Откъс от втората книга „Свидетелства за прехода“ на Иван Костов, изданието е на „Сиела“
През 2019 г. министър-председателят (1997–2001 г.) Иван Костов започна разговор за пътя и цената на модернизирането и европеизирането на България. През есента на 2024 г. излезе продължението на този разговор –„Свидетелства за прехода: 2000–2009“, в което българският държавник представя едно от най-бурните десетилетия в новата ни история, разглеждайки го през своите наблюдения и през най-важните факти и документи на времето.
Той проследява в дълбочина събитията от 2000 до 2009 г., които водят до политическите и социалните дефицити днес. Разкрива причините за застоя, настъпил в реформите в България в началото на новия век – постепенното овладяване на държавата от мафията, използването на прокуратурата за политически цели, спирането на реформите в администрацията, армията, МВР и службите. Анализира скандалите при замяната на българския външен дълг и приватизацията на БТК. Посочва така наречените „обръчи от фирми“ и началото на руската хибридна агресия срещу България. Проследява опитите за имитация на съдебна реформа, причинили сегашната липса на върховенство на закона и незавършената демокрация в България. Оценява, че преходът не е завършил, защото не се е случила необходимата дълбока промяна на мирогледа на българското посткомунистическо мнозинство.
„Свидетелства за прехода 2000–2009“, Иван Костов, издателство „Сиела“, 2024 г.
ОТГОВОР НА ОМРАЗАТА И ОБРУГАВАНЕТО
Тройната коалиция води една от най-активните кампании на очерняне на реформите на ОДС. БСП забравиха критиките си към управлението на НДСВ и ДПС и заедно с тях насочиха срещу нас всевъзможни лъжи и клевети.
Поставиха моето име в центъра на своята агресия. Това придоби абсурден вид по време на вотовете на недоверие срещу правителството. Справката със стенографските протоколи на Народното събрание показва, че с изключение на дебатите по последния вот, името ми бе споменавано от министри и депутати на мнозинството много пъти повече, отколкото това на премиера Станишев и на когото и да е от неговите министри. Управляващите дебатираха така, като че ли гласуват на мен вотове на недоверие. Това едва ли се чуваше и разбираше от обществото, но постоянното очерняне достигаше по много други канали до него.
Направихме проучване в стенографските протоколи на Народното събрание и в медиите за хулите и набеждаванията срещу мен в периода 2005–2009 г. Видяхме грозни политически и обществени издевателства над мен и семейството ми. Убеждавах се, че трябва да отговоря на това, защото без отговор Свидетелствата ще останат незавършени. Дълго търсех подход как да го направя.
Не искам да излезе, че се оплаквам. Отказвам да анализирам и соча с пръст кой е участвал в издевателствата и защо го е правил. Мисля, че това няма стойност за обществото. Всеки, който има специален интерес по тази тема, може да направи свое проучване. Най-важното заключение е, че бе постигнато това, което бе целено от тази мръсна кампания. Реформаторите бяха отстранени. На много от тях животът бе съсипан.
Ще направя два извода, които за мен продължават да са много важни. Първият е, че клеветническата война срещу реформите, освен че унищожи политиците, които ги правеха, съсипа и авторитета на държавните институции, които ги проведоха в живота. Всяка клевета, неподкрепена с доказателства, и всяко хвърлено срещу държавните институции обвинение ги рушеше. Когато това правеха овластени политици и магистрати, разрушителният ефект бе особено силен.
Вторият извод остана незабелязан в онези години, а точно от тези безобразни хули започна извращаването на политическия дебат и опропастяването на неговия език. Наличната, макар и недобре развита, политическа култура започна да се разпада. Умереният, критично аргументиран и коректен политически говор постепенно изчезна, заместен от злобни удари с това, което сега се нарича език на омразата.
Още оттогава с ненавистта си управляващите политици започнаха да заразяват обществото и то започна да става нетърпимо и мразещо. Задълба с годините дотам, че намрази самото себе си. Пораженията бяха особено успешни, защото огромното мнозинство от хората вярваха на политиците и лидерите на тройната коалиция, вярваха на президента Първанов. Вярваха им, че щом хулят и обвиняват, сигурно имат основания. А нямаха!
Единственото, което според мен остана важно да споделя, е как съм понесъл всичко, сполетяло ме в тези години, как съм успял да се справя с обидите и с предизвикания от тях гняв. Защото, когато едно голямо мнозинство в българското общество повярва на клеветите и започне да те мрази, изглежда естествено да му бъде отвърнато със същото. Но моето участие в политиката бе, защото исках да направя нещо за хората, включително за мразещите, а исках, защото държа на тях, защото те са моята нация. Други толкова близки хора нямам. Не съм направил своите усилия и понесъл всичко, за да свърша по абсурден начин с омраза само защото ме ненавижда едно временно мнозинство.
Исус Христос казва: Чули сте, че е било казано: „Обичай ближния си, а мрази неприятеля си“. Но Аз ви казвам: Обичайте неприятелите си и молете се за тия, които ви гонят.[1]
Нямам сила да заобичам враговете си, но успях да им простя по християнски. Преживях най-лошото, като дадох непоискана от враговете ми прошка и като продължавам да се моля за тях. Така не допуснах гневът и омразата да ме обхванат. Знаех, че първо ще разрушат мен самия. Затова, макар и нервите ми да са поизносени, психиката ми устоя; макар и наранен, духът ми остана ведър. И се уповавам на времето.
ЗА ВРЕМЕТО И ПРАВДАТА
Дълбоко се съмнявам, че някой е проследил дебата по този последен вот на недоверие срещу правителството на тройната коалиция. Това са твърде много страници текст за четене и часове гласове за слушане. Ако го бе направил, щеше да се сблъска с два напълно различни анализа на действителността, продукт на различен начин на мислене. Щеше да разбере, че управляващите представят едни проблеми и решения, които силно се различават от тези, които вижда и предлага опозицията. Щеше да избере една от двете напълно различни прогнози за бъдещето и да се надява на политическата прозорливост на управляващите или на опозицията. Или да махне с ръка и да избере нещо трето. Последното бе най-лесно. Избирателят го направи, без да се занимава с нашия дебат.
Давам си сметка колко трудно е за публиката на този дебат да реши на чия страна е правдата. Защото политиците умеят да намират доводи за своите твърдения, знаят как да бъдат убедителни. На въпроса кой е бил прав тогава, би имало съвсем различни отговори. Зависи кой ги дава, колко време е отделил да навлезе в същността на дебата, с какъв идеологически код разполага, на кого се доверява.
Демокрацията настоява да има алтернативи, да има полифоничен дебат в обществото. Дава право на всеки да защитава вижданията си. Следвайки погрешно тази линия, редица историци ще проявяват разбиране към основанията и на управляващите, и на опозицията, ще дават право на всички.
Но правдата е само една!
Ако обаче днес се намери читател на този стенографски протокол от 172 гъсто изписани страници, нещо, в което силно се съмнявам, той има много повече шансове да отсъди кой е бил прав на 25 февруари 2009 г. по време на дебата за недоверие за цялостната политика на кабинета „Станишев“. Защото времето е на негова страна.
Времето е това, което слага печата на правдата. То носи в себе си критерия, който безпогрешно определя кой е бил прав и кой е грешал в политиката по време на прехода. То доказва например, че всички поправки в Конституцията и в основни закони на страната, направени от тройната коалиция, са били провали. Защото не са постигнали целта – България не е станала правова държава, мафията не е отстранена от властта.
И отново времето е това, което помага лесно да открием причината за този голям провал, удължил толкова дълго прехода. Тя е, че в първата четвърт на XXI век както в българското общество, така и сред политическите партии нямаше консенсус, за да се постигне и наложи с всички средства върховенството на закона в България.
Във времето е моята надежда – да отвори очите на хората, да промени убежденията им, да разберат, че трябва да излязат от този порочен кръг на безсилие и беззаконие, в който дълбоко затънахме по време на управлението на тройната коалиция.
ПРЕХОДЪТ В 2009 г.
Влизането на България в ЕС в 2007 г. заслужава да бъде критично осмислено като част от проблематиката на прехода. В противен случай в политическата реч и в обществения дебат преходът все повече ще съпътства политическото празнословие, ще се превръща в невнятно понятие и фалшиво клише. Все още преобладава използването на термина по предназначение, но той обраства все по-често с епитети; става обект на спекулации, езикови злоупотреби и омраза. Ще се противопоставя на това, като се опитам да възстановя неговото съдържание и смисъл.
Преходът е исторически процес. Не е и не може да бъде криминален. Недопустимо е едно мащабно и дълбоко преобразуване на обществото да бъде облепвано с такъв род прилагателни само защото в един отрязък от време и в определен аспект резултатът от него е лош, защото мафията е била допусната до властта. В последващите избори нейните главатари изместиха висшата номенклатура на ДС от задкулисието и станаха следващите кукловоди. Не може, защото точно мафиотизацията на властта спря консолидирането на демокрацията и отложи за дълго края на прехода.
Като всеки исторически процес, например като Българското възраждане през XIX век, преходът се състои от няколко големи трансформации.
Първата е икономическата. С нея се промени драстично структурата на собствеността. Огромният брой икономически субекти правят бизнес със своята частна собственост. Заедно с този процес изчезва комунистическата стопанска номенклатура, която управляваше държавните предприятия, и се появява бизнес мениджмънтът. Създаде се пазар на мястото на държавното монополно планиране. Той се разпростря и стана доминиращ във всички икономически сфери. Формира се нов трудов пазар. На него свободните професии се разширяват по състав и стават все по-многобройни. Установяват се нови структури в обществото. Работническата класа престава да бъде `гробокопач` на останалите. Самата нация се стратифицира по нов, съвсем различен начин.
Пазарът постепенно става достатъчно конкурентен, че да е способен да издържи съперничество с производителите от силно развитите страни членки на ЕС. Това е моментът, в който българската и европейската икономика стават готови да се интегрират. След тази интеграция благосъстоянието на българските граждани започва постепенно да настига средното в ЕС.
Тази интеграция е краят на икономическия преход. Този край настъпи скоро след 2007 г.
Втората трансформация е политическата. Смяната на политическото устройство на страната може да се извърши революционно, тоест с гражданска война, може еволюционно, с промяна на законите дотогава, докато се създадат такива институции, които гарантират ценностите на демокрацията. Сред тях най-трудната гаранция е тази за правата и свободите на отделните граждани – нещо, което се постига единствено с върховенство на правото. То е възможно само когато всички са равни пред закона – от обикновения човек, през огромната фирма, до министерствата и силовите ведомства. Постига се, когато гражданите, министрите, полицаите, магистратите, никой не може да избегне правораздаването. Раздава го независим съд, когато смело и честно отсъжда в полза на този, който е прав според законите на страната.
Върховенството на правото замества върховенството на клана, на канона, на Шериата, на монарха, на тоталитарния и авторитарния режим, на полицията, на следствието, на прокуратурата, на чиновника и на мафията. Върховенството на правото не позволява на политиката и на управляващите политици, и на никого извън тях, освен на независимите съдии, да решават каква справедливост ще получи което и да е физическо или юридическо лице в държавата.
Когато българските институции развият тези способности и защитят правовата държава, ще завърши нашият политически преход.
В 2009 г., в края на управлението на тройната коалиция, този политически преход не бе завършен. Нещо по-лошо, той бе отложен за неопределено бъдеще.
Третата трансформация изисква най-много време. Тя е в мирогледа на общественото мнозинство. При демокрацията, независимо към коя общност принадлежат, повечето хора следва да споделят общи ценности. За да се стигне до това, основна роля следва да изиграят образованието и културата, която е преодоляла социалистическия реализъм; точно същата роля, която те са изиграли по време на Българското възраждане.
Изграждането на модерен демократичен начин на мислене на обществото може да стане само чрез културното развитие на отделния човек, а това е невъзможно без общуване на нов език, силно различен от този на комунистическото общество; без критично и трезво отношение към всичко направено, казано и разпространено в публичното пространство; без уважение и защита на личното пространство, на правата и свободите на всеки отделен човек, независимо към кой етнос или социална група принадлежи, независимо от неговото състояние и възможности, независимо от сексуалната му ориентация.
В края на управлението на тройната коалиция тази трансформация в обществото далеч не бе завършена.
РУШЕНЕ И ГРАДЕЖ
Веднъж, когато говореше за политика, Иван Вукадинов ми каза, че нов храм се гради, като се разруши старият. Местата, където хората строят олтари на своята вяра, не са произволни и не са много. Затова през хилядолетията те са градили своите светилища на едно и също място. Приятелят ми е прав. Новият храм трябва да бъде изграден на мястото на стария.
Отнесено към темата за прехода, казаното означава, че е следвало да разрушим комунистическия начин на живот и точно на неговото място, а не встрани или до него, да изградим храма на демокрацията. Това са реформите – едновременно рушене и градеж.
Обръщайки очи към нашата история, виждам, че никога не сме променяли живота си радикално. Не сме станали истински християни, а по-скоро богомили. След това дори в богомилството не сме стигнали до реформаторството, а сме го докарали донякъде. Вместо да се извисим с вярата си в Бога, сме я битовизирали. Не сме се освободили сами. Освободили са ни, за да ни направят зависими и вечни длъжници. Преследвали сме национален идеал за единение и не сме го постигнали; останали сме разединени – едни българи в няколко балкански държави. Не сме изоставили ориенталските тертипи, когато сме строили нова България. Капитализмът ни от XIX и XX век не бе като европейския, а комунален. Цивилизацията си остана криворазбрана и така и не настъпи, препречена от байганьовщината. И дори комунизмът ни не бе като съветския, а по-скоро местно феодален.
Това виждам, че стана и с прехода. Тези, които живяхме и преди, и по неговото време, не разрушихме докрай храма на комунистическата вяра. Посткомунистическата маса тъгуваше за взривения мавзолей на Георги Димитров. Ние разрушихме сградата, а комунизмът остана в сърцата им.
Целият преход се превърна в едно приспособяване – като основен ремонт, за да изглежда, като че ли имаме нов европейски начин на живот, но да останем същите.
Ние си отиваме. Лошото е, че оставяме нашата недовършена задача на следващото поколение, но без плановете, които Гауди е оставил на Барселона за „Ла Саграда Фамилия“. Нашите планове стоят прашасали в един ъгъл на българската история.
Следващите поколения демократи, неизвестно защо, се опитват да строят наново по свой образ и подобие. Трябва да разберат, че не се налага да го правят отначало – като изоставят и охулят постигнатото от нас дотук. Тази трудна истина остана неразбрана и отново се стига до тази типична за нас половинчатост и неспособност да разрушим пречещото, да завършим започнатото и да защитим съграденото.
Ние сме хора на компромиса. Както не можем да рушим докрай старото, така не можем да градим и браним новото. Пътуваме във времената като вехтошари, влачейки след себе си толкова много пречещи ни неща, и се чудим защо не политаме напред.
[1] Матей, 5:43–44.