Онзи, Когото са видели да извиква мъртви към живот, виждат сега да виси на стълба безжизнен и бездиханен. Същият, Който във Витезда вдигаше немощни от земята и отваряше очите на слепите, сега е изтерзано тяло, останало без душа и дух. Този, пред една дума на Когото бесовете и демоните изгубваха всяка сила и всяка власт, сега е безмълвен и безсилен.
Те видяха с очите си как Вседържителят беше хванат и задържан, как дърпаха и биха Всемогъщия, как Го вързаха и приковаха. Него – Началото на всички начала, Началникът на всяко началство. Бяха там и видяха как осъдиха Съдията и как народът жадуваше да види Избавителя си погубен.
И ето – Вечният издъхна пред очите им. С изтичаща от тялото Му кръв, безсилен да помръдне. Дойде страшният час, в който те чуха Сина да прошепва на Отца Си: “ Eli, Eli, lama sabachthani?“ и тогава усетиха как ужасът сковава сърцата им без остатък и без предел. Точно преди слънцето да се скрие по обед и мракът да обземе тях и всичкото около тях.
А после облакът се вдигна и сега те виждат пред себе си Безкрайния и Предвечния свършен. Виждат, че Онзи, Който е, вече Го няма, с очите си виждат Оногова, Който е Алфата и Омегата, прикован за това място и заставен да умре на него! Но как може, как е възможно?!
И ето: Живият Бог е мъртъв?! Безсмъртният беше убит?! И те виждат, че е така.
И крясъкът – такъв, какъвто никога преди човек не е познавал, и какъвто никога преди не се е раждал у човек, се надигаше в душите им, за да заглуши всеки глас и всяка мисъл. Освен една: как е възможно, как?! Абсурдно е!
Следващите три дни преживяха като в сън. Ходеха и мислеха, че продължават да вършат, каквото им е завещал да вършат, но не вършеха нищо. Защото не знаеха как точно да продължат и какво има да вършат. И чакаха да дойде вечер, та да седнат на трапезата и да Го поменат, както им беше казал.
А помнеха и друго. Че към края на онази, последната вечер с тях им рече: „Любете друг другиго.“ Това помнеха и знаеха. Но не разбираха и не проумяваха как стана онова, което стана.
Гледаха винаги да има някой до майка Му. Не я утешаваха, защото не знаеха как и с какви думи, но не я оставяха сама. А тя страдаше вътре в себе си. Виждаше се, че душата й е като прекършена през средата, тя падна до кръста и те я свалиха в града почти на ръце, но след това скръбта й не избухна в неудържим пристъп. Тя плачеше в себе си, но външно беше тиха. И чудно – на моменти им се струваше, че в погледа й пробягва усмивка.
А на третия ден Него Го нямаше в гроба! Празен беше гробът! И те разбраха, че е станал, видяха, че друго не ще да е било, а това само – вдигнал се е от мъртвите.
Възкръснал е!
Те това разказваха, това свидетелстваха, че са видели. Как Единородният Син Божий е загинал пред очите им на кръста, издигнат на хълма Голгота, как са положили те после бездиханното Му тяло в гроб, по обичая, и как са затворили гроба с камък. И как сетне властите поставили мъже да охраняват до него. И минали трите дни, та жените отишли да помажат тялото с благовония, по обичая, а гробът зеел празен. Нямаше Го там и Го нямаше никъде. Така казваха, които са били.
Над билото на планината в далечината вече беше нощ и вятърът духна откъм африканската пустиня с мъртвешки хлад.
Той беше участвал в много съдебни дела, в шумни процеси с обвинения в държавна измяна и предателство. Беше защитавал всеотдайно – понякога с успех, друг път – всуе. Беше виждал и чувал да лъжат, а съдии да отсъждат в полза на лъжците. Виждал и чувал беше невинни да казват истината и да биват осъждани на смърт. И знаеше, че има голям опит и че се е научил да различава лъжата от истината, както и достоверното от недостоверното.
И сега си рече така: тези хора явно казват истината. Защото, нима някой би измислил такова нещо с идеята и с надеждата, че ще му повярват? Възможно ли е някой да си мисли и да се надява, че ще му повярват, ако разказва такава невероятна история, ако разказът му е толкова фантастичен? Понеже всичко това звучи толкова недостоверно! Та то звучи направо нелепо, направо абсурдно!
Но тогава, продължи пред себе си той, не е ли логично, че ако на никой, който е с ума си, не би му хрумнало да съчини такава невероятна, такава невъзможна история с надеждата, че ще убеди другиго в нейната истинност, и че, ако тези хора не са безумци, то е твърде вероятно те да казват истината и свидетелството им да е вярно?
Правникът се усмихна, запъти се към стените на града и със странно за самия него вълнение си помисли: Credo, quia absurdum.
Защото нашето спасение е в надежда. А надеждата за онова, което се вижда, не е надежда, понеже, защо ще се надява някой за нещо, което вижда?
Кога пък се надяваме за онова, което не виждаме, с търпение го очакваме.
(Рим. 8: 24-25)
