Начало Идеи Гледна точка Светът – тази стара винилова плоча
Гледна точка

Светът – тази стара винилова плоча

Деян Енев
14.11.2012
2816

Нашата памет… Знаете ли, че човек помни всичко, което му се е случило, помни дори мислите, които са минали през главата му, помни гледките, виденията и песните, които е чул, помни лицата, очите и фигурите на всички момичета, които е заглеждал по улицата.  Но това знание лежи дълбоко някъде в мозъка ни и ние дори не подозираме за него. Паметта ни прилича на винилова плоча, която понякога някой поставя на грамофона, спуска игличката на произволно място и мелодията на нашия живот, мелодията на изтеклото време отново започва да звучи. После някой вдига игличката и всичко изчезва.

Такава е нашата памет.

Спомням си за таткото, който всяка сутрин минаваше по стръмната улица край нас с двете си малки дъщерички. Таткото беше куц, единият му крак не можеше да се сгъва в коляното и на всяка крачка той завърташе като пергел тялото си, но въпреки това правеше великански крачки, защото наистина бързаше, а дъщеричките безмълвно летяха като перушинки след него с изопнати лица, за да не изостанат и да не го ядосат. Сигурно таткото ги водеше до детската градина долу до трамвайната линия и този стръмен преход беше техният начин да пестят пари. Какво ли стана с този човек, какво ли стана с дъщеричките му? Те тримата изведнъж изчезнаха, спряха да минават по улицата. Разтвориха се като сол във времето.

Спомням си за срещата ми с една възрастна жена, която слезе от рейса, идващ от планината. Бушуваше снежна буря, рейсът се беше счупил и жената примирено зачака следващия.

– Къде си ходила в тази буря? – попитах я.

– Ходих да храня пилетата горе – отвърна тя. Надникнах в очите й, но не разбрах какво виждам – лудост или свръхдоброта. Но въпреки това й повярвах.

Спомням си един риболов с моите съученици Иван и Румен на Струма. Беше ваканцията между девети и десети клас. Изкарахме цяла седмица на палатка и се чувствахме като герои на Джек Лондон. Накрая свършихме парите, изгладняхме като кучета и се добрахме до гарата в Благоевград, за да хванем влака за София. Но влак имаше чак на сутринта. Дремехме по пейките на перона и разглеждахме човешките отломки, които се навъртат нощем по гарите. Имаше един човек, който беше напълнил два чувала с костенурки. В сутрешния хлад обаче човекът задряма и някой развърза чувалите. (Дали не бяхме ние?) И костенурките плъзнаха по перона. Още чувам тракането на корубите им по камъните, по релсите. Иван завърши физика, започна работа в БАН. В началото на май 1986 г. ни се обади по телефона.

– Лъжат! – каза. – Не пийте мляко, не яжте салати и плодове. Купете си йод.

Но ние вече бяхме разхождали под първомайския дъжд с жена ми в количката осеммесечния ни син.

Спомням си един час по литература в Класическата гимназия, когато тя още се помещаваше в старата си сграда, на ул. „Иван Асен”. Завършвах университета и стажът ни включваше изнасяне на часове в няколко столични гимназии. Същия ден сутринта бях разбрал, че през изтеклата нощ са простреляли фотографа Симон Варсано, още не беше ясно дали е жив или мъртъв. Милиционерите го заловили да пише по стената на един подлез „Тодор-Берия-Живков”. Беше пролетта на 1989 г. Разкъсвах се от желание да прекъсна часа, да съобщя на учениците тази новина, да излезем на улицата и да тръгнем към центъра, скандирайки името на фотографа. Бях сигурен, че учениците ще ме последват. Не го направих. Звънецът би, сам излязох от класната стая, сам тръгнах по улицата. Скандирайки името на фотографа наум.

Спомням си за шепата шишарки, които донесох от Атон, от вековния кипарис до гроба на стария библиотекар на Зографския манастир дядо Пахомий. Сложих ги на един рафт и ги забравих. Шишарките изсъхнаха и се разпукаха и от тях се посипаха мъртви семенца. Стана ми жал за надеждата ми, че ще си засадя и ще си отгледам истински атонски кипарис. Все пак се обадих на един познат, поет и лесоинженер и го попитах какво да правя със семенцата. Сложи ги в мокър памук, каза той. Да бе, верно, плеснах се по челото, нали така правехме в часовете по ботаника. Сложих ги в мокър памук и след няколко седмици семенцата покълнаха. Засадих ги в две големи саксии. От петнайсет оцеляха три стръкчета. Три големи колкото показалец кипарисчета, синчета на големия колкото корабен фар вековен кипарис до гроба на дядо Пахомий. Приличат ми на новородени яренца или теленца, също толкова са безпомощни.

И ето, тук игличката на грамофона извиква в паметта ми едно стихотворение. То е на поетесата Лора Гилпин и е преведено от Данила Стоянова. Прочетох го в сборника „Пир след тайната вечеря”, антология на съвременни американски поети.

Двуглавото теле

Утре, когато фермерите намерят

тази шега на природата, те ще вдигнат тялото

във вестник и ще го занесат в музея.

Но тази нощ то е живо и е с майка си

в северното поле.  Великолепна лятна

нощ: луната, плуваща над

овошките, вятър в тревите.

То се взира в небето и там вижда

два пъти повече звезди.

Понякога светът край нас се завърта като стара винилова плоча. Ние крачим в браздите и в главите ни нахлуват разкази или стихове. Които ще изчезнат, ако не ги запишеш. И ще трябва да минат векове, преди някой друг да ги намери, докато крачи на свой ред по браздите на старата винилова плоча.

Деян Енев
14.11.2012

Свързани статии

Още от автора