която познаваме и изучаваме, ако дори една малка част от тези писмена се бяха запазили, скрити под руините на града. Ами ако една част от тях са заровени някъде там и бъдат открити след дълги археологически проучвания? Да си представим, че те съдържат сведения за всички онези „бели полета” в историята, които поради липсата на факти са били постоянен обект на спорове и повод за създаване на безброй хипотези. О, радост! Историята най-накрая е намерила липсващи парчета от пъзела, който винаги се е опитвала да нареди.

Но нека си представим също така как след разчитането и изследванията им се оказва, че намерените извори опровергават всяка една развита хипотеза по някой от тези казуси, като този за датировката на пирамидите например. Какъв шок би било! Висящата конструкция, на която се е крепяла историята, се срутва с пълна сила. Затова си мисля, че от едно такова откритие ще последва не толкова радостта, че сме узнали истината за случилите се събития в миналото – това няма да се отрази на днешния свят по никакъв начин. Ще последва звучен шамар за всички, които наивно са приели на доверие тези теории. Всички ще се уверим в своята безпомощност да характеризираме което и да е историческо събитие, обект, период, без да имаме солидната подкрепа на книгите – единствената основа, върху която можем да градим представите си за миналото. На практика ако нещо не съществува в тях, няма как да бъдем убедени в неговото съществуване извън тях.

Фундаментална е ролята на книгите и в процеса на самоосъзнаване на индивида като част от един етнос. Чувството за принадлежност към него е базирано върху познаването на история, традиции, поверия и език, разбира се. В годините на тежкото османско владичество, ние, българите, сме се запазили като отделна общност, бранейки отличителните ни обичаи, религия, съхранявайки и уникалния ни фолклор – от легендите за Крали Марко до уникалните ни народни песни и танци. Никой обаче нямаше да обсъжда и да се възхищава на този ни фолклор, ако неговите плодове не бяха описани, и то още през Възраждането. Първото целенасочено записване на автентични народни песни, едни от скъпоценностите на нашето културно наследство, е било дело на братята Димитър и Константин Миладинови, които през 1861 г. издават сборник под името „Български народни песни”. Описването на обичаи, легенди, суеверия и ритуали е свързано с появата и развитието на етнографията, като най-ярко изявените в тази област възрожденци били Георги Раковски, Любен Каравелов, Найден Геров, Иван Богоров, Димитър Маринов и пр.

Какво да кажа по отношение на историята? Истина е, че до 1878 г. тя не е привличала българските интелектуалци така, както етнографията. Но замислям се, всъщност всичко започва с нея – с онази малка ръкописна книжица, която хилендарският монах Паисий написва в лето 1762 г., с което дава началото на вече споменатото Възраждане, периода, в който нашите предци са опитали да наваксат четиривековното си изоставане в икономически, културен и идеологически план. Новият свят на българите се заражда от книга.

„Събуждането от сън” (много характерен мотив във възрожденската ни литература) на българите, пораждането и култивирането на национална гордост в този тежък период на гнет, страх и примирение започва с написването на „История славянобългарска”, или по-точно след нейното разпространение из българските земи. Тя се появява в периода на започналите гръцки опити за асимилация на българското население в пределите на Османската империя, които се развиват успешно, подкрепени от господстващия „срам да се наречеш българин”. Макар и пълна с фактологични грешки и недоразумения, отнасяща се за твърде отдалечени и с оглед на настоящето невероятни времена, тя дава надежда. Надеждата, която е вече изгубена сред българите. Надежда, че един ден, както и в миналото, животът ще бъде различен. Надежда, че и най-дългите мъки и страдания са преходни. А както смятам аз, за да се устремиш към нещо, първо трябва да повярваш, че то е възможно. След създаването на тази книга, постепенно, „тайно и полека, народът порасте на няколко века”^[1].

За историка книгите са бистър, неизчерпаем извор, потопени в него те виждат всичко, което иначе очите им не могат. Обхватът на знанията и съответно способността му за анализ, коментар и сравняване се измерват по това колко дълго време е държал главата си потопена в него. Той може да проникне в миналото само дотолкова, доколкото те му позволяват. А за мен те са интерес, наслада, извисяване, бягство от реалността, строители на ума, провокатори на мисълта, учители, мъдри пътеводители. Те са всичко онова, което може би някога е съществувало и съществува, претворено в думи.