Книгата (издание на Фондация „Комунитас”) е резултат от десетки пътувания, стотици разговори, хиляди снимки и хипотези в изследване на материалните следи от съществуването на Исус от Назарет. Тя ще бъде представена в клуб „Християнство и култура” на 27 октомври от 18.30 часа в Червената къща в София с участието на Гжегош Гурни и преводачката Вяра Малджиева. Прочетете откъс от луксозното издание.

СВИДЕТЕЛИ НА ТАЙНАТА

ПРОЛОГ

Всеки човек, който живее на земята, оставя след себе си материални следи. Толкова повече не може да не ги е оставил Някой, който е оказал най-голямото влияние върху историята на човечеството. В края на краищата неслучайно разделяме нашето земно време на две части: преди рождеството и след рождеството на Христа.

Неговото съществуване – независимо от всичко, което години наред ни внушаваше комунистическата пропаганда – не подлежи на съмнение. Запазени са твърде много достоверни исторически свидетелства както християнски, така и езически, за да не може да бъде оспорван фактът, че преди две хиляди години е съществувал еврейски учител, наречен Исус от Назарет. Възниква обаче въпросът дали до наше време са се запазили автентични предмети, свързани с Неговия живот.

Логиката подсказва, че ако апостолите са признали Исус за Месия, Спасител и Божи Син, те са третирали всички материални следи от Него като най-драгоценен спомен. Първата християнска общност се е стараела да запази в паметта си и в писанията всичко, което свидетелства за дейността на Христа тук, на земята. Защо грижата им да се е ограничавала само до съхраняването на словата на Спасителя, щом е можело да се запазят и реални предмети, останали от Него?

Психиката ни е така устроена, че сме родени събирачи. Опитваме се да запазим спомена за близките ни хора, като често си помагаме, съхранявайки предметите, останали от тях. За апостолите най-близък несъмнено е бил Христос, щом всичките дванайсетима (с изключение само на Йоан) отдават живота си за Него, понасяйки мъченическа смърт.

Грижата за материалното наследство на Исус също е била елемент от предаването на вярата. Немският изследовател Михаел Хесеман аргументира това по следния начин: „Първите християни не са били неуки. Общо взето, може би са очаквали, че бъдещото Божие царство ще настъпи още по време на техния живот. Докато дойде този момент обаче, те са имали трудната задача да възвестяват Благата вест на народа. Тя се опирала на думите и делата на Назаретянина, на които те са били свидетели. Той не е бил мит като синовете на езическите божества. Той е живял, говорил им е, наистина е съществувал. Имали са противници, срещали са скептицизъм, свидетелството им е било отхвърляно. Независимо колко са уповавали в силата на Светия Дух, те са знаели, че всеки човек очаква доказателства, за да намери Христа по свой начин. Физическото наследство от Назарееца потвърждава думите Му, носи в себе си нещо от спасителната сила на Господа, то е материално наследство. Тези предмети са станали мълчаливи свидетели на събития, които имат спасително влияние върху историята. Направили са казаното да оживява отново, защото всъщност религията не е само интелектуален познавателен процес, а е цялостен и сетивен опит.

Хесеман изглежда е прав, когато реконструира съзнанието на първите християни по този въпрос. Между впрочем то намира отражение в учението на Църквата за реликвите. Вярата в силата на докосването до светите предмети произлиза от живота на самия Исус. Евангелието от св. Марко описва следния епизод от Неговата дейност:

„Подире Му вървеше множество народ, и Го притискаха. Една жена, която страдаше от кръвотечение дванайсет години, и много бе претеглила от много лекари, потрошила всичко, що имала, и не бе получила никаква полза, а беше й станало още по-зле, като чу за Иисуса, приближи се изотзад между народа, и се допря до дрехата Му; защото думаше си: ако се допра само до дрехите Му, ще оздравея. И тозчас пресекна в нея кръвотечението, и тя усети в тялото си, че е изцерена от болестта. А в това време Иисус, като усети в Себе Си силата, която излезе от Него, обърна се към народа и рече: кой се допря до дрехите Ми? Учениците Му казаха: Ти виждаш, че народът Те притиска, а питаш: кой се допря до Мене? Но Той гледаше наоколо, за да види оная, която извърши това. Жената пък в страх и трепет, като знаеше, какво стана с нея, приближи се, падна пред Него и Му каза цялата истина. А Той й рече: дъще, твоята вяра те спаси; иди си смиром, и бъди здрава от болестта си” (Марк. 5:24-34).

Исус не критикува жената, а дори хвали поведението й. От това описание християните са извели убеждението за силата, съдържаща се в свещените предмети. Това обаче не е фетишизъм, нито проява на магическо мислене. Защото в цитирания откъс от Евангелието са важни три появяващи се едновременно елемента: първият, това е мощта на Бога, който върши изцелението; вторият, това е вярата на човека, който моли за изцеление; и най-сетне третият – посредничеството на конкретния предмет. Оттук именно произхожда в християнския свят вярата в силата на реликвите като предмети, които посредничат в контакта между нашата земна действителност и Небесното Царство.

С времето, особено в късното Средновековие, се стига до много злоупотреби по отношение на реликвите и свързаните с тях индулгенции. Истинско бедствие за тогавашна Европа стават най-вече фалшивите частици. Не са малко мемоарите на поклонниците, които описват как по време на едно и също поклонничество на три места са се натъквали на една и съща реликва, напр. ръката на св. Тома на Родос, в Рим и в Маастрихт или пък тялото на св. ап. Матей в Падуа, Рим и Трир. Този тип злоупотреби са станали причина за появата на все по-голям скептицизъм по отношение на християнските предмети на култа. Поредните етапи на това недоверие са Реформацията, Просвещението и позитивизмът. Ведно с триумфа на научната цивилизация реликвите са изпратени в страната на суеверието.

Дали обаче създаването на много фалшификати не е свидетелство за съществуването на един оригинал? Дали масовите фалшификации не говорят за това, че те се опитват да имитират един конкретен първообраз? Главозамайваща кариера в съвременната пост- модернистка култура направи думата simulacrum, означаваща копие без оригинал. Дали Христовите реликви са симулакруми, т.е. репродукции на нещо несъществуващо? Или са действителни предмети, до които някога се е докосвал Исус от Назарет?

С Януш Рошикон се опитахме да отговорим на този въпрос, пътувайки по света в продължение на две години в търсене на Христовите реликви. Почти навсякъде се срещахме с все същото удивително явление: беше правило, че свещените предмети на християнския култ по-силно привличаха учените с професорски титли, отколкото религиозните фанатици. Повече пленяваха хладните изследователи, отколкото разпалените ревнители. Анализирани бяха от световноизвестни специалисти в области като история, археология, филология, библистика, патрология, право, антропология, ориенталистика, нумизматика, палеография, химия, физика, биология, съдебна медицина, анатомия, генетика, спектрография и оптика. За изследването им бяха създавани специални изследователски колективи, съставени от десетки учени – експерти по криминалистика, хематология, палинология, математика, информатика и визуализиране с поляризирана светлина – с едничката цел да отговорят на въпроса: Истинска ли е реликвата?

Придружавахме ги в търсенията им. Странствайки по различните светилища, пръснати по целия свят, бяхме повече разследващи журналисти, отколкото поклонници. С повече внимание се вслушвахме в гласа на учените, въоръжени с най-съвременни изследователски уреди, отколкото в разказите на религиозните сладкодумци. Но се оказваше, че тези два пътя често се сливат. Резултатите от многогодишните и многостранни анализи, получени чрез прилагането на напреднали технологии, се покриваха с онова, което предаваше устната и писмена християнска традиция. Оказа се, че съвсем не е задължително науката и религията да се отричат взаимно.

Нещо повече – някои от изследваните предмети показват свойства, пред които знанието на съвременния етап на развитие се оказва напълно безпомощно. Защото от научна гледна точка не може да се обясни по какъв начин са възникнали тези реликви. Не е възможно също така – въпреки технологията, с която разполага човечеството през ХХІ век – да се направят техни копия. Така неочаквано за самите себе си станахме свидетели как съвременната наука през устата на своите изключителни светила трябва да си признае незнанието и да се отвори за измерението на тайната. Имаме подобно усещане след две години издирвания – че ни е било дадено да общуваме с мълчаливите свидетели на Тайната.

Каним Ви да тръгнете с нас…

„Свидетели на тайната. Разследване на Xристовите реликви”, Гжегож Гурни, Януш Рошикон, Християнска библиотека Фондация „Комунитас”, 2014 г., превод от полски Вяра Малджиева, Ирена Леонова-Файнер.

ГЛАВА VІI

КЪРПАТА ОТ МАНОПЕЛО

По напълно неочакван начин в Далем в Германия, в малкия манастир на трапистките „Мария Фрайден” се стига до едно от най-изумителните открития в историята на синдонологията. През януари 1979 година в ръцете на една от сестрите – Бландина Пасхалис Шльомер, попада декемврийският брой на католическото списание „Das Zeichen Mariens” от 1978 г.

В него е публикувана обширна статия на Ренцо Алигиеро и Пол О. Шенкер под заглавие „Il Volto Santo di Manopello” (Светият лик от Манопело). Текстът говори за образа на Исус, съхраняван в малка църквичка в италианската област Абруцо, и е придружен от репродукция на описаното изображение.

Сестра Бландина, самата тя рисуваща икони, гледа на образите по-различно, отколкото повечето хора. Вижда подробности, които убягват на много от наблюдателите. Лицето от фотографията в списанието приковава нейното внимание. Осъзнава, че този образ й напомня нещо, но не се досеща какво. В един момент разбира, че портретът има невероятна прилика с Исусовото лице от Торинската плащаница. На пръв поглед никой освен нея не би открил такава прилика, но монахинята упорито твърди, че забелязва много елементи, общи за двата образа.

Това откритие не й дава мира. Немската трапистка посвещава следващите няколко години на изследването на този въпрос. Събира всички достъпни сведения за Торинската плащаница и образа от Манопело. Намира също и фолиа с репродукциите на двете изображения, изпълнени с висока резолюция, и ги налага едно върху друго. Това, което вижда, дълбоко я изумява. Оказва се, че всички анатомични подробности в двете лица, а дори – разположението на раните, напълно си съответстват. У монахинята се ражда известно подозрение, но тя решава все пак да придобие по-голяма сигурност …

През 1984 г. сестра Бландина изпраща писмо, което съдържа цялата документация с нейните изследвания, до Дармщад, на един от най-известните в Германия синдонолози – йезуита професор Вернер Булст. В момента, в който той получава пратката, му гостува друг уважаван синдонолог, също йезуит – професор Хайнрих Пфайфер, преподавател по история на християнското изкуство в папския Грегориански университет в Рим. Отец Пфайфер се запознава с материалите, изпратени от монахинята. Той също е поразен от съответствието на детайлите в двата образа. Затова, след като се завръща в Италия, решава да отиде в Манопело – малко градче, потънало в планините на Абруцо, за да види със собствените си очи какво крие капуцинската църква. Когато влиза вътре и вдига поглед към платното, разположено над главния олтар, вече няма никакви съмнения: „Та това е изгубената Вероника от базиликата „Св. Петър” в Рим!”.

Всеки католик знае, че по време на набожността Кръстен път в едно от спиранията се съзерцава сцената, когато св. Вероника обърсва Исусовото лице. Според легендата на Кърпата, която жената подала на Христос по пътя към Голгота, се отпечатал ликът на Спасителя. В това предание трябва да се съдържа зрънце истина, щом като толкова много исторически източници споменават съществуването на Кърпата на св. Вероника. В течение на няколко века тя е една от най-големите поклоннически атракции в средновековния Рим, която привлича пилигрими от цяла Европа. Виждали са я и са я описвали например Франческо Петрарка, Данте Алигиери и св. Бригита Шведска. Въпреки това в един момент Кърпата изчезва, сякаш потъва вдън земя, така че започват да я считат за плод на религиозни фантазии.

Най-старите писмени сведения за Кърпата са от VІ век. Тогава е наричана Плащаницата или Кърпата от Камулиана, защото е била пазена в градчето Камулиана в Кападокия (римското Justianopolis Camulianorum) на територията на днешна Турция. Градчето вече не съществува, но се е намирало близо до Едеса, в чиято църква „Св. София”, както помним, е бил съхраняван Мандилионът. По онова време по отношение на двете изображения на Христос е било използвано определението eikon acheiropoietos, т.е. „неръкотворен образ”. Всеки, който видел Исусовия лик на Кърпата от Камулиана, бил убеден, че не е нарисуван от човек, но никой не могъл да обясни по какъв начин е възникнало това изображение. Най-старият сирийски източник предава, че то било „почерпено от водата”.

Не е известно кога и при какви обстоятелства Кърпата се е появила в Камулиана, затова пък знаем кога напуска града. Това става през 574 г., когато по заповед на император Юстин ІІ тя е пренесена в Константинопол. Във Византийската столица Кърпата заема мястото на лабарума, т.е. на императорското знаме, използвано само тогава, когато начело на войската застава императорът. Когато през 312 г. Константин Велики приема християнството, заповядва да бъде изработен лабарум със знака на хризмата или христограма (гръцките букви хи и ро – символ на Христовото име – буквата Р, пресечена от буквата Х във венец). Сега император Юстин прави Кърпата от Камулиана свое бойно знаме. В нормалното всекидневие Кърпата остава скрита. Самият император може само веднъж годишно, подготвен предварително за това събитие чрез изповед и приемане на причастие, да коленичи пред светия образ.

Образът се изважда по време на военни действия. Теофилакт Симоката описва как през 586 г. в битката срещу персите в равнината Солахон на р. Арзамон (днес р. Зерган в Турция) видът на Кърпата повдигнал духа на византийските войници. Същият автор описва лабарума като „дело на Самия Бог, неизтъкано от ръката на тъкач и неизписано с боите на художник”. През 622 г. лабарумът с лика на Христос изиграва огромна роля във войната с персите, като мобилизира войската на Ираклий за битката с войската на Хосрой ІІ. Гръцкият поет Георгиос Писидес, живял през VІІ век, посвещава на това събитие няколко строфи от своя химн, в които нарича изображението „изписан от Бога праобраз”. Кърпата изпълнява функцията на императорско знаме до края на VІІ век.

Периодът, в който реликвата се появява в Константинопол, съвпада с едно характерно явление, наблюдавано от съвременните специалисти по история на изкуството. До средата на VІ век Христос е представян като младеж от гръцката митология. След това време настъпва коренна промяна, що се отнася до Исусовите изображения. Появява се каноничният образ на Неговото лице, който съдържа почти всички характерни черти от лика Му както върху Кърпата от Камулиана, така и върху Мандилиона от Едеса (т.е. Торинската плащаница).

Сред специалистите по история на изкуството и синдонолозите продължава спорът кое от тези две платна е онази праикона, станала образец за всички иконографски изображения на Исус. Според изследователя от Инсбрук о. Андреас Реш по-вероятна е версията, че за „прототип” на Христовия лик е послужила Кърпата от Камулиана. За това говори фактът, че лицето, отпечатано на нея, е по-ясно видимо заедно с всичките му детайли. А върху Мандилиона от Едеса изображението на цялата фигура е размазано и неизразително като отпечатък от негатив. Едва откриването на фотографията позволява от Торинската плащаница да бъде извлечен подробен портрет на мъж, какъвто хората преди 1898 г. не са могли да видят. Христовото лице, по подобие на лика от Кърпата, започва да се появява също и на византийските монети, в това число – на солид, сечен от император Юстиниан ІІ през 692 г.

Реликвата изчезва от Константинопол, когато група узурпатори завземат властта, детронират Юстиниан ІІ, отрязват му носа и го осъждат на изгнание. В течение на десет години – от 695 до 705, сваленият император, наричан от тогава Носоотрязания (Ринотмет), се приготвя в чужбина за своето завръщане. Когато си връща властта, заповядва да доведат на хиподрума двамата узурпатори (Леонтий и Тиберий Апсимарос), оковани във вериги, където първо служат като столче под краката му по време на състезанията с колесници, а след това са обезглавени. В историята на Византия това десетилетие е толкова бурно, че патриархът на Константинопол Калиник І сериозно се безпокои за съдбата на Кърпата. Тъй като ситуацията над Босфора е несигурна, той решава да изпрати реликвата там, където ще бъде в безопасност. Неговият избор пада върху Рим, понеже познава един грък от Калабрия, който през 705 г. става папа и приема името Йоан VІІ.

Историческите източници посочват, че през 705 г. чудотворният образ е поставен в базиликата „Св. Петър” в Рим, а по-точно − в капелата на св. Вероника, построена от папа Йоан VІІ. Именно във Вечния град за образа започва да се употребява названието „Вероника”, получено от свързването на две думи: латинското прилагателно vera (истински) и гръцкото съществително eikon (образ). С времето се появява и легенда, която дава обяснение как Исусовият лик се е отпечатал върху тъканта. „Както предава устната традиция − пише автор от ХІІ век, − Христос преди страданията Си изтрил с кърпата Своя пресвят лик, когато Неговата пот станала като гъсти капки кръв, които падали на земята”. По-късно разказът е обогатен с нови подробности, в това число, че св. Вероника подала кърпата на Спасителя.

През 1197 г. папа Целестин ІІІ нарежда Кърпата да бъде сложена в киворий, т.е. в специален ажурен олтар с балдахин, разположен в базиликата „Св. Петър”. Неговият приемник папа Инокентий ІІІ, който пренася папската резиденция от Латеран във Ватикана, става пръв покровител на Вероника. През 1208 г. той въвежда обичай веднъж годишно по римските улици да преминава шествие с чудотворния образ. След завършване на тържеството на най-бедните се раздава милостиня – по 3 динария, за да си купят хляб, месо и вино.

ВЕРОНИКА  КАТО ПРАИКОНА

В КРАЯ НА ХХ ВЕК професор Ханс Белтинг, немски специалист по история на изкуството, написва труд, в който представя тезата, че е трябвало да съществува някаква първична икона, представляваща повече от десет века образец за почти всички изображения на Христовото лице в християнския свят, както на Изток, така и на Запад. Преди да публикува своя труд Белтинг не е виждал лика на мъжа, отпечатан върху Кърпата от Манопело.Италианският учен от немски произход о. Андреас Реш от Инсбрук решава да продължи работата, започната от Белтинг. Той прави сравнение на лицето от Манопело с най-старите изображения на Исус, такива, като „Добрият пастир” от Римските катакомби на Присцила, „Четящият пастир” от катакомбите на Аврелий, „Христос с учениците” от катакомбите на Домицила, „Христос на трона” от катакомбите на Петър и Марцелин, „Христос” от катакомбите  на Комодила и „Христос с апостолите” от абсидата на църквата „Света Пуденциана” (Santa Pudenziana) в Рим. Оказва се, че пропорциите и чертите на лицето в тези стенописи отговарят или на челната страна, или на задната страна на Кърпата от Манопело. Подобни резултати дава и сравнението с по-късната живопис, например „Пресветият лик” от Новгород или Генуа от ХІІ век, или „Пресветият образ” от Лаон от ХІІІ век. Въз основа на своите изследвания Реш стига до извода, че онази праикона, която е била образец на представите за Христовия лик, е Кърпата от Манопело, почитана в миналото като Истински образ (vera eikon).

Реликвата привлича като магнит тълпи поклонници от целия християнски свят. Освен това представлява и най-големият източник на доходи за Вечния град. Разпространяват се и копия на образа, а художниците, които ги създават, образуват отделна и многочислена гилдия. Запазени са множество свидетелства, които описват впечатленията на хората, видели необикновения портрет. В последния кръг на Небето в своята „Божествена комедия” Данте Алигиери описва „образа на Човешкото лице” именно по образец на изображението върху Кърпата.

Но всеки, който вижда Кърпата, описва Христовия лик, изобразен върху нея, по различен начин. Гертруд от Хелфта отбелязва през ХІІІ век, че образът имал топли медено-златисти багри. През ХІV век Юлиана от Норвич си го спомня като „мрачен и тягостен”. Затова пък Мартин Лутер вижда само прозрачна тъкан, на която не е изобразено никакво лице, което само засилва убеждението му, че реликвата е мошеническа измама, а папството подвежда безпросветния народ.

През 1506 г. папа Юлий ІІ решава да събори старата базилика „Св. Петър”, построена още по времето на Константин Велики, която заплашва да се срути, а на нейно място да въздигне нова. Строежът на базиликата, станала най-голямата християнска църква в света, продължава 120 години. Храмът е осветен през 1626 г. от папа Урбан VІІІ. Много факти сочат, че той е бил въздигнат като своеобразен реликварий за Кърпата. Например крайъгълният камък е положен под един от четирите големи стълбове, които поддържат купола – под този на св. Вероника, където се помещава главната съкровищница на базиликата. Латинският надпис на този стълб гласи: „За достойно съхранение на величието на образа на Спасителя, отпечатан върху Кърпата на Вероника, папа Урбан VІІІ построи и украси това място през юбилейната 1625 година”.

След издигането на новата църква обаче ролята на най-важната реликва в Рим изведнъж намалява. Още по време на храмовия строеж тя е излагана публично много рядко − през годините 1533, 1535, 1536, 1550, 1575, 1585 и 1600. За последен път е показана на народа през 1606 г. Някои историци подозират, че Вероника е била открадната през 1527 г. по време на събитията, които се помнят под названието Sacco di Roma (ограбването на Рим). Тогава Рим е превзет от немско-испанските войски на император Карл V Хабсбург. Папа Климент VІІ успява да избяга в Орвието. Отбранителите на базиликата „Св. Петър” се проявяват като герои, а по-голямата част от тях загиват на поста си на 6 май 1527 г. Като спомен за това събитие всяка година на този ден новите членове на папската гвардия полагат клетва във Ватикана.

Пет месеца нашествениците плячкосват града, като жестоко избиват жителите му, изнасилват монахини и ограбват църкви. Месер Урбано пише в писмо на принцеса Урбино: „Светите реликви бяха разхвърляни по улиците. Откраднаха Вероника. В римските таверни тя преминаваше от ръка на ръка без някой да се възпротиви. Един немец затъкна на прът острието на копието, проболо Исусовото ребро, и врещейки, тичаше с него по Борго”.

Част от изследователите смятат, че Вероника е изчезнала от Рим по време на Sacco di Roma, а при следващите, все по-редки публични изложения, на поклонниците е показвано копие на образа. Други считат, че по-скоро е изчезнала в началото на ХVІІ век. През 1617 г. папа Павел V забранява да се изпълняват каквито и да е било копия на светия образ под заплахата от екскомуника. Това означава, че всеки, който се осмели да нарисува Вероника, автоматично ще бъде отлъчен от Църквата. Няколко години по-късно папа Урбан VІІІ – същият, който освещава новата базилика „Св. Петър”, нарежда да бъдат унищожени всички репродукции на образа, които се намират във Ватикана. Също така престава да показва реликвата на верните.

Действията на папа Урбан VІІІ, чийто понтификат продължава от 1623 до 1644, показват, че той е знаел за изчезването на Вероника. Самото папство обаче никога не признава това официално. През следващите столетия се твърди, че реликвата все така се намира в базиликата „Св. Петър”, но никой не я е виждал. Култът към реликвата почти напълно замира. Тя се показва на публиката само веднъж годишно – по време на вечерната молитва в петата неделя на Великия пост, но само за кратко и то от много далеч – от високия балкон на споменатата колона на св. Вероника. Един от поклонниците, присъствали в базиликата, описва своите впечатления така: „Самата Кърпа, сложена зад кристално стъкло, е с кафеникав цвят. Върху този тъмен фон трудно, и то с много въображение, можеха да се различат само размити контури”.

През 2005 г. в съкровищницата, която се намира в колоната на св. Вероника, е допуснато светско лице. Това е Пол Баде – ватиканският кореспондент на немското списание „Die Welt”. Образът, който му е показан като някогашната най-ценна реликва в Рим, не му прави особено впечатление. Всъщност той трудно може да види на него каквото и да било, защото е силно потъмнял. Репортерът обаче обръща внимание на това, че очите на Христос са затворени.

След като излиза от базиликата, Баде се заема с търсения в архивите. Открива, че на всички запазени образи на Кърпата, като се започне от VІІІ век и се свърши с ХVІ век, Исус е с отворени очи. Това е в пълно противоречие с всички известни репродукции на Вероника от ХVІІ век, на които очите на Христос са затворени. Баде открива, че между 1618 г. и 1633 г. в начина, по който Исусовият образ е представян на Кърпата, е настъпила рязка промяна − вместо лика на жив мъж върху копията се появява лицето на мъртъв човек със затворени очи.

НЕМСКИТЕ АПОЛОГЕТИ

НАЙ-МНОГО ЗА ОТКРИТИЯТА, СВЪРЗАНИ с Кърпата от Манопело, както и за разпространението на информацията за нея правят немците: сестра Бландина Пасхалис Шльомер от Ордена на трапистките; о. професор Хайнрих Пфайфер, преподавател  по история на изкуството в Папския Грегориански университет в Рим; синдонологът о. професор Вернер Булст; о. професор Андреас Реш, преподавател  в Папския Латерански университет и Пол Баде, кореспондент на „Die Welt” във Ватикана. Всички те са автори на книги за реликвата от Манопело. През 2005 г. поредният немец – кардинал Йоахим Майснер от Кьолн, посещава това градче и възхитен от Божествения лик, склонява своя съотечественик кардинал Йозеф Ратцингер да направи същото. Последният пристига на поклонение в Манопело една година  по-късно  – на първи септември 2006 г. вече като папа Бенедикт ХVІ. Там той се среща със сестра Бландина, която през 2003 г. окончателно се пренася от Германия в Италия. Тя получава позволение от своите настоятели да напусне манастира и да заживее в самота в малка отшелническа обител в Манопело, отдалечена  на около половин километър от капуцинската църква, където се съхранява реликвата. Монахинята се издържа главно с иконопис. Почти всеки ден прекарва дълги часове в светилището, служейки охотно на поклонниците от цял свят.

Същите наблюдения има и вече познатата ни художничка и монахиня – сестра Бландина Пасхалис Шльомер. Тя забеляза, че „чак до началото на ХVІІ век всички най-големи европейски художници използват един и същи модел, когато рисуват лицето на Христос”. Чимабуе, Мазачо, Мемлинг, Ян ван Ейк, Рафаел, Тициан, Бош, Ел Греко, Рубльов – всички те като че ли рисуват лицето на един и същи човек. През 1510 г. Албрехт Дюрер създава своя автопортрет, като използва за образец точно това лице. В началото на ХVІІ век обаче настъпва рязко отвръщане от разпространения до този момент образец − като че ли изчезва моделът, използван от художниците.

Пол Баде стига до извода, че реликвата би могла да бъде открадната по време на строежа на новата базилика. В това убеждение го утвърждава посещението във Ватиканската съкровищница, където сред многото експонати се намира и празната рамка на Вероника от 1350 г. с надпис: „до ХVІІ век между двете стъкла беше пазена славна реликва”. Два факта навеждат на размисъл: първо – Кърпата се е намирала между две стъкла, т.е. можела е да бъде разглеждана от двете страни, второ − кристалното стъкло е пукнато на пет части, а едно от парчетата липсва. Повредата създава впечатлението, че някой набързо е извадил платното от реликвария.

Отец Хайнрих Пфайфер също няма съмнения, че образът, който се съхранява в базиликата „Св. Петър” и се показва отдалеч веднъж годишно на верните, не е знаменитата Вероника. Когато ученият попада за пръв път в Манопело, това малко планинско селище в италианския регион Абруцо още няма градски статут (придобива го едва през 2004 г.). След като влиза в местната църква на отците капуцини и вижда Христовия образ, съхраняван там, той веднага заключава, че именно това е изчезналата Ватиканска реликва. За да провери истинността на това предположение, започва изследвания.

Преди всичко трябва да се отговори на въпроса откъде се е взел образът в Манопело. Записаната в местните хроники легенда гласи, че платното било донесено в Абруцо през 1506 г. от ангел. Но няма никакви доказателства за това, че през ХVІ век образът се е намирал в градчето. Първото историческо сведение за него е едва от 1608 г., в което се споменава, че той е станал предмет на спор между две семейства − на Леонели и Петруци. През 1638 г. неговият пореден собственик Донантонио ди Фабритис подарява реликвата на местния манастир на капуцините, които и до днес са собственици на платното.

Според мнението на о. Хайнрих Пфайфер този предмет би могъл да попадне в Манопело между 1506 г. и 1608 г. Това са две важни дати: през 1506 г. започва събарянето на първата част от старата базилика „Св. Петър”, а през 1608 г. е съборена нейната втора част. Най-вероятно през това време реликвата е била открадната от Ватикана.

През 1645 г. капуцинският монах от Манопело о. Донато да Бомба написва „Исторически отчет”, в който се съдържа информация за това, че седем години по-рано неговият орден станал собственик на образа. Монахът летописец споменава, че неговият събрат о. Клементе да Кастелвекио изрязал Кърпата до размери 24 см на 17,5 см, защото нейните краища били в плачевно състояние. Както сам пише, първоначалната височина на платното била четири палми, т.е. четири длани, което отговаря на размера на счупената рамка във Ватиканската съкровищница (висока 34 см и широка 31 см).

От 1638 до 1923 г. Христовият образ е съхраняван в полумрака на страничната църковна капела, където почти не пада дневна светлина, а верните могат единствено да видят графитения оттенък на платното. В историята на храма има и такъв период − между годините 1866 и 1869, когато антиклерикалните власти изгонват капуцините от Манопело и образът виси в опустялата, затворена църква. Но самите капуцини се отнасят към него с дълбока почит – от 1686 г. всеки празник Преображение Господне (6 август) се чества и като тържество на Светия лик (Volto Santo).

През 1960 г. започва разширение на храма, а Кърпата е пренесена на по-видно място – в главния олтар, където може да бъде видяна и днес. Разположена е в стъклен реликварий с формата на монстранция, който дава възможност да бъде гледана от двете страни. Платното, както и средновековната живопис, представя лика на брадат мъж с къдрици по слепоочията, кичур в средата на високото чело и разделена на две рядка брада. В него от пръв поглед се вижда познатото от много икони лице на Исус.

Впечатленията на хората, които гледат Кърпата от Манопело, напомнят разказите на средновековните поклонници за Вероника. Всеки я вижда по различен начин. Достатъчно е платното да се погледне под различен ъгъл или в различно осветление, за да се види малко по-различен образ. Пол Баде обръща внимание на това, че ако пред Volto Santo застанат десет човека, те винаги ще видят десет различни изображения. Според него колкото Торинската плащаница „печели” на фотографиите, толкова Кърпата от Манопело „губи” на тях. Живописните произведения на старите майстори приличат на оригинала повече, отколкото снимките, които правят изображението плоско. Защото то мени цветовете си като дъга и съчетава в себе си несъчетаеми свойствата на холограма, фотография, живопис и графика. Това обаче не е всичко − когато върху Кърпата падне сноп светлина, Христовото лице изчезва, а тъканта изведнъж става напълно прозрачна. Това напълно съответства на описанието, оставено ни от Мартин Лутер, който е видял празно място вместо образ.

През 1993 г. о. Хайнрих Пфайфер описва своите изследвания така: „Тази невероятно тънка тъкан е повече от прозрачна. С лекота може да се чете дори вестник, разположен на известно разстояние зад Кърпата. Изображението ни най-малко не пречи на това. При светлината на лампата на Ууд образът не се вижда, а при ултравиолетови лъчи напълно изчезва. Това доказва, че не става дума за живопис, т.е. за творба, изпълнена от художник с помощта на бои, нанесени с някакво пособие върху плата. Като използвах лупа, потърсих следи от боя на всяка нишка от Кърпата. Не открих нито късче. Затова следва да се направи заключението, че образът е резултат от някаква вътрешна промяна в нишките. Тя е причина нишките така да отразяват светлината, че човешкото око да вижда цветове.

Цветовете се менят в зависимост от разположението на тъканта по отношение на светлината и от позицията на наблюдателя. Преминават от кафеникави през сиви до червеникави. Очите върху Кърпата са кафяви, устните са леко червено обагрени. Зениците на двете очи изглеждат малко различни. Косите са като светлисти сенки на естествената коса. Изглежда така, като че ли целият образ върху Кърпата е светлиста сянка на напълно осветен и прозрачен лик. Никаква фотография не би могла да предаде истинския вид на оригинала”.

За да изяснят защо Кърпата има толкова необикновени свойства, изследователите решават да отговорят на въпроса от какъв материал е направена и как е създаден образът върху нея. Оказва се, че платът е висон, т.е. най-драгоценната тъкан в древността, наричана понякога тъкано злато. Този плат, известен още като морска коприна, се изработва от седеф, а за да се получи килограм висон трябва да се уловят 1000 миди. Най- подходящ за производство на тъканта е разпространеният в Средиземно море вид двучерупчесто мекотело, благородна мида (Pinna Nobilis), която достига дължина до един метър. Това би могло да обясни защо най-старият сирийски източник от VІ век нарича Кърпата от Камулиана „почерпена от водата”.

Свойствата на висона са уникални – той е с цветовете на дъгата, тънък като паяжина, прозрачен и притежава характерен блясък, по който наподобява холограма. Това е единственият плат, който пропуска светлината, а в зависимост от осветлението променя цвета си. Огнеупорен е като азбест и не се разтваря във вода. Устойчив е на действието на алкохол, етер, разредени киселини и алкални съединения.

Висонът се споменава и в Библията. В Стария завет от тази тъкан е направена връхната дреха на първосвещеника (еfod). На свой ред в книгата Откровение на св. Йоан от висон е изтъкана одеждата на Невястата на Агнеца, т.е. сватбената дреха на Църквата.

Днес, както и в древността, висонът е най-скъпият плат на света. Съществува само едно място на земното кълбо, където той все още се произвежда – малкото островче Сан Антиоко, разположено близо до Сардиния. Там живее най-известната специалистка по морска коприна в света – Киара Виго. Тя ни открива още едно свойство на плата: „Върху висон не може да се рисува. Това просто е невъзможно”. Причината е, че върху тъканта има отлагания от морска сол. Те й придават специфичен блясък, а заедно с това правят невъзможно попиването на боята, в резултат на което тя тече по повърхността на висона както по седеф. Целият плат може да бъде боядисан в пурпурен цвят, но върху него не може да бъде нарисувано никакво изображение. След посещението в Манопело през 2004 г. Киара Виго заявява, че не е в състояние да обясни по какъв начин върху Кърпата се е появил ликът на Христос, но със сигурност не го е нарисувал човек.

Същото потвърждават и експертизите на италианския учен професор Донато Виторе от Университета в Бари, който подлага образа от Манопело на изследвания със скенер с много висока резолюция. Той открива, че на Кърпата няма следи от каквито и да е било бои. Липсват дори нищожни количества пигмент. Изобразеното върху тъканта мъжко лице не е могло да се появи в резултат на никакви познати художествени техники. Също така не е печат, защото образът е еднакво отчетлив и от двете страни. Затова пък ученият открива, че влакната в черните точки на зениците са леко обгорели, така сякаш нишките в тези места са били прогорени от висока температура.

Друг италиански изследовател, професор Джулио Фанти от Падуа, доказва на свой ред, че образът от Манопело има триизмерен характер, макар и в много по-малка степен, отколкото Торинската плащаница. Главната причина е, че висонът е тъкан, доста по-тънка и деликатна от лена. Въпреки това с помощта на компютърна техника ясно може да се види, че върхът на носа и очните вдлъбнатини са триизмерни. Ето защо изображението не е картина, а е създадено като непосредствен отпечатък на някаква триизмерна структура.

Това не е единственото подобие, свързващо Кърпата от Манопело с Торинската плащаница. Сравнителните изследвания, започнати от сестра Бландина Пасхалис Шльомер, продължава о. Андреас Реш, основател и директор на единствената по рода си институция – Института по изследвания на граничните области в науката в Инсбрук, който е филиал на Папския Латерански университет. Като съпоставя двете изображения чрез фотографски увеличения с много висока разделителна способност, австрийският учен стига до извода, че: „лицата от Торино и Вероника показват стопроцентово съвпадение, което изключва каквато и да е била случайност, а това съвпадение доказва, че ликът е на една и съща Личност”.

Оказва се, че всички детайли в лицата върху двете платна съвпадат по идеален начин. Единствената разлика е в това, че на Торинската плащаница раните са били още пресни и кървящи, а очите – покрити с монети, докато на Кърпата от Манопело раните са били вече зарастващи, а очите – отворени. Според Савиеро Гаети, автор на книгата „Втората плащаница”, това доказва, че върху първата тъкан се е отпечатал образът на мъртъв човек, а върху втората – на жив (или дори на възкръснал).

Отец Андреас Реш забелязва освен това, че опитите да се създаде вярно копие на Кърпата, също както в случая с Торинската плащаница, завършват с неуспех. Главната пречка е фактът, че изображението върху платното не се е появило чрез нанасяне на пигмент, а посредством модификация на отделните влакна на тъканта. Учените не са в състояние да обяснят по какъв начин е настъпила тази модификация. Могат единствено да заключат, че неин източник би трябвало да бъде енергийно изригване с неустановен до този момент произход.

Изображението върху Торинската плащаница е негатив, докато образът върху Кърпата от Манопело е негов позитив. Според законите на физиката такова явление може да съществува единствено, ако едната тъкан е била наложена върху другата.

Невероятното съответствие на двете тъкани довежда изследователите до извода, че това са били погребалните повивки на Исус. Между другото св. Йоан, който заедно със св. Петър отива на Христовия гроб в утрото на Великден, пише за тях в множествено число. Ето неговото описание: „Тогава излезе Петър и другият ученик, и тръгнаха за гроба. И двамата тичаха наедно; но другият ученик се затече по-бързо от Петра и пръв дойде на гроба. И като надникна, видя, че повивките стоят; ала не влезе в гроба. След него дохожда Симон Петър, влиза в гроба и вижда, че само повивките стоят; пък кърпата, която беше на главата Му, не стоеше при повивките, а свита отделно на едно място. Тогава влезе и другият ученик, който пръв беше дошъл на гроба, и видя, и повярва” (Иоан. 20:3-8).

Най-изумителни са последните думи от това описание: „и видя, и повярва”. Какво трябва да е видял св. Йоан, за да повярва? Видял е само повивките, т.е. би трябвало да е повярвал поради техния вид. От разказа на св. Йоан следва, че повивките (othonia), в които е бил увит Исус, не са били отгърнати така, като че ли някой се е опитвал да се освободи от тях, но са лежели непокътнати, както са били при погребението, когато са обвивали тленните останки на Христос. Разликата била само тази, че в тях не е имало тяло. Изглеждало е така, като че ли мъртвият е проникнал през повивките. Освен това, ако сред тези платна са били познатите ни плащаница и кърпа, то върху тях е трябвало да бъде отпечатан образът на Исус. Всичко това може да обясни защо е бил достатъчен само един поглед върху платната, за да повярва св. Йоан.

Най-вероятно всички предмети от празния гроб са били взети от апостолите. Най-старият познат ни текст за погребалните повивки на Христос, т.е. намереният в Тбилиси апокриф „Transitus Mariae” от VІ век, говори, че след Исусовото възнесение Дева Мария взела една от погребалните повивки, върху която бил отпечатан образът на нейния Син, и след това чак до своето Възнесение се молела пред него. Много вероятно е, Кърпата, както и Плащаницата, да са попаднали в царството Осроена, където под владичеството на Абгар V християните са се радвали на свобода. Това обяснява защо реликвата се оказва в Камулиана близо до Едеса.

По въпроса за съответствието между Торинската плащаница и Кърпата от Манопело си струва да се цитира още едно изказване. То се намира в записките на италианската мистичка Мария Валторта, живяла между 1897 и 1961 г. На 22 февруари 1944 г. тя записва думите, които й е казал Христос:

„Кърпата на Вероника е трън, забит в скептичната душа. Вие − хладни и колебливи във вярата, които вървите напред благодарение на своите точни изследвания, вие − рационалисти, сравнете Кърпата с Плащаницата. Върху първата се вижда ликът на Живия, върху втората – на Мъртвия. Но дължината, ширината, физическите характеристики, формата, свойствата са едни и същи. Наложете платната едно върху друго и ще видите, че те се покриват. Това съм Аз. Аз, Който исках да ви покажа кой бях и какъв станах за вас от любов. Ако не бяхте от заблудените, слепите, тези две платна щяха да са достатъчни, за да ви доведат до любовта, до покаянието, до Бога”.

Коментирайки горните думи, о. Андреас Реш, пише: „Дори ако се отнесем към това мнение критично и приемем, че не можем да го вземем предвид от научна гледна точка, трябва да признаем, че имаме работа с изказване, което излиза извън сферата на естественото познание на Мария Валторта. По онова време никой още не е мислел за евентуалните прилики между тези два образа. Неведението е било толкова голямо, че в немското издание на нейните записки това място просто е изпуснато. Затова пък съвременните изследвания ни карат да причислим това изказване към категорията на паранормалното и мистичните преживявания”.

Не се налага обаче да се позоваваме на мистиката, след като до такива изводи стига и съвременната наука. Единственият момент, в който тези два образа, които така идеално съвпадат, биха могли да се появят, е този, когато са лежали в гроба един върху друг и са били подложени на действието на неидентифицирана досега енергия.