Беше се върнал, за да върши онова, което му беше наредено. След времето на сливането с пясъка и камъните се беше върнал.
От местата, в които нямаше пътеки и межди и в които пътя му пресичаха само създания, слели се като него с пясъка и камъка.
Когато в бездънните дни и нощи на пустинята изгубваше понятията си за посоките и влизаше все по-безпощадно навътре и навътре в душата си, той чуваше гласа и словото на този глас. Ударите на гласа в слепоочията му отмерваха неговите стъпки, а той чуваше неща, които често не разбираше, но които знаеше, че трябва да слуша.
Вървеше с часове и часове, за да изцеди от себе си всяко усещане за другост, всяко чувство за различие между тяло и душа. Когато се сгромолясваше под някой полуизсъхнал храст, поглеждаше ръцете си и понякога ги виждаше като напълно чужди, като различни от него. Все едно че гледаше клончетата на храста, камъните, пясъка, а не нещо свое, нещо от самия себе си. И тогава душата му се радваше, защото той усещаше, че е успял, че е излязъл, че е премахнал границата, че е изтрил от себе си различието и другостта, че ги е отпратил и оставил отвън…
В такива мигове гласът в слепоочията ставаше ясен и съвсем разбираем, но сетне, не след дълго, преминаваше в някакво пеене на много гласове, докато гласовете не се стопят. И тишина, такава, каквато няма в света, събираше тогава всичко в едно.
Така минаха много дни и нощи. Преди да чуе от гласа, че трябва да се върне. Защото има да говори и понеже има да дочака някого. И че трябва да ги поведе към очищението им. Чу.
Той виждаше ужаса в очите и виждаше, че искат да са и да бъдат. Поставяше ръце на главите им и чувстваше треперенето на техните души пред смъртта и пред нищото. Изнемощели от чакане, душите им зовяха към него в отчаяние. И той полагаше ръце върху тези изнурени глави и рамене, а водата се стичаше по лицата…
Виждаше, че са далеч от гласа, и понякога тъмнина покриваше взора му. Когато излизаха от водите и успокоени се завръщаха към делата на ръцете си с очи, погалени от надеждата, но непрогледнали, той отпускаше ръце и оставяше реката да минава през него като през камък. И поглеждаше ръцете си с надеждата да ги види чужди и различни от него, но това не ставаше. А той знаеше защо е така и защо трябва да остане…
Някои искаха да останат при него. И го следваха, гледаха да са наблизо, да го заговорят, за да разберат. Той говореше, но без да мисли, че ще чуят гласа. Беше рано.
Онези, които се смутиха от вида на ръцете му, изпратиха едни да го питат кой е и що е. И тия му рекоха: „Кой си, за да дадем отговор на ония, които са ни пратили; какво казваш за себе си?“
Той рече: „аз съм глас на викащия в пустинята: оправете пътя Господен“.
А тия го гледат в очите и ръцете, за да разберат с ума си ли е. Шарят по тялото му с очи и с надеждата да разпознаят измамата, да уловят уловката, фокуса. Тези се взират с потъмнелите си зеници в душата на тоя човек и я причакват. Понеже са убедени, че ще мръдне накриво, че ще се издаде все някак. Какво иска? На какво се надява, а? Не бил Илия. А кой си, що си ? Да те знаем.
Той отговаряше, вървейки покрай реката и гледайки пред себе си, а не в тях и в очите им. За да не ги плаши и да не ги лишава от мисъл. Още има да се извърви тук, има да се чака. Но не много…
А хората ставаха все повече и водата приемаше всичките.
По залез медта се разливаше по водата, а разните мушици летяха толкова близо до нейната повърхност, че му се налагаше да бди. Ако някоя паднеше, той бързаше да я извади и да изсуши крилцата ѝ с дъха си. Човеците се тълпяха на брега и търпеливо изчакваха. Да вдигне глава и да ги погледне.
А пратените бяха измежду фарисеите. Те го попитаха и му рекоха: защо тогава кръщаваш, ако не си Христос, ни Илия , ни Пророкът?
Иоан им отговори и рече: аз кръщавам с вода, посред вас стои Един, Когото вие не познавате.
Той е идещият след мене, Който ме изпревари и Комуто аз не съм достоен да развържа ремъка на обущата Му.
Това стана във Витавара, отвъд Иордан, дето Иоан кръщаваше.
На другия ден Иоан вижда Иисуса, че отива към него, и казва: ето Агнецът Божий, Който взима върху Си греха на света.
