Реч на Юрий Андрухович при получаване на наградата „Хайнрих Хайне“ в Дюселдорфския театър, 10 декември 2022 г.
В училище понякога учехме Хайне наизуст. Поне едно негово стихотворение, което веднага ще познаете. Да, познахте – точно това. И досега разпознавам възпитаниците на моето училище „с разширено изучаване на немски език“ по популярния сред тях израз: „Ich weiss nicht, was soll es bedeuten“[1]. Може да се използва по всякакъв повод – със или без такъв, и винаги е уместно да се употреби.
„От всички немски поети от XIX век май на Хайнрих Хайне най-много му провървя с преводи на украински“ – отбелязва украинският класик Иван Франко през 1902 г. в предговора си към украинското издание на „Пътуване по Харц“. Излиза, че украинците от онова време са превеждали и съответно са чели повече Хайне, отколкото Гьоте и Шилер, да не говорим за Хьолдерлин, Фонтане или Уланд.
Weiss ich nicht, was soll es bedeuten?
Nein, ich weiss, was soll es bedeuten![2]
Една от причините за този хайнецентризъм на украинските класици, разбира се, е неговата революционност. На всичкото отгоре тя е двустранна – революционността на Хайне и тази на украинците (а също така и на украинките, защото Леся Украинка върви пред всички).
Освен това Хайне има и други красиви изрази, за които почти нищо не са ни споменавали в училище. Например следния: „Die Freiheit ist eine neue Religion, die Religion unserer Zeit“[3]. Цитирам от произведението „Ein Dichter kam vom Rhein. Heinrich Heines Leben und Leiden”[4] и няма причина да не вярвам на автора на това важно произведение – Лев Копелев. Дори Уикипедия знае, че той е „писател, критик, германист“. След точката в края като отделна дума и изречение следва съществена добавка: „Евреин“. Бих добавил политически емигрант, родом от Киев, живял в Кьолн, дисидент и правозащитник. Който не е без тъмни петна в биографията, въпреки че дори те не дават основание да се съмняваме, че Лев Копелев цитира Хайне съвестно.
Затова нека приемем цитата такъв, какъвто е: „Свободата е новата религия, религията на нашето време“. Лудо влюбен във Френската революция, особено в тридневната революция от юли 1830 г. (Trois Glorieuses), Хайне ни завещава вечната притча за единствената уместна религиозност.
Това ме намери в Киев – разбира се, къде другаде може? – на площад „Незалежнист“ през есента на 2017 г.
Беше късно вечерта, почти нощ и бяхме петима. Току-що бяхме представили пърформанса си във фоайето на Националния художествен музей на ул. „Грушевски“, а малко по-нагоре, след сградата на Министерски съвет, пред която по време на революцията настръхнали и в режим 24/7 стояха спецслужбите „Беркут“, беше вечният Мордор и само някоя бутилка Молотов политаше към плътните редици, призвани да охраняват относителния комфорт на диктатора. Сега, в свободния град, където вече не виреят никакви спецслужби „Беркут“, ние слизахме безпрепятствено към Майдана, когато видях, че бившият Профсъюзен дом беше плътно опакован целият или по-добре да се каже – беше опакован в някакъв плат или пък друг вид изкуствена материя, сякаш някой местен Кристо е поработил върху изключително достойния за вниманието му огромен обект. И то не как да е, а с посланието: FREEDOM IS OUR RELIGION – написано също с огромни букви (до такава степен, че можеше да се разчете и от космоса) върху непознатия плат над изобразена верига, за щастие вече счупена.
Свободата е нашата религия.
Сега ще дам малко контекст. Профсъюзният дом, както по времето на първата Оражнева революция, така и особено на Евромайдана, беше не само организационен център или генерален щаб на протеста. Той беше пресцентър, общежитие за пристигащите от други градове и подслон за особено щателно преследвани лидери, място за събиране и съхраняване на лекарства, храна и топли неща и на последно място – импровизирана полева болница. Сигурно е имал и много други функции, повечето от които за мен, обикновения непосветен участник, ще си останат в тайна. Властите само си мечтаеха да го завладеят. Ако бяха успели, революцията щеше да приключи. Той беше мозъкът на революцията и в същото време нейното сърце, две в едно.
Властите многократно атакуваха. Най-масираната атака беше отблъсната от целия Майдан през нощта на 10 срещу 11 декември.
Чакайте. Кога?
Днес също е 10 декември. Това означава, че следващата нощ ще се навършат точно 9 години от този щурм и координираното му отблъскване. То беше плътно масово отстояване и то в буквалното му значение. Трябваше да стоим и да от-стоим. Трябваше да устоим. Ако тази нощ те бяха разпръснали Майдана, днес нямаше да съм тук.
Затова онази вечер бях там. Камбаните на Михайливския манастир непрестанно биеха над града, призовавайки хората да излязат от домовете си, от топлината, от зоната на сигурност, да се вдигнат, да се присъединят, да се изправят и да се разбунтуват, да се защитават и да отстоят. Блогърите от онова време пишеха: „Камбаните бият също като през Средновековието, когато врагът е настъпвал към Киев“.
Така и аз се озовах там, в тази концентрирана и готова на всичко човешка маса, която непрекъснато се стичаше и която въпреки студа, мъглата и поледицата, стоеше и се държеше. Чак към 7–8 сутринта, когато просветля и започна да се развиделява, стана ясно: но пасаран. Поне не този път, а това вече е много. Спомням си този вкус (или мирис?) на абсолютната победа, който беше много преждевременен. До победата оставаха цели 70 дни, а с цената на колко загуби, кръв и смърт – това и до днес не може да се изчисли.
Значението на събитието ми се разкрива едва сега, докато пиша тези редове: оказва се, че така сме поздравили Хайне за рождения му ден! В неговата координатна система на Майдана ние сме станали французи, защото сме отказали да станем немци.
Ще обясня какво имам предвид с два цитата.
Първият (веднага ще добавя – неприятен) за немците: „Германецът прилича на роб, който се подчинява на господаря си без юзда и камшик, подчинява се само на дума или дори на поглед. Лакейството е присъщо на него и на душата му; по-лошо от материалното робство е духовното. Немците трябва да бъдат освободени отвътре, отвън нищо няма да стане[5]„.
Вторият (почувствайте разликата!) е за французите: „Французите са избраният народ на новата религия, на техния език са написани първите Евангелия и догми, Париж е новият Йерусалим, а Рейн е Йордан, който разделя Страната на свободата от страната на филистимците[6]„.
Между другото, същият Рейн, като този тук в Дюселдорф. Но той отдавна не е Йордан и нищо не отделя. Изглежда, че филистимците вече са от двете му страни. Къде тогава е Land der Freiheit?
Имаше още една нощ на Майдана (те бяха всъщност 91, но само някои от тях бяха решаващи). Тази беше на 18 към 19 февруари, когато изглеждаше, че ей сега всичко ще свърши. Беше истински ад, а главното действащо лице на нощта беше огънят. Прокраднаха се по покривите и подпалиха Профсъюзния дом, на няколко места отвътре. По дяволите, там загинаха хора! А вече забравяме, че нещо подобно наистина се е случило, тоест че там изгоряха хора, някои от тях живи. Колко? Проучено ли е? Дори тогава говореха за тях предпазливо: безследно изчезнали. Какво да кажем сега, когато има толкова изгорели, че никой хладен ум не може да го побере?
Фактически това беше началото на войната, на тази война, руско-украинската. В която сме вече девета година. Чието начало не дойде на 24 февруари, не. 24 февруари е денят, в който скритото стана открито. Тоест голяма тотална инвазия. От друга страна, самата война, която тогава беше все още скрита и такава, която много от вас не искаха да видят, макар че русия[7] така или иначе не я криеше, дори не започна с анексирането на Крим, а още по-малко с „бунтовете“ в Донбас през април 2014 г.
русия нападна въоръжено Украйна в центъра на Киев по време на Евромайдана. В решителните му мигове и дни. Изгорените през нощта на 19 февруари в Профсъюзния дом и разстрелът на Небесната сотня на 20 февруари са именно първите военни действия, извършени от Русия срещу свободния украински народ.
Тогава, през февруари 2014 г. (както в края на краищата в предишните революционни месеци, така и сега), украинците правеха точно като французите на Хайне: отказаха да се подчинят.
Нашата война е същата – отказ да се подчиним.
Това е само един от епизодите на тази война.
Отстъпвайки и бягайки от украинските територии, руснаците оставят след себе си изпепелена земя и безброй места на престъпления срещу човечеството. Но не само. В освободения от окупаторите Изюм, Харкивска област, са открити оставени при бягството им купища документи, предимно секретни. Сред тях са „материали от съвещанието за подкрепа и развитие на образователната система“. Това е доста зловещ план за действие. Според него е трябвало да се сложи край на украинското образование. Руската училищна програма в превзетите територии е трябвало да се води от учители, специално докарани от русия. Специален акцент е поставен върху „историците и писателите“. Те е трябвало да станат лидери на „патриотичното възпитание“.
Обърнете внимание на тези „историци-литератори“, на тези „хуманитаристи“. На това „патриотично възпитание“. Всъщност превъзпитание.
Тази война е най-вече за културна идентичност.
На 3 април московската агенция „РИА Новости“ публикува програмна (и гръмка) статия на един одиозен кремълски политтехнолог – внимание към заглавието! – „Какво трябва да направи Русия с Украйна“. Само един цитат от този ужасен геноциден текст, който би трябвало да бъде много полезен за бъдещия международен трибунал: „По-нататъшната денацификация на тази маса от населението (става дума за украинците – Ю.А.) се състои в превъзпитание, което се постига чрез идеологически репресии и жестока цензура: не само в политическата сфера, но задължително и в сферата на културата и образованието“.
Заграбването на идентичността е целта на агресора в тази война. Всичко останало – територии, градове, полета, зърно, индустриални зони, природни ресурси, инфраструктура, технологии, частна собственост, включително лаптопи, перални и тоалетни – всичко това само добавя отделен бонус към основната плячка.
Да, това е посегателство срещу самия живот – от неговите биологични основи до най-рафинираните му висши проявления, едно от които е например поезията. Като поезията на Хайне например.
Това обаче е и покушение срещу върховния смисъл на живота – срещу себереализацията в свободата. Да получиш свобода, за да се самореализираш – това искат украинците и преди триста, и преди двеста, и преди сто години, и по времето на Хайне, и след него, и на двата Майдана.
Затова днес русия ги убива.
Украинците яростно осуетяват този тотален опит, тоест оказват му твърда съпротива. В интерпретацията му от западния свят тече цяла (р)еволюция и тя продължава. Тази съпротива се смяташе за невъзможна, безсмислена, обречена на бързо поражение, безнадеждна. Затова тя е призната за неочаквано упорита, а по-късно за смела, героична, ефективна, умела, успешна.
Украинците я виждат преди всичко като победна.
Така за един неизчерпаемо дълъг исторически момент те се озовават до любимите и може би въображаеми французи на Хайне. С тази разлика, че те не са французи. И не са въображаеми. Те са истински – животите, които русия им отнема, също са истински.
От всички религии на този съмнителен свят само свободата остава безспорна и до ден днешен запазва изключителното си значение на фона на неуморно напредващото нагаждане, технологичен релативизъм и фейкване на реалността.
Късметлия съм: пиша на езика на тази свобода.
За втори път ми провървя: преводачката Сабина Щер направи възможна безупречната миграция на думите от моя език на езика на Хайне, на немски език.
За трети път ми провървя: редакторката Катарина Раабе показа към моите писания и просто думи доверие, каквото светът никога не е виждал, и подкрепи писанията ми с идеи, които никога не бих измислил сам.
За четвърти път ми провървя: големият издателски легендарен дом, Зуркамп, отвори широко вратите си, за да вляза. И досега ги държи гостоприемно отворени.
Благодаря на всички, с които ми провървя и продължава да ми върви.
Благодаря ти, скъпи Кристиан Йохан Хайнрих Хайне, за огнената смес от романтизъм и ирония, за изтънчеността и хапливостта, за способността да бъдеш нож и нежност едновременно, но преди всичко за формулирания сякаш специално за нас, украинците, завет за неподчинение и съпротива.
Слава на Украйна! Слава на героите на свободата!
14.12.2022
Превод от украински Райна Камберова
Източник: https://zbruc.eu/node/114018
На главната страница: Киев, щурм на полицията, целящ да прочисти Майдана от протестиращите, нощта на 10 срещу 11 декември 2013 г., фотография Нигин Беровой, kp.ru.
–––––––––––––––––––––––
[1] Не зная какво означава (нем.) – първия ред от „Лорелай” на Х. Хайне, публикувано във „Великите немски поети от ХІІ до ХХ век“. Антология на Венцеслав Константинов. „Сиела“, 2012. Б.пр.
[2] Не зная ли какво означава? Не, зная какво означава (нем.). Б.пр.
[3] Свободата е новата религия, религията на нашето време (нем.). Б.пр.
[4] „Поетът дойде отвъд Рейн: Животът и страданията на Хайнрих Хайне“ е книга на съветския писател, литературовед, германист Лев Ковелев, публикувана на немски език в Берлин, 1981 г. Б.пр.
[5] Der Deutsche gleicht dem Sklaven, der seinem Herrn gehorcht ohne Fessel, ohne Peitsche, durch das bloße Wort, ja durch einen Blick. Die Knechtschaft ist in ihm selbst, in seiner Seele; schlimmer als die materielle Sklaverei ist die spiritualisierte. Man muß die Deutschen von innen befreien, von außen hilft nichts.
[6] Die Franzosen sind aber das auserlesene Volk der neuen Religion, in ihrer Sprache sind die ersten Evangelien und Dogmen verzeichnet, Paris ist das neue Jerusalem, und der Rhein ist der Jordan, der das geweihte Land der Freiheit trennt von dem Lande der Philister.
[7] Изписването на Русия с малка буква е проява на гражданско неодобрение, възприето от много украинци след началото на пълномащабното нахлуване, включително и на институционално ниво. В превода на речта е запазено това предаване на наименованието на държавата. Б.пр.
