0
497

Свободата в кукления театър

С проф. Катерина Илкова разговаря Зелма Алмалех от сайта Въпреки

Снимки © Международен куклено-театрален фестивал за възрастни „Пиеро“

„Кукленият театър ми даде свобода. Бях чела, че свободата е вътре в умовете и сърцата ни. Кукленият театър с неговите възможности ми показа, че куклата сама по себе си е мъртва материя, тя има ограничени възможности. Но кукленият театър, боравещ с куклата, с пространството, с времето, с компоненти на театъра, има безкрайни възможности и безкрайна свобода.“ Това споделя проф. Катерина Илкова, актриса, режисьорка и преподавателка в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“.

И продължава: „След като една кукла може да бъде безкрайно свободна в пространството на кукления театър, защо едно невидимо дете като Катя да не бъде свободно със своя дух в живота! За мен кукленият театър е това. Той ми даде свободата да следвам, да отстоявам своите мисли, своите позиции, своите идеи, независимо какво се случва около мен“.

Водим нашия разговор в градината на къщата на арх. Димов, една от локациите на 12-ия Международен куклено-театрален фестивал за възрастни „Пиеро“ 2021 (24–29 септември), където се провеждат срещи, разговори, концерти в дните на артистичното събитие. Там беше представена и книгата изследване на Катя Илкова „Тандемът – Как се създаваше първата методика за професионално обучение на куклени актьори“. Връщаме се с нея към детството ѝ, към избора ѝ и защо си спомня за себе като „невидимо дете“…

„Израснала съм сред куклите. Майка ми (Надежда Атанасова) беше театрален критик, занимаваше се с куклен театър и трябваше да присъства заради професията си на всички фестивали, прегледи, премиери и т.н. Баща ми (Атанас Илков) беше режисьор, куклен. Тъй като живеех предимно с майка си, те бяха разведени, растях по фестивалите и прегледите. Мога дълго да разказвам за игрите, които си играехме с децата. Спомням си как си играехме по фоайетата, как заспивахме на фотьойлите във фоайетата на хотелите. Вероятно ако живеехме в съвременното общество, социалните щяха да ни вземат от нашите родители. Но ние живеехме едно много щастливо детство, именно защото имахме свободата да правим пакости. Свободата … преди време ми хареса едно изказване на Джони Деп: „Свободата да се помотаем с приятели“.

Проф. Илкова е много лъчезарен човек, усмихната и талантлива актриса. Тя буквално изигра, не без самоирония, представянето на книгата си пред многобройната публика, предимно млади хора – студенти и посветили се на кукленото изкуство. Това е и прекрасната атмосфера на „Пиеро“. Катя, както я наричат приятелите, а май и студентите ѝ, гледа с усмивка на изминалите години, макар че съвсем не ѝ е било лесно като дъщеря на доайена на българското куклено изкуство проф. Атанас Илков (1924–2013).

Споделя, че била много тихо дете. Дори когато я изпитвали в училище, толкова тихо отговаряла, че учителките взимали инициативата: „Отговаряха вместо мен и казваха: „Нали така?“, а аз казвах само „Да“ (припомня детския си глас). И така ми пишеха шестици. Имах шестици по всички предмети, защото бях толкова тиха, толкова дисциплинирана. Туве Янсон има един разказ „Невидимото дете“ – е, аз бях такова невидимо дете. Спомням си, че когато вече трябваше да се ориентираме професионално, тъй като бях добра математичка, все ме слагаха в някакви инженерни групи, не можех да се запиша за момичешките специалности – все електротехника, бояджийство… Тогава в училищата имаше такива практики…“.

Но идва историята, която променя всичко. Когато била около 18-годишна, се провело първото издание на фестивала „Театър в куфар“. „Тогава се обади нашата семейна приятелка Емилия Цанкова, известна куклена режисьорка, и каза: „Катя, трябва да дойдеш непременно да видиш това представление на актьора Стоян Памуков от Сливенския драматичен театър“. Той разиграваше „Декамерон“ с малки предмети, които донесе в малко картонено куфарче от старо време – един шлифер, един дървен налъм, един чеп от бъчва, не помня какъв беше четвъртият предмет. Помня, че в такъв захлас гледах това представление. Все още помня много от него. Когато свърши представлението, си казах наум, че искам и аз да мога така. Тогава започнах да се самоподготвям за кандидатстване във ВИТИЗ. Баща ми беше толкова против, че аз не посмях да му кажа, и започнах сама да се подготвям. Така взех решение да тръгна в тази посока – благодарение на едно представление на Стоян Памуков от Сливенския театър, „Декамерон“. Почти като отрицание на баща ми – нещо такова…“.

И започва трудният път на Катя

да докаже преди всичко на баща си, че може да прави това, което истински е заобичала. „Майка ми ме подкрепи. Това беше първият семеен съвет, за който се събраха двамата да си говорят по повод на моето решение. Баща ми се опитваше да ме подработва да ставам лекар, адвокат, нещо друго, но да не се занимавам с театър. Той не ме щадеше, вероятно ми е казвал, че нямам качества. Но майка ми тогава застана на позицията, че изборът на един млад човек трябва да бъде уважен и колкото може да бъде подкрепен, без да бъде носен на ръце. Да застанеш зад него и да кажеш: „Добре, давай!“.“

Питам я дали затова на последната страница на изследователския ѝ труд „Тандемът“, посветен на методиката на проф. Атанас Илков и проф Николина Георгиева (1931–2016), е написала с главни букви: БЛАГОДАРЯ ТИ, МАМО!“. „Майка ми стоеше през цялото време зад гърба ми, за да съм това, което съм днес. Тихо, инкогнито. В моя стил си личи нейната школа. Тя е човекът, който ме научи да пиша, макар че аз от малка мразя да пиша. Но съдбата ми така се стече, че все си вадя хляба с писане. Затова на финала на книгата е нейната снимка In memoriam. Тя беше човекът, който каза по повод една моя далечна идея, която ѝ бях споделила: „Сега! Кой, ако не ти, кога, ако не сега!“

Катя Илкова е тясно свързана с кукления театър – нейни представления, независимо актьорски или режисьорски, се играят от три десетилетия… И хората искат отново да ги гледат, спират я по улицата: „Къде играете сега, защото децата гледаха, сега искаме да доведем внуците…“.

„Това за мен е невероятно признание. Но искам специално да спомена Вяра Стефанова, професор в НАТФИЗ, без която нямаше да съм тук сега. В книгата съм описала една смешна случка, когато първата година, след самоподготовката, кандидатствах във ВИТИЗ и ме скъсаха. Впоследствие разбрах, че възникнал огромен спор – тя е скочила и ме е защитила как може той (баща ми) така да ме изхвърля от театъра и от своето пространство, без да ме чуе, да ме види и да разбере какво искам като млад човек. Той казал: „Тя не става, тя няма качества!“. Тогава възникнал спор между тях дали ме е виждал, дали знае моите качества. Защото ние рядко се виждахме. Срещах се с него в определени дни и часове по закон. Двамата се хващат на бас дали имам, или нямам качества. На следващата година кандидатствах отново и ме приеха – безспорна, май втора в списъка. Влязох благодарение на това, че тя беше видяла в мен нещо. След това започнах работа в театър, започвам да се реализирам по някакъв начин като актриса. Аз много обичам приказки в стих – мечтата ми беше да направя Пушкин в оригинал, някоя от приказките му като моноспектакъл. Бях много млада, уплаших се и отидох при нея, защото тя беше специалист по Пушкин, по стих в театъра и т.н. Тя ми каза да ѝ чета, започнах и когато приключих „Цар Салтан“ – това беше приказката мечта, която не преставам да преследвам – тя каза, че прекрасно чета стихове, и ме покани за асистент. Така станах преподавател в НАТФИЗ. В един момент разбрах, че това ми е призвание. Защото като актриса, която се бореше с новите условия (ние бяхме подготвени за разпределение в театър, а изведнъж се оказахме на улицата и трябваше да работим и в детски градини, и на тротоара, и къде ли не), съм изстрадала този път в личната си творческа биография и мога да подготвя младите. Да им дам фундамента, това, на което ни учеха баща ми, Николина, Вяра Стефанова, това, което съм изстрадала на сцените. Така педагогиката стана мое верую“.

Имахме шанса да видим колко близка е Катя Илкова с младите хора на фестивала „Пиеро“. Те участваха в представянето на книгата ѝ, реагираха на разказа за историята и смисъла на изследването. С две думи – взаимна любов! „Новите поколения, които идват, са коренно различни от нас. Те са много интересни. Преди да ги учим или докато ги учим, трябва да ги чуем. Трябва да се опитаме да разберем тяхното мислене, техните усещания за света, техните идеи. Светът в момента се развива толкова динамично, че две съседни поколения от първи до четвърти курс са вече толкова различни, че ние, педагозите, трябва едва ли да започваме отначало да обучаваме самите себе си как да преподаваме на това ново поколение. Това ни обогатява и нас. Нормално е да се учим от младите. Ние учим тях на нашия опит, те ни учат на новите неща, които навлизат в живота. В книгата съм се опитала точно това да предам, че Илков и Николина Георгиева, въпреки че бяха доайените, не спираха да се учат до последния си дъх и двамата.“

Заедно с Катя Илкова коментираме, че в последните години кукленият театър не рядко е по-интересен от драматичния у нас. „Това, в което много често ни обвиняват, е, че се реализираме в драматичния театър. Това е десетилетният спор, който се води за кукленото и куклеността. Даже Николина Георгиева го казва в книгата – това, че има кукла на сцената, не прави представлението куклено. Всъщност

куклеността е друг вид въображение

друг вид полет на мисълта. И в драмата се борави с реквизит, но тук реквизитът придобива друга символика. Същото е и с куклата. Може да няма кукла, но да има кукленост по начина, по който творецът развива темата чрез въображението, по средствата, които използва, за да стигне до идеята. Това, което прави Веселка Кунчева.“

Катя Илкова от години работи с деца, режисьорка е на десетки представления за най-малките. „Имах малки деца, вече пораснаха, но тази страст започна, когато те бяха още малки. Създавайки студия за деца, които да се занимават с куклен театър, разбрах, че това е огромна сила, с която можем да помогнем на родителите, които не знаят как да се отнасят към това съвременно поколение, и същевременно да помогнем на децата да започнат да разбират родителите си. Да се получи процес на взаимно възпитание между дете и родител. Обяснявам го и на студентите. Има го и при Валери Петров, който в едно свое стихотворение пише: „Пакост ли, пакост, пак ли, разтърсвам го аз. Дочул своя глас, усмихнат се спирам, ама може би пакост произлиза от пак“. Това е процес на опознаване на света. Ако ние овладеем средството за общуването и не се срамуваме да се учим от децата си, тогава този процес на опознаване на света ще стане по-контролируем и по-безопасен за децата. Иначе светът поднася в момента какво ли не и ние не знаем откъде ще дойде опасността за децата.

Да слушаме децата си

внуците си и да се учим от тях. А не да им се караме и да им размахаме пръст, защото те са други. Изследванията на Катя Илкова по посока на създаване на съвременна методика за словесното въздействие в кукления, движенческия театър и чрез арт терапия продължават.

На финала на нашия разговор си позволявам един личен въпрос: „Баща ви похвали ли ви?“. А Катя отговоря: „Нито веднъж, беше доайен и виждаше свои колеги, които бутат напред децата си, а те после се чувстват нещастни в професията. Той вероятно е искал сама да открия своя път. Никога не ми го е казвал, чувам го по метода на дедукцията на Поаро, героя на Агата Кристи. Правя някъде спектакъл копродукция, работим вдъхновено, той не го одобрява и ме свалят от репертоар. Наложи се да поема частен театър, за да мога да реализирам там моите експерименти, виждания. От това, че той се е гордеел с мен, разбрах от Николина, която като изръмжавах за нещо, казваше: „Недей така, Кате, той много те обича и много те уважава. Знаеш ли какви суперлативи ми говори за доктората ти, какво невероятно изследване си направила“. Нищо, че това изследване беше отпреди години и вече бях станала доцент… Споровете с него, стигащи до антагонизъм помежду ни, са ми дали много знание и можене. Простих му, когато установих това. Неведоми са пътищата господни…“. Замислено, но с усмивка казва Катерина Илкова. Заедно забързваме към поредния спектакъл от фестивалната програма…

Интервюто е публикувано в сайта Въпреки.