След объркването, тревогата и скръбта от атентата в Париж, след войнстващия талибански атеизъм на хора, готови да се разправят с теб, защото не се солидаризираш с Шарли, след безизходицата, пред която светът е изправен от кръвожадния радикален ислям, след ескалиращото братоубийство в Източна Украйна, след дълбоката печал от неизвестното бъдеще за децата ни… сред крясъците, хаоса и тревогата, в която живеем…
…на книжния пазар тихо и някак незабележимо се появи една книга, която показва силата на християнската кротост. Казва се „От 25-ия час до вечния час”. Неин автор е румънският поет, богослов и свещеник К. Вирджил Георгиу. Изданието е на фондация „Комунитас”. Откритието на този изумителен автор и вдъхновения превод от френски са на Тони Николов.
Не зная как да започна да говоря за тази книга, как да я определя. Ако трябва да я определя с една дума, това е – бисер. Бисер, който диша, живее, активира, провокира, заразява, преобразява, възвисява. Жив бисер – като реално живо същество.
Винаги съм възприемала книгите като живи същества. Като хора, които те поразяват, в които се влюбваш, които те променят, които ти разкриват света по съвършено нов начин, които засилват някаква част от теб и обезсилват друга. Засилват добрата част от теб и обезсилват лошата.
К. Вирджил Георгиу е роден пред 1916 и умира през 1992 г. След окупацията на Румъния от съветската армия се изселва в Париж, където живее до края на живота си. През 1948 г. излиза големият му роман „25-ият час”, преведен на над трийсет езика (дай Боже и ние да имаме големия шанс да го прочетем на български!), екранизиран от режисьора Анри Верньой през 1967 г.
„От 25 час до вечния час” е поема в проза, изповед на едни поет, разказ на едно дете за живота на неговия баща, духовна автобиография на един свещеник, проза от най-високо литературно естество, която от първата си страница се насочва право в сърцето ти, грабва сърцето ти със своята искреност и пределна простата, пределна безизкусност и започва да ти разказва, разказва ти за първия си спомен от този свят, първата картина, която детето е видяло и запомнило, то е образът на неговия баща-свещеник, надвесен над люлката, това е образът-икона на човека, любимото бащино лице, любящо и обично… „Една икона наистина е образ, но този образ не е изцяло земен. Това е теандричен образ, отчасти небесен и отчасти земен. Той е смесен, както пояснява прилагателното теандричен, съставено от думата theos, което означава Бог и aner, което означава човек”.
Семейството на свещеника живее в безименно селце по източния склон на Карпатите, тогава в Молдова. Семейството има шест деца, бащата непрестанно обикаля енорията, извършва богослужения в малката дървена църква, извършва погребения, кръщения, опела, панихиди, каквото и да се случи в селото, първо отиват в църквата при свещеника, защото няма кмет, няма община, няма полицейски участък, няма съдилище, няма никаква друга форма или подобие на организация. Центърът на селото е църквата, дворът на църквата, където е и гробището, където е и свещеническия дом.
Разказът за детството, за кошмарната бедност („бедност, сходна с тази на лисиците, вълците или катериците, които разполагат само с телата си и с някаква мизерна бърлога или хралупа, откъдето често биват прогонвани…”), за съдбата на бащата-свещеник е покъртителен, той може само да се изживява, докато се чете, не може да се разказва, може само да се препрочита през сълзи на състрадание и на радост, можеш само да прошепваш дълбоко в себе си, че благодаря, благодаря, че прочетох тези страници, че ги има, че са написани, че са преживени, че са стигнали по Божий път до мен, че ме възраждат и въздигат, че са като милувка от любяща ръка, като изцеление след тягостна болест!
Не могат да бъдат разказани тези страници на тази малка книжка, а и не бива.
Но вижте, вижте какво пише авторът към края на книгата си. Той говори за преследването на вярата, за обругаването на църквите, за това, че ако свещеникът е прогонен от църквата, той може да продължи да извършва богослуженията върху антиминса, който е „…джобна църква, църква, която можеш да отнесеш със себе си в горите, в планините, в пещерите, за да извършваш богослужения. Свещеникът може да вземе със себе си антиминса по време на своето бягство, в изгнание или в затвора, на каторга или в концлагерите… В случай на нещастие, ако свещеникът няма своя антиминс, той може да служи Божествена литургия на гръдта на друг свещеник.
Вторият свещеник ляга по гръб там, където се намира – в затвора, в лагера, на каторга – и свещеникът, който служи, поставя светите богослужебни съдове върху гръдта на своя събрат-свещеник, служейки върху тялото му като на свещен олтар.
А ако за съжаление врагът избие всички свещеници и остане само един, то той винаги може да служи без църква, без антиминс, дори без гръдта на друг свещеник, която да му служи за олтар; той служи върху гръдта на който и да е християнин. Всеки човек може да служи за олтар. Всеки човек може да замести църквата със своето тяло. Гръдта на едни човек винаги замества даже най-красивата, най-святата и най-монументалната катедрала на света. В затвора гръдта на един християнин служи за църква. Защото една човешка гръд е също толкова свят олтар, колкото базиликата „Св. Петър” в Рим или „Св. София” в Константинопол”.
Всичко това е толкова покъртително, защото е преживяно. Не е теоретично богословие, а е живот, пречистен и възвисен през страдание. И то страдание, причинено от едни хора на други хора. Съвременният секуларизиран човек най-често е склонен да хвърля върху Бога вината за страданието в света. Дори за най-малкото страдание. Първото нещо, което му идва на ум, е да обвини и похули Бога, в когото всъщност не вярва. А е нужно съвсем малко да се замислим, за да прозрем, че страданията и нещастията си ги причиняваме ние хората един на друг или дори сами на себе си. Затова книгата на Вирджил Георгиу е от друг свят – светът на безкрайната доброта, кротост и човечност.
Днес ние сме облекли също и християнската вяра в скучни и бездуховни, макар и златовезани одежди. Джобен антиминс ни се струва нещо еретично, а да служиш на гърдите на друг човек – не бихме могли и да си го помислим. Днес светът е създал и наложил свои канони и представи. Днес човечеството все повече се обезчовечава, пролива кръвта си, използва разума си, за да се гаври и счита това за достижение на свободата.
Когато пророк Илия бил в отчаяние, Господ му се явил, за да го утеши и да му вдъхне надежда. Но Господ не бил в бурния вятър, който цепи планини и събаря скали, не бил в земетръса, не бил в огъня, но когато минал лъх от тих вятър, там бил Господ. Такъв лъх от тих вятър е и малката книжка на Вирджил Георгиу. В тази малка книжка е и блясъкът на вярата, и силата на кротостта, и истинското величие на Бога. Това истинско величие, което надминава величието на катедралите.
