0
9024

Свидетел на своето време

В бездната
на една невъзможна „утопия етика“

ЗАПИСКИ ОТ „ПРЕХОДА“. Из дневниците на акад. Петър Динеков. Втора книга. (Книгата се състои от две части. Първата е издадена под заглавие: Петър Динеков. Записки от „прехода“, Огледало: 2020.)

Изданието е посветено на 110 години от рождението на академик Петър Динеков

* * *

Но винаги се намира един.
Неотстраним като въздуха.
Призванието свидетел,
равно на светец и апостол.
Има общ родов корен
със съвест, свяст, светлина.
Дори и пръстта,
която ще хвърлят отгоре му,
за да му запуши устата
навеки веков –
ще поникне на свирка
и тя ще сви-сви-сви-
детелства
за най-свидното –
Истината.         

Свидетел, 1979 г.
Блага Димитрова

Двама емигранти във времето

„Ако искаш да бъдеш адекватен на себе си, не можеш да намериш място в нашия печат – трябва да пишеш само в дневника си“ – твърди Борис Делчев, авторът на най-известния досега дневник в българската литература, в непубликувани записки. – Запис от 1975 година. „Сега е време на дневниците“ – споделя в тетрадките си и професор Петър Динеков – връстник, приятел и съмишленик на Борис Делчев.

В днешно време действително се оказва, че личните записки, писани за чекмеджето, са апокрифната литература и апокрифната история на тяхното време. Защото дневникът е емигрант във времето. Един ден все пак се завръща като всички емигранти. По това време обаче личните записки са единствената възможна форма на „вътрешна емиграция“. За да бъдат адекватни на себе си – трябва да емигрират от културния живот. „Изгнаници“ в дневника.

И двамата автори съзнават, че техните записки са своеобразен апостроф не само на течащото битие, а и на преоценките на бъдещето. Когато става дума за преиначаване на факти от биографии, на събития, личности и оценки, най-честият апостроф на Петър Динеков е: „И все пак съществуват дневници“. Истината ще бъде разкрита след време при публикации на протоколи, спомени, дневници, архиви…

„И все пак съществуват дневници…” – това е друг възможен надслов на огромния айсберг от архиви на прехода, все още дълбоко потопен в небитието на историята. Толкова точно намерен от Динеков, този надслов изразява тяхната дълбока вътрешна интенция: да свидетелстват за скритата същност на историческите събития. „И все пак съществуват дневници“ представя записките като личен апостроф на историческата „истина“, колкото и да е условна тази претенция. 

Единствената надежда, която тогава изглежда невъзможна и на двамата хронисти, е, че „един ден“ ще се намери някой да изрови и оползотвори тези страници, писани в късни часове. В късните часове на вечерта и нощта. Както се пише тайно завещание пред смъртта… Показателно е, че и двамата използват абсолютно един и същ израз: „в късни часове“… Вероятно двамата връстници и приятели са споделяли един с друг под сурдинка за заниманията си в късните часове – на нощта, и на живота…

„Историята ще се пише по дневници – не по ежедневници.“ Тази сентенция, записана от Борис Делчев още на 19 април 1960 година, е дълбоката мотивация на неговите записки. Той е убеден, че „един ден“ по техните дневници ще бъде писана „голямата“ история. Но както е печално известно, историята се пише от победителите, а победителите едва ли ползват дневници, особено дневници на интелектуалци. Повече се уповават тъкмо на ежедневниците. Но може би все пак такива дневници ще останат – поне в ролята на „коректив“ на официалната история.

Записките на Петър Динеков съдържат изключително важни за литературната история размисли, разговори и документални сюжети. Задължително е те да бъдат извадени на бял свят от тъмния обелиск на архивите и да бъдат обговорени: като факти на литературната история, а в последната им част, от времето на прехода, и като факти на политическата история. Те са като лакмус за литературно-историческата достоверност. Защото това не са спомени, в чиято автентичност винаги имаме основание да се съмняваме, а записки в момента, по горещите следи на случващото се. Задължително е да се намери ролята и мястото им в културно-историческия контекст.

Въпреки критицизма си, Борис Делчев стои на партийни позиции, чувства се най-спокоен, като подмени партийния си билет – като документ за правоверност. „Това са записки на един комунист срещу самия себе си“, припомня думите на Норберт Рандов съставителката на неговия дневник Марияна Фъркова [1]. Но животът на Борис Делчев не стига до промените, интересно е как би ги описал от позициите на марксист социалдемократ, непреклонен към конюнктурата.

За разлика от Борис Делчев, Петър Динеков не се идентифицира с никаква партия и идеология. Заявява, че е „индивидуалист”, държи на духовната си независимост, затова винаги е отказвал да стане партиен член. Според него важна е личността и нейните етични императиви. Личността има своето автономно право на избор. Единствен безпартиен директор на институт в БАН. Единствен безпартиен ръководител на катедра в Софийски университет. Това е прецедент за времето: „Безпартиен, при това със собствено мнение“ – това са негови думи.

Владимир Василев е стоял на същите позиции, но едва 30 години след смъртта му такава позиция – да стои далеч от литературното политиканство – е оценена по достойнство: „За тия работи се въздава справедливост само след смъртта, приживе това вбесява всички лагери“ – пише в предговора към първото издание на статиите му едва през 1992 г. професор Тончо Жечев [2].

Цветан Тодоров, който отстрани много добре е преценил възможностите за научна кариера в България през 60-те години, в текста си „Дълг и наслада. Един живот на посредник“ (2003) пише за Петър Динеков: „човек безпартиен и минимално обвързан… Това не означава да отказваш всякакъв компромис. Подобен максимализъм би изхвърлил човека извън обществото, би го превърнал в просяк или престъпник“ [3].

Само за сравнение: дневникът на Борис Делчев, воден около 50 години (1939–1987), наброява 12 705 ръкописни страници, от тях са издадени 473 печатни. Норберт Рандов пише за този дневник: „Едва ли има равен на себе си по значимост сред бившите комунистически страни на Източна и Югоизточна Европа.” Нарича го „феноменално свидетелство”. Дневниците на Петър Динеков са дори по-стойностни за литературната история. Не само по обхватност, но и заради личностите, за които се говори – най-известните и значими писатели и учени на времето. А също и заради прецизното чувство на Петър Динеков за културно-историческата стойност на фактите и сюжетите, които записва. Но и по дълбочина и проницателност. От културна история в личности, образи и сюжети, в последната си част – достигаща включително до първите три години от времето на „прехода“, записките се превръщат в проницателна клинична анамнеза на моралната патология на „новото“ общество.

Самотен в своето време: Аз представям само себе си

Въодушевен в началото и подет от „вятъра на промените“, много скоро Петър Динеков изпитва болезнено разочарование и все по-засилващо се чувство за морален апокалипсис, който по никакъв начин не може да бъде предотвратен. Затова той „емигрира“ в дневника като убежище – самоизолира се в личното си пространство и наблюдава събитията отстрани. Избира позицията на духовен емигрант, защото разбира, че е безсилен да промени каквото и да е. Остава му само да записва…

На упрека за неучастие – от Блага Димитрова, Петър Динеков отговаря и смята за нужно да запише отговора си: „Отговорих кратко, но категорично: обществената отзивчивост не се изразява само в участието в една или друга политическа групировка. Има и друг тип обществена активност: да разкриваш историческите пътища на своя народ, да издирваш и изтъкваш националните ценности. Това правя аз – и съм доволен, че изпълнявам важна обществена задача“.

А в разговор с другата си политическа опонентка, Елена Михайловска, споделя своята невъзможна утопия етика: „Това от една страна, а от друга – всеки от нас, и в малкото възможности, които имаме, да си създаде една морална атмосфера на по-малко компромиси, да живее в свой собствен остров, където да запази своята духовна автономност, и същевременно в отношенията си към хората, търсейки доброто, да върши добро. Сложни въпроси, дълбоки морални смущения, за които няма рецепта – въпреки моите разсъждения“.

На политиката като морален оксиморон, като нравствена шизофрения професорът противопоставя крехкостта на доброто, етиката на отношенията между хората. Но сред слепите въртопи на политиката, мъртви хватки и разпъвания на кръст със сигурност не е успял да убеди опонентката си в реалността на своята морална утопия. Личности като него са осъдени да бъдат „самотни“. „Самотността“ също е израз на борба – вътрешна, духовна, дълбока. Позовава се на отшелничеството на Иван Рилски, този „радикалист на духа“, както го нарича в днешно време д-р Николай Михайлов. Обратният случай е неговият съвременник Презвитер Козма, който се бори по друг начин – открито, сред обществото, с остри аргументи.

Социално-психологически разрез на една епоха

Отварянето на „Тетрадките“ на академик Петър Динеков е факт, който има стойност на културно събитие. Досегашната ни литературна история не познава подобен документ. Тези тетрадки са водени като дневникови записки от 1933 година, т.е. от ранната му младост, но системно – от началото на 60-те години до самия му край. Последният запис е от вечерта на 21 февруари 1992, петък, в навечерието, часове преди края – в ранната утрин на 22 февруари, събота.

„Тетрадките“ обхващат почти 60 години – цял един съзнателен живот, с едно прекъсване по време на войната и след 9 септември. Текстът е пестелив, дори оскъден на факти от личната биография на автора. Но познатата ни щедрост и откритост, с която са предоставени разговорите с приятели и съвременници и факти от тяхното битие, превръща тази пъстра и любопитна картина на нравите в документ за времето. И не само документ: превръща я в биография на времето: Културна история в личности, образи и сюжети.

Ден след ден дневникът очертава биографията на българската интелигенция почти до края на ХХ век. Биография в една „трудна, променлива историческа епоха, с много надежди – пише Динеков, – с много лутания, много разочарования и много провали“. В целостта си тези тетрадки приличат на документален „роман“ за търсенията и трагедията на поколението интелектуалци, живели през ХХ век.

Бих казала – дневникът е една автобиография на българската интелигенция, защото нейният автор е един от най-видните, макар и не от най-типичните ѝ представители. И той отдавна е избрал позицията на хроникьор, чието право да записва съвсем не се мотивира от личността му, а единствено от факта, че е съвременник и свидетел на събитията. И може би от редкия му статут на човек, който – по изключение – се опитва да съхрани своята духовна автономност и да стои встрани от „разделното време“.

Защото записките достигат чак до „лудото време на „вполитичването“, както го нарича Блага в един автограф за Динеков, стигат до трагичния „крах“ на интелигенцията и наблюдават с откровена погнуса новите метаморфози на някои нейни представители, подети от слепите въртопи на промените. Действително „Тетрадките“ са много по-ценни за историята на културата, като литературни записки, но в днешно време интересът към записките от прехода е до болезненост изострен, по тази причина тъкмо тази, макар и не най-характерна част от дневника, представяме в това издание.

Лист от дневника на П. Динеков

Дневникът е опит да се съхрани изминатият личен духовен път, който продължава 60 години. Може да се сравни единствено с дневниците на Мигел Торга, писател, поет и лекар, връстник на Динеков, водени 62 години. Но те са подчертано изповедни и психологически и са издавани приживе на автора в 16 тома. „Всеки том е камък в прозорците на времето“ – пише Мигел Торга. Нека си спомним и думите на Томас Ман за неговите дневници: „Човек мисли, че изобразява само себе си, че говори само за себе си, а се оказва, че поради дълбоки връзки и неосъзната общност е дал нещо свръхлично“.  

Блага Димитрова: Пиша не аз, някой друг пише вместо мен

Известна е формулата на дневника като среща със себе си, разговор със себе си. Докато в дневниците на Макс Фриш например, важни са не толкова събитията, а личността на автора, Петър Динеков – обратно: замисля едно повествование от йовковски тип, в което той е само свидетел, съзерцател, регистратор на събитията. Превръща текста в хроника на случки, разговори, събития, срещи, записва дори телефонни разговори и актуални неща от пресата, съзнавайки, че всичко това е вътъкът, живецът на културно-историческата атмосфера. Тук присъстват разговори и срещи с личности, повече или по-малко значими, отдавна забравени или все още актуални, но винаги интересни и типични за облика на времето. Но в дневника няма нито капка „изповедност“, в смисъла, в който е обичайно да се търси в подобни текстове. Обект на „изповедта“ са събитията, значими за всички, но преживяни дълбоко лично. 

Призвание „свидетел“

Сякаш е бил убеден в това – че неговите записки и културно-исторически оценки ще се потвърждават от времето и така стойността им ще расте. Затова и неговото завещание е да бъдат отворени 15 години след кончината му. Изминаха вече 28 години. Предоставените за печат записки са подготвени още преди десет години – като им дойде времето…

За жалост, неговите оценки невинаги бяха изразени външно, не бяха изговорени в общественото пространство. Верен на своята отдавнашна теза: писателят може да има свои политически позиции, но да не се намесва в партийно-политическите разправии, за да бъде вътрешно свободен. Тъкмо затова, записани в „Тетрадките“, тези разговори с „невидимия опонент в себе си“ придобиват още по-висока стойност. Това е доказателство за многоизмерност на мисълта, за нееднолинейна личност. Тук опозициите със себе си са заявени ясно и недвусмислено, особено в разломното време след 10 ноември, и абсолютно разколебават легендата за Петър Динеков като „образец на невъзмутимо спокойствие и благост“, сговорчивост и безконфликтност.

Както във всичко, така и в политическите си оценки той запазва прословутото си „чувство за мярка“ – негова запазена марка. Но в записките има много остра критика за пораженията на партийния фанатизъм: за дълбоката пропаст, която партията е издълбала между себе си и борещата се опозиция, което не предвещава нищо добро.

В дневника се разкрива една личност на интелектуалец, който оценява хората и нещата от позициите на категоричен хуманистичен императив. Духът на някакъв възрожденски демократизъм. За него основен критерий е единствено човешката почтеност, хуманност и справедливост. Най-важно е чувството за културно-историческа памет и отговорност пред бъдещето, пред все още живите, на които тепърва предстоят трусове: „Ако бих започнал да пиша спомените си в такива трудни дни, бих поставил като мото първата строфа от „В часа на синята мъгла“ на Яворов. Ако трябваше да прочета последната си лекция в университета, бих я завършил със същата строфа:

Живот и смърт се разминават всеки час.
Но кой ще назове честта и кой позора?

Деца, боя се зарад вас

Петър Динеков е съзнавал, разбира се, културно-историческата стойност на своите записки. Никъде не говори за това, но иначе не би предоставил с пословичната си щедрост това изключително богатство на Историческия архив. Убедена съм, че тъкмо той е прототипът в знаковото стихотворение на Блага Димитрова „Свидетел“. Неслучайно то предговаря този текст.

Блага много добре знаеше за неговите „спомени от деня“, някои от тетрадките е чела и ползвала в работата си по книгата за Багряна, щедро предоставени от автора. Призвание свидетел: това е той, нашият професор Динеков. Сякаш е живял, за да записва, да свидетелства за своето време. Напълно възможно е един ден да се окаже, че заедно с неговите тридесет и пет книги, тези скромни тетрадки са неговият оpus vitae, неговият opus magnum, неговото документално свидетелство за поколенията.  

Като правило великодушен, благороден и премерен, авторът съзнава отговорността си на свидетел и хронист и не винаги скрива разочарованията си. Дори от изяви на приятели, които би могъл да спести… Искрено страда, не е клише – до физическо страдание, когато вижда как близки на душата му хора изменят на себе си и според него губят престижа и доброто си име. Но той е убеден, че приятелството се измерва с искреността, която може да издържи… Пред близки и приятели неизменно защищава Блага, но на самата нея не спестява грешките, които дълбоко го нараняват: – Боя се за нея! – непрекъснато повтаря: „Другите са политици – Блага е писателка и поема голяма отговорност. Опиянена – тя сега не чувства това. Убеден съм, че ще дойде време, когато ще го разбере.“

Главният персонаж в тетрадките е същият, какъвто го познаваме. И несъщият. Помним нашия професор – чужд на самопоказ и суета, разбиращ и сговорчив, вслушващ се в другия – с мекота и деликатност, духовен аристократ, който щади достойнството на другите и пословично щедро раздава духовните си притежания. Но в заогледалието на дневника прозира и друг негов образ – неузнаваем за нас, изненадващо непредвиден вероятно и за самия него: критичен, категоричен и безкомпромисен, дори рязък в преценките си. Трагично самотен. Толкова разочарован и наранен, че понякога дори губи характерната си „запазена марка“ – мярката.

В отчаянието си, опитва се да напомни за етичните стойности на едно общество, което ги е загърбило и се надсмива над тях. В историята такива хора са били убивани с камъни… Отказват да го чуят дори довчерашни най-близки приятели. Не само остават слепи и глухи за предупрежденията му, но дори предават дългогодишното си близко приятелство с него… Дистанциране, загърбване, думи зад гърба… Толкова мълчалива драма има в неговото очакване Блага да отиде в болницата да се видят… И никакво обвинение. И в болката на Блага също, която дълбоко страдаше, до предсмъртния си час, че политиката я е разделила от най-верните ѝ приятели.

Не един
бе победен от победата си

Най-важното е, че това време на трагични социални и личностни разломи е видяно от Динеков през съдбата на Блага Димитрова. Отвътре и отблизо. Нейната съдба е трагичен символ на страшната тема: творецът и властта. Така завършващата част на дневника се превръща в неочакван „роман“ – документален роман за драмата на твореца, погълнат от слепите въртопи на властта.

Динеков е убеден, че онова, което не може да направи в политиката, Блага има силата да направи в творчеството си. Никой като нея не би могъл така да прогледне в тази пропаст! Тя знае как да направи това.

В този 55-годишен житейски диалог двамата видни интелектуалци запазват личната си неприкосновеност, самостойното си битие. Но в дневника като под лупа се вижда колко силно си въздействат един на друг, по сложен начин взаимно се преплитат и личните им съдби. Всъщност те изповядват едни и същи естетически и етически принципи в името на таланта и почтеността – в литературата и в живота. Уважават и ценят общността на възгледите и принципите си. Още повече ценят различията си – към тях изпитват взаимен респект.

Разговорите веднага намират своя трептящ резонанс в творчеството на поетесата. Сложно кодирани, като диалози със „стария приятел“ или „бащата“, са и отпратките на Блага към личността на Динеков. А той прави всичко възможно да я върне към призванието ѝ, провокира я с теми, за които знае, че са „нейни“: „Казах, че тези дни съм прочел отново „Д-р Живаго“. Попитах Блага: замисля ли да напише нов голям роман за промените, които днес обществото преживява, посветен на народната съдба. В надписа на книгата, която подари на сестра ми и на мен, тя написа: „За добър спомен от междинното време“. Тъкмо за това „междинно време“ става дума. Не отговори определено. Напомних ѝ: времето тече, ще го изпусне…“

Динеков е този, който тласка Блага дори към тази страшна бездна: творецът и властта. Само да пише! Да пише. Емилиян Станев се опитва в „Тихик и Назарий“, но пропада в творческа депресия на 68 години, възрастта на Блага сега: „Страшен въпрос и извънредно актуален. За Назарий – художника, човека на духовния свят – няма друг път, освен смъртта; в тази действителност… той не може да съществува, за него няма място. Но как да се каже това? Емилиян се страхува от собствената си смелост при разкриване на тази истина и затова неведнъж ми е казвал: тази книга не може да излезе. Или той е спрял на едно място – и сякаш се бои да продължи“.

Тук тъкмо навреме идват думите на Юри Лотман, цитирани от проф. Михаил Неделчев, за необходимостта от система от биографии „като концентриран смисъл за участта и битието на издигнатите люде“ [4]: „Секретът на историческото правдоподобие е в това да се разкрие взаимната необходимост на различните животи. Да се намери психологическата структура на личността. Едното се осветява през другото, вдъхновението – през препречващите скали на житейските обстоятелства, светлината – през дима. Портрет в маниера на сфумато…“

Ключов момент в техните отношения е датата 12 юли 1991 г. Помня стъписването на мнозина, когато прозвучаха тежките думи на Блага Димитрова срещу подписалите новата конституция. Помня и това колко дълбоко страдаше тя, че метафората, заключена в това отчаяно заклинание, не е била правилно разбрана. И от свои, и от чужди. Колко писма и телефонни обаждания с ругателства е преглътнала. Това е бил смъртоносният трус…

На 16 юли 1991 г. Блага Димитрова е написала разтърсващ документ. Не го показва на никого. Но листът бе оставен на видно място в чекмеджето на писалищната ѝ маса. Неслучайно. Порази ме тогава, че този политически по характера си документ се превръща в художествена творба – изповед и покаяние. Творецът си остава творец дори когато е потопен в мерзостта на политическото.

А за битието си като вицепрезидент Блага сподели, че е била изкушена тъкмо като творец – да види как изглежда човекът „в коридорите на властта“… Този неудържим писателски експеримент със себе си – да се заровиш до най-мрачните дълбини, да изучиш живота и човека, ако трябва и върху собствената си кожа, чрез себе си. Да се превърнеш в „ключ“. „Записки от задния коридор“ е тази книга. А може би тази книга е още ненаписана?…

Дълбоко наранена от упреците на близки хора, Блага обръща клетвата обратно, насочва силата ѝ срещу самата себе си. Заклинание срещу насилието и жестокостта, унизяващи човека, и благослов на творчеството, на човешката обич и милост. Горчиво покаяние на една горда личност, която превръща „клетвата“ в благослов. И изключително силна поанта в края – от камбанарията на нейната „утопия етика“:

Нека бъде благословена ръката,
която ще хвърли шепа пръст върху гроба ми, с думите:
 – Бъди простена!

Поетът и властта – две субстанции, осъдени на вечен антагонизъм. Впримчен в зловещите ѝ мрежи, попаднал в омагьосаните ѝ кръгове, властта превръща твореца в свой заложник – до смърт. И посмъртно – както е видно. Господар на думите само, непригоден към властта, поражението му е предизвестено: „Чрез тази моя оставка аз развързвам ръцете си, за да бъда свободен гражданин, а не безправен и неволен заложник на прикрити действия – заявява Блага Димитрова в оставката си от поста вицепрезидент на 30 юни 1993 г. И предупреждава: – Подготвя се диктатура у нас!“

Този достолепен жест – отказ от черната магия на властта, яростно изтръгване от слепите въртопи и еуфории на момента – това е най-изчерпващият житейски и творчески жест на Блага Димитрова. Покажи ми своите средства, за да обикна твоята цел – заявява Поетът на Властта. Един вестник – в чужбина, разбира се, публикува този документ под заглавие: „Камбана на съвестта“.

Последва неистово отвръщане от тържищата на житейската суета, бягство навътре – приютяване в обратната – духовната, енигматичната – сърцевина на нещата. Обиталището на духа – единствено убежище за твореца в този нов Апокалипсис. Да, Блага Димитрова си отиде във все по-недосегаема самота. Но – надмогнала всичко – тя спаси лицето си.

Може би със своя мъдър монтеновски скепсис нашият професор да не изглежда особено непоколебим, дързък и мъжествен, и да не допада на онези, които харесват революционната патетика и „героичния ракурс“. Но той е хуманен и почтен без поза и самопоказ – в най-прекия, изначалния смисъл на думата. И тъкмо затова го помним в светлината на необикновено лично обаяние, мекота и човечност.

През цялото време, докато си блаженствах в „Тетрадките“ – това обиталище на духа, се убеждавах: истината за личността стои заключена в нейната история, а самата история – в архивите. Архивът на професор Петър Динеков е неговият втори живот. Всъщност – реалният му живот. Който ние не познаваме. Паметта, която остава след човека, е по-важна, и по-реална дори, от действителния му живот. Свръхбитие.

28 години, откакто той е Отвъд, а личността му, отразена в тези тетрадки, продължава да буди спорове и страсти… Тъкмо оттук идва отчаяната ми дързост: да направя опит поне малка част от тетрадките, от последния период – на „големите промени“, да види бял свят. Крепи ме надеждата, че чистотата и почтеността на личността, обитаваща този оазис на духа, ще накара дори наранените и уязвените да го разберат. И да простят…

От модуса на текста става ясно, че записките не са само диалог със себе си. „Терапевтичният“ им ефект идва и от надеждата, че „един ден“ те най-после ще намерят контакт, докосване до други хора, ще разкрият неподозирани от тях истини… Мислени са като послание до човека след няколко поколения. „Български културно-исторически времена и нрави“ – това е едно от възможните заглавия, което обмисля авторът. Това заглавие поставя акцент върху характера им на културна история в личности, образи и сюжети. Но верен на себе си, той отново се връща на скромното и непретенциозно: „Свидетелства за времето…“.

Така се роди нашето заглавие: „Свидетел на своето време“. Една личност – далеч по-сложна и многостранна в същността си от познатата. А също – и от описваната. Или – от онази, която е била видима пред нас. Във времето – той остава самотен. Духът е бил винаги самотна и жертвена позиция. Неслучайно такива личности се превръщат в мост – мост между различните етапи в духовността.

Мост между своето и „нашето“ време

Най-важното качество на текстовете е тяхната документалност и автентичност – „спомени от деня“. Но сякаш все още липсва необходимата дистанция и опит във времето, за да бъдат прочетени максимално обективно и да се намери мястото им в литературно-историческия контекст. Културната история има остра необходимост да запълва елипсите на близкото минало, но видно е, че съвремието все още не е дорасло за безстрастна, „охладена“ историческа обективност.

Трябва да отбележим, че според нас дневникът на професор Петър Динеков е документ с максимална достоверност, но тя не трябва да се възприема абсолютно и безрезервно. Всеки дневник е силно субективен, лично пристрастен, това е основна характеристика на жанра: не е известна друга форма на „обективност“ освен субективността. Както се шегува Владимир Василев: Не обичам литературната история, защото тя ми пречи да бъда субективен…

Архивът е „течащо битие“, безценен „жив“ материал, който ще бъде анализиран и изследван, а не „хербаризиран“ учебник по история. Длъжни сме най-после да се научим как се четат архиви! Архивът не е научно изследване. Не е мемоар. Не е и художествено или философско произведение. Това е история на личния духовен опит, който сега прераства в надличен. Превръща се в „свръхбитие“.

Една невсекидневна книга. Безценен източник, затова се казва „изворов материал“, защото е „извор“. След като е на академик Петър Динеков, по презумпция е много ценен, като си представим само с какви хора го е срещала съдбата. „Жива история“. Действително, последната част на дневника се превръща в „кардинален документ за годините на прехода“, както написа Георги Цанков в думите, предговарящи първата книга [5].

Задължително трябва да отбележим, че ние, разбира се, не се идентифицираме с всичко, което е записано. Но „не съществува нищо, ако не е било записано“. Записаното е факт, някакъв вид личен документ, то съществува. В него е заровен ключът към духа на времето. Времето е документирано, археологизирано. Каквато и да е истината, остава записаното, вградено в историческата памет. Неслучайно тетрадките са били предназначени за Историческия архив. Останалото е въпрос на реставрация и интерпретация. Морална, историческа, литературно-естетическа.

Персонална оценка ще бъде дадена по-късно, от хората, които без съмнение ще ползват тези записки – историци, литератори, социолози, а и по-широка публика. В тяхната конвертируемост в различни области като материал за изследване и анализ ние сме убедени. В това няма никакво съмнение. Затова се потрудихме – да осветим поне малка част от тъмния обелиск на архивите – с надежда посланието да стигне до „читателя от бъдещето“, за когото те са предназначени.

Евелина Белчева е доктор по литературознание, занимава се с литературна история, текстология, архиви. Автор е на книгите „Яворов – между драмата и театъра. „В полите на Витоша“, „Самотен в своето време. Владимир Василев, или още към мартирологията на българския дух“, „Златорожката връзка. Петър Динеков – Владимир Василев, два портрета в 74 неизвестни писма”. Изследва архивите на академик Петър Динеков, Владимир Василев, Блага Димитрова, П. К. Яворов. 

–––––––––––––––––––––

Литература:

[1] Фъркова 1995: Фъркова, Марияна. В добри и лоши часове, предговор. – В: Борис Делчев. Дневник, Народна култура, с. 8.
[2] Жечев 1992: Жечев, Тончо. Критическата драма на Владимир Василев, предговор. – В: Владимир Василев, студии, статии, полемики. Бълг. писател, с. 10–11.
[3] Цит. по Бояджиева 2010: Бояджиева, Стоянка. Петър Динеков, фолклорът и фолклористите. – В: Спомени и размисли за Петър Динеков, 100 години от рождението му, С., Марин Дринов, с. 200.
[4] Неделчев, Михаил. Персоналистическото мислене в системи от биографии. Текстът е четен на Международната конференция „Социалните науки пред предизвикателствата на променящия се свят“ – в чест на 80-годишнината на проф. Ивайло Знеполски. София, 10–11 ноември 2020 //Литературен вестник, бр. 43, 16–22 декември 2020, с. 11.
[5] Цанков, Георги. Човечен индивидуалист сред бездните на времето, предговор: Петър Динеков. Записки от „прехода“, Огледало: 2020, с. 11.